Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 27 (3 юли 2018) ЛИЧНАТА ИСТОРИЯ НА ПРОФЕСОР РИЧАРД УЛФ

ЛИЧНАТА ИСТОРИЯ НА ПРОФЕСОР РИЧАРД УЛФ

Е-поща Печат PDF

Ричард Улф е американски икономист, известен с трудовете си върху теорията на Карл Маркс, икономическата методология и класовия анализ. Професор по икономика, преподавател в Масачузетския университет в Амхърст от 1973 до 2008 г.

 

Ще ви разкажа моята история, защото е най-добрият пример, който мога да ви дам.

Още в гимназията се заинтересувах какво не му е наред на капитализма. Роден съм в Йънгстаун, Охайо, така че съм си американец отвсякъде. Е, в началото не бях нюйоркчанин. Но пък и родителите ми бяха имигранти от Европа. Така че съм хем от Охайо, хем наполовина от Франция, хем и наполовина от Германия. Преместихме се на източното крайбрежие, когато бях на 5 години. Баща ми получи работа в Ню Йорк и заживяхме в град Ню Рошел. На около половин час оттук. Като имигранти родителите ми не са знаели много за САЩ. Казали им, че е невъзможно да се отглежда дете в Ню Йорк, защото е много опасно. Глупост е,  но те не са били наясно и са се уплашили. Затова се установили в Уестчестър и аз пораснах в предградията.

 

Това е последното място на света, където бихте искали да пораснете. Бих предпочел даже да съм във ферма някъде в Монтана, отколкото да съм в предградията. Това е най-лошото място. Липсват му всички хубави неща от града и всички хубави неща от провинцията, просто е ужасно.

Често пътувахме с баща ми с влак от гарата на Ню Рошел до централната жп гара в Ню Йорк. Влакът минаваше през една част от квартала Харлем и тогава баща ми коментираше бедността на хората тук, състоянието на сградите и улиците. Харлем изглеждаше много по-различно от хубавите части на Ню Рошел. Да не говорим за централните части на Ню Йорк.

Баща ми обясняваше, че причината за това е огромната несправедливост, разяждаща американското общество като болест. Тя осъждаше хората, които виждахме от влака, да живеят по този начин и аз разсъждавах, доколкото можех... Женен съм за психотерапевт, така че съм обучен на самоанализ. Тогава се опитвах да разбера, насърчаван от баща ми, защо това е така. Задавах му въпроси и въпреки че не запомнях точните отговори, той ме насърчаваше. Беше доволен, че съм разбрал какво е казал и че искам да разбера още.

Ще прескоча напред и ще кажа, че може би оттогава прекарвам целия си живот в опити да разбера отговора на въпроса, който в най-общи линии е следният: защо някои хора са абсурдно богати, а други – абсурдно бедни? Още в началото прозрях, че нещо тук не е наред. Неуместно е. Нечестно. Не е в реда на нещата.

Когато отидох в колеж, - не много преди това, - някой някъде ми каза за Маркс и марксистите, които критикуват тази система и се опитват да отговорят на въпроса защо положението е такова. И наистина, те не го одобряваха и искаха да го променят. Така се запалих и аз. Първото политическо действие, в което съм участвал – държа да разберете колко съм особен (!), е свързано със семейна снимка. Сниман съм на гарата в Ню Рошел с табелка: „Аз харесвам Айк” – Айзенхауер.

Така че като се замислите, изминал съм доста дълъг път.

Та започнах да задавам въпроси. Но в колежа много бързо ми стана ясно, че интересът към Маркс не е желан, че не е приветстван, че е проява на лош вкус, който ми докарваше учителски погледи, каквито не исках да виждам. Исках да съм добър и успешен студент като всеки друг. Исках добри оценки, исках да уча нещата, които ми допадат и т.н.

Стана ясно, че ако искам да се занимавам с тези неща, ще трябва да го правя сам. Иначе трябваше да се откажа и да стана като всички останали. А аз това не можех да направя, защо ли, трудно ми беше да разбера, и продължих. Започнах да търся, с помощта на баща ми, хора, които искат да ме научат. Той ме свързваше с такива, имаше ги край Ню Йорк. Особено важни за мен се оказаха двама мъже: Хари Магдоф и Пол Суизи. Те бяха приятели на родителите ми. Хари и Пол са основатели на „Монтли ривю” и на цялата негова школа. Преди да завърша колежа, знаех, че искам да уча тези неща. Тогава още не бях ги учил.

Между другото, учих в Харвард. Споменавам го не по обичайната причина, по която други го правят, а за да кажа какво не ми дадоха там. Чух безброй истории за това как Харвард е отдаден на знанията, на обективните изследвания, на търсенето на истината... Чувах това безброй пъти. Мястото кипи от себеизтъкване. Сякаш то е неговият двигател. Но станеше ли въпрос за знанието, което интересуваше мен, там не искаха да чуят и дума.

По средата на ученето ми се записах в курс по икономика. Той обаче бе толкова отдалечен от въпросите, които ме вълнуваха - защо някои са богати, а други бедни, - че бях ужасен, че няма да намеря никога отговорите.

Между другото, заглавието на най-известната книга в икономиката „Богатството на народите” на Адам Смит, задава същия въпрос. Така че не беше нещо странно да ме вълнува въпросът, който е мотивирал и Адам Смит да търси неговия отговор. Той също е искал да обясни защо някои народи са богати, а други бедни. Ами и аз исках да разбера същото!

Но преподавателите по икономика в Харвард не се вълнуваха от това. Когато ги питах, отговаряха, че трябва да запиша курс по история, което значеше да отида другаде. Приятен ден, значи, но някъде другаде, само не и тук. Реших, че трябва да намеря някой, който да ме учи на Маркс, защото в колежа разбрах, че Маркс и марксизмът са...!

В библиотеката имаше много книги за марксизма. Много хора са смятали темата за интересна и са писали. Имаше множество трудове, и не само на английски, на много други езици също. Аз растях, говорейки няколко езика, и затова имах достъп до тях. После разбрах нещо, което искам и вие да разберете. Когато тръгнах да търся някого, с когото да уча Маркс, много бързо разбрах, че няма такъв. Нямаше. Това е. Професорите ми го казаха буквално. Търсих ли, търсих, докато не се върнах при Хари Магдоф и Пол Суизи и те ми казаха, че има човек, който е успял някак да се промъкне. Казваше се Пол Баран, професор в университета Стандфорд, в Калифорния. И реших да уча при него. Не че имах голям избор.

Тогава разбрах нещо много полезно: ако си ходил в Харвард и си се представил добре, е много по-лесно да отидеш навсякъде другаде. Когато реших, че искам да уча в Станфорд, бях приет без проблеми. Нещо повече, оказа се, че в много малкия елитен клуб, в който попаднах, обичат да награждават хората. Дадоха ми стипендията – и това много ще ви хареса, – на името на Хърбърт Хувър. Така че пред вас стои станфордски стипендиант на Хърбърт Хувър. Попитах какво включва стипендията и ми казаха, че се равнява на няколко хиляди долара, което ме накара да се ухиля. Попитах и какво е условието, за да ги получа. Оказа се, че веднъж годишно трябва да стоя до Хърбърт Хувър, който беше още жив тогава, да се здрависвам с него, а някакви хора да ни снимат, и толкова. Понеже вече бях учил икономика реших, че това е добра сделка. Съгласих се и постъпих в Станфорд за една година. Беше чудесно. Научих много за икономическата теория на Маркс от Пол Баран, който беше прекрасен учител.

Много се радвах, че другите студенти не искаха да го доближават. Имената на някои от тях – няма да ги кажа – са добре известни днес. Те вече бяха разбрали, както и аз, че не е добре да учиш при Пол Баран. Иначе ще ти дамгосат Маркс на челото и хората ще те избягват. Така че Пол Баран бе само на мое разположение. Той ме учеше не само на икономическата теория на Маркс, но и да ценя хубавия коняк. Често правехме и това. Чудесен период, който не продължи дълго.

 

Аз отидох през септември, а през следващия март, той получи сърдечен удар и почина. Да, беше ми тежко. Пол не беше много възрастен. Мисля, че не беше навършил 60 години. Да, сигурно е свързано и с марксизма. Всъщност много марксисти са умрели по-млади. Не искам да обидя някого, но след като той си отиде, с него изчезна и причината да искам да остана в Станфорд, макар да е много красиво място – Пало Алто, Калифорния. Ако сте били там, знаете, че изглежда като рай. Но не беше за мен и реших да завърша образованието си другаде. Бързо завърших магистратурата си, защото исках да си тръгна с нещо. После открих, че дипломите от Харвард и Станфорд ти отварят повече врати от нормалното. Затова после отидох в Йейл. Звучи като шега. Само че е вярно. Отидох в университета Йейл, където завърших докторската си степен.

- Каква беше темата на дисертацията Ви?

- Беше по икономика. Беше за колониалната икономика в Кения, Източна Африка. Исках да я озаглавя „Колониална икономика”, но професорите ми не ми позволиха. Казаха, че идеологически заглавието не е неутрално. Професорите ми мислеха, че техните публикации са не само истинни, но и неутрални. Те живееха на някакво специално място. Та затова, ако потърсите дисертацията ми в Йейл, ще видите, че заглавието й е следното: „Икономически аспекти на британската външна политика в Източна Африка”. Ето това е неутрално. Споменаването на думата „колониализъм” вече говори за някаква предубеденост.

Докато завършвах докторската си степен в Йейл, от мен не се изискваше да прочета и една дума от трудовете на Маркс. До завършването на бакалавърската ми степен по история в Харвард също не изискваха от мен да прочета и една дума от Карл Маркс. Повечето ми учители, които питах насаме за учението на Маркс, искрено ми казваха, че те могат да ми го преподават, защото не го познават. Мисля, че ми казваха истината. Идеологически изплашени и невежи – такива бяха в общи линии. Такава е нормата и до днес в повечето икономически факултети в Съединените щати. Дори кризата от 2008 година не промени това. Всъщност дори подсили ефекта. Професията се държи все по-здраво за нещата, които ги направиха слепи за връхлитащата криза.

Много е важно да раберете, че живеете в страна, която над 50 години е отхвърляла всякакъв досег с марксизма. Всеки, който се е занимавал с него, е трябвало да го прави в свободното си време, за сметка на другите неща, които се очакват от него като студент или преподавател. Затова повечето не са го правили или са го правили малко.

Докато навлизах в нещата, установих, че ако преподавателите изобщо са чели нещо на Маркс, то най-много да е първи том на „Капиталът”, който е голяма част от неговата дейност. Само че има още два тома, които също са интересни и в тях има много важни неща. Аз трябваше буквално да го открия сам. Понякога, ако имах късмет, с още двама-трима.

И знаете ли, че в парижките гимназии през 70-те години се преподаваше Карл Маркс и трите тома от „Капиталът”? Наистина. В онези години Франция е била съвсем различно място. Когато започнах да навлизам в материята, осъзнах, тъй като говоря френски от дете, защото баща ми е французин, че тогава Франция е имала Клод Леви-Строс, Жан-Пол Сартр, Луи Алтюсер... Мога да продължа до безкрайност. Имало е бум на интелектуално творчество, в което марксизмът е играл главна роля при почти всички автори. Не е имало нищо подобно в англоговорящия свят. „Ню лефт ривю”, едно от основните леви английски списания, постоянно е превеждало френски материали, защото английската интелектуална мисъл е била – ще бъда мил! – по-ограничена... Французите са били навсякъде, което е трудно за приемане от англичаните. Те искат французите да са дебели и повърхности, а самите те да са дълбокомислени. Но в онези години е било обратното, меко казано.

Да, същият проблем го има и в САЩ. Та Маркс е изключен тук.

Ако изключиш цяла мисловна школа за над 50 години, това прецаква мисленето ти и те прави особен по определен начин. Защото премахваш критичния начин на мислене за света, в който живееш. Все едно да отидеш на училище и от всички да чуваш, че това е най-якото училище, което съществува, с най-добрите учители, които може да си представиш. След време тази едностранчивост те кара да повърнеш. Отчаяно ще започнеш да търсиш някой, който да ти даде другата гледна точка, върху която да помислиш.

В икономиката не може така. Да се интересуваш от Маркс, значи, че вероятно си съветски шпионин. Да те нарочат за такъв в последните 50 години в САЩ, не е дотам приятно. Затова и хората са го избягвали.

Няколко думи за моите професори. Те бяха честно казано, страхливци. Няма друго правдоподобно обяснение. Повечето бяха наясно с тези неща. Израсли са през 30-те години, когато е можело да си ляв в Америка. Хора са писали и казали неща, достигайки в някаква степен до общественото съзнание. Професорите ми или са го преживели, или родителите им са им разказвали. Знаели са, но също така са и разбирали, че марксизмът е нещо страшно, което няма да докоснат и с пръст. И не са искали студентите да им го изтъкват. Много ясно ми го показаха това.

Спомням си една конкретна случка. Моят преподавател по макроикономика в Йейл ме повика в кабинета си. С удоволствие ще му кажа името – Джеймс Тобин. По-късно той получи Нобелова награда по икономика. Между другото, бе добър преподавател. Харесваше ми предмета, разговаряхме в час и се познавахме. Та той ме повика и ми каза в общи линии, че не е добре за мен да бъда политически активен, какъвто бях. Това бяха годините на движението срещу Виетнамската война. Каза, че ако продължавам, това ще навреди на кариерата ми. Че ще му бъде трудно да пише препоръчителни писма за мен. В академичния свят получаваш работа, като някой те препоръча, а да те препоръча носител на Нобелова награда, е по-добре, отколкото да те препоръча чичо ти Хари. Ясно го заяви. Между другото, смяташе, че ми прави услуга. Правеше го от добра воля. Но като излязох оттам, кокалчетата (на пръстите) ми чак бяха побелели... Исках да хвърля нещо през прозореца. Но не беше последният преподавател в Йейл, с когото водих такъв разговор...

Толкова зле беше положението. Затова и американците не знаят много за Маркс. Вината не е тяхна, а на политическия лов на вещици, започнал малко след Втората световна война, имащ за цел да премахне лявото в Америка, принудило навремето Франклин Рузвелт да въведе „Новия курс”.

Говоря за лявата коалиция между синдикати, две социалистически партии и една комунистическа партия. Заедно те променят Америка посред голямата депресия. Благодарение на тях днес имаме пенсии, обезщетения за безработица, минимална заплата и държавни работни места. Те са извоювани от лявото, което трябваше да бъде унищожено след войната, за да не може да води отново същите борби. И всичко случило се в страната след 1946-1947 г. е премахване на извоюваното тогава.

Г-н Тръмп е последният в дългия списък на републиканци и демократи, които участват в този тъжен спектакъл.

 

Ограничаването на университетите, за да не бъдат места, където да получаваме и други знания, е част от този план. Въпреки всичко, винаги има и винаги ще има места и моменти, където човек може да оцелее като критик марксист.

Седящият тук (на лекцията на проф. Улф) Бертел – дано не му навредя, – е професор в Нюйоркския университет. А преди това е бил преподавател и в други университети. Аз преподавам в Ню скуул, а в по-голямата част от живота си преподавах в Масачузетския университет в Амхърст. Преди това дори преподавах за малко в Йейл и в градския университет тук. Беше възможно! Дори в Масачузетския университет имах късмет да бъда нает точно за да преподавам икономическата теория на Маркс. Удивително!

Е, когато получих работата, ясно ми дадоха да разбера, че дипломите ми от Харвард,  Станфорд и Йейл са изиграли известна „малка” роля. Бях нает на постоянен договор едва на 27 години. Преди въобще да започна да преподавам, им казах, че няма да отида, ако не получа постоянен договор. И ми дадоха. Та аз съм професор по икономическа теория на Маркс, който не трябва да се притеснява за работното си място. И преди това бях на такъв договор, затова знаех какво представлява. Та беше възможно. При определени обстоятелства, но беше възможно.

В Масачузетския университет бях в една интересна група – искам да добиете представа за положението – от няколко души, чиито имена може би знаете. Например Самюъл Боулс. Някой чувал ли е за него? Интересен човек. Баща му беше Честър Боулс – бивш губернатор на Кънектикът, близък приятел на Джон Кенеди и дълго време американски посланик в Индия. Синът му обаче беше станал радикал и беше избрал да учи икономика. Оттам се познавахме, защото не бяхме много такива. В групата влизаше и Хърб Гинтис, може би го знаете. Също и Рик Едуардс, и Стивън Резник, с когото работихме много. Бяхме тези петимата. Университетът искаше да наеме и петимата – нещо доста необичайно, защото обикновено се наемат хора един по един. Искаха всички ни, защото целяха – не се шегувам - университетът да стане нещо като Бъркли, който е на западния бряг. Буквално ни казаха, че искат да стане „Бъркли на Изтока”. А за да стане известен като Бъркли, му трябваха група радикали, с каквито е известен той. Затова искаха и петима ни, което беше добре за нас.

Един ден седнахме срещу трима декани и водихме преговори. На практика това си беше колективно договаряне. Казахме им, че трябва да наемат всички ни или никой нямаше да отиде. И ни наеха. Искахме да назначат четирима на постоянен трудов договор. Не включихме петия, защото още не беше написал докторската си дисертация, което е недопустимо в академичните среди.

Масачузетският университет е държавен, затова назначението ни трябваше да бъде одобрено и от губернатора на щата. Същата година, на церемонията по завършването на випуска, губернаторът е седял на една платформа – това е станало в Бостън, столицата на щата, – заедно с друг нобелов лауреат по икономика на име Пол Самюелсън, може да сте го чували. По време на цялата церемония той е обсъждал с губернатора колко е важно да не одобрява назначението на петима ни. Двамата не са знаели, че и други са чули разговора им, който след това ни предадоха. Разбрахме, че имаме не повече от три дни, за да разпратим писма до най-големите имена в професията, за да се застъпят за нас срещу, опозицията на г-н Самюелсън. По това време той преподаваше в Масачузетския технологичен институт. Една престижна институция.

- Има и написан един учебник.

- Да, много хора учат икономика по неговия учебник.

Успяхме да намерим няколко души за тези три дни – Кенет Ароу – може и сте го чували, също носител на Нобелова награда по икономика, Джон Кенет Гълбрайт и други. Те ни подкрепиха пред ректора на университета и губернатора и така получихме работата.

Представете си само колко усилия са това. В 99 процента от другите ситуации, в които хора като мен са имали някаква възможност, тя е била пресичана в зародиш.

Тази страна носи на плещите си един огромен интелектуален срам, пред който един ден ще трябва да се изправи. Ще трябва да отговаря за стореното на цяло едно поколение. Все едно да не ви научи как да карате колело, да плувате, да познавате часовника или друго основно умение.

Като народ тя не ни учи как да критикуваме икономиката и капитализма, системата, в която живеем. Това е унищожаване на човешките способности – все едно да умъртви една част от мозъка ни. Лишава ни от разбиране за личното ни икономическо положение, както и за положението на обществото като цяло.