Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 23 (5 юни 2018) МЕЖДУ ЧАСА НА КЛЮНА И ВОЛЯТА ЗА ПРЕБЪДВАНЕ

МЕЖДУ ЧАСА НА КЛЮНА И ВОЛЯТА ЗА ПРЕБЪДВАНЕ

Е-поща Печат PDF

В сряда, 30 май, министър-председателят Борисов се приземи в Москва. Преди това бе летял до Загреб, където откри паметник на Дядо Вазов, после до Киев, където също откри паметник - на Димитър Пешев, подпредседател на 25-ото обикновено народно събрание, един от инициаторите за спасяването на българските евреи. После, заедно с президента Порошенко, гледаха финала на Купата на европейските шампиони по футбол между “Реал”-Мадрид и Ливърпул. Както се казва, полезното и приятното се редуваха в една особена градация, която започна десет дни по-рано. Там, на Моста на влюбените в София, бе посрещал канцлерината Меркел, президента Макрон, брекзитицата Мей и онзи поцелуйко Юнкер, дето все обърква графика с неназованите причини на своите закъснения. По това време ще да е чул от “приятеля Доналд”, този път обаче на български, и онова скандализиращо всеки евроатлантически слух изречение, което обиколи света с надеждата, че “Европа най-сетне прогледна, защото с такъв приятел като Тръмп врагове не ти трябват”. Това бе казал самият председател на Съвета на Европа Доналд Туск, комуто отнапред ще да е било известно, че нема лабаво - от 1 юни влиза в сила протекционният режим в САЩ спрямо произведените в Европа стомана и алуминий. Няма тън-мън, няма принципи на СТО. 25 % мито не са шега работа.

Така или иначе обаче, преведено от дипломатическия новоговор, това си е направо ругатня. Да не му се надяваш на Туск. И ако да бе дочул Дядо Вазов, щеше направо да издекламира: “И всичко честно се засмя, от Лондра до Батак”.


 

Нейсе. В Москва министър-председателят Борисов бе приет най-напред от Дмитрий Медведев, новият стар министър-председател на Русия, който направо изби рибата, като заяви, че “в последните години партньорството между двете страни се активизира. Сега - продължи Медведев, - можем да обсъдим отделни параметри от нашето търговско-икономическо сътрудничество”. Министър-председателят на Русия може би неслучайно използва определението “отделни”, имайки все пак предвид, че съвместната междуправителствена комисия за икономическо сътрудничество не се е събирала да заседава от почти цяло десетилетие. Точните параметри на това “сътрудничество”, пряко наложените на Русия санкции и в отговор съответните контрасанкции съставляват една действителност с твърде много неизвестни. Точно тук министър-председателят на България Борисов уместно забеляза, че “светът е много тежко място с неспирните конфликти” и тези думи побираха в себе си неизказаното на глас съжаление от реалностите и фактите на една политика, в която, както знаем, когато атовете се ритат, обикновено страдата... магаретата. Страдат, защото все още се намира някой, който вместо да бие самара, за да се сещат, направо вдига телефона.

Вярно е, че политиката не е църква,

но и след изповед пак няма господ, който да ти прости и забрави, че в последните години България и Русия се отдалечаваха с такава равноускорителна скорост, че дори такива синкопи и сътресения като последователното сриване на проектите “Бургас-Александруполис”, АЕЦ “Белене” и “Южен поток” се явяваха само като контролни етапи по пътя към абсолютната нула.

Разбира се, и двете страни могат да намерят за това убедителни обяснения.

В България, всички във властта, а и сред народа, знаеха, но малцина признаваха на глас, че индуцираните решения, в един или друг случай насочени срещу Русия, са плод на “трансферирания суверенитет” на държавата ни, ако все пак се изразим по-благовидно и по-благозвучно и не чак дотам искрено. Защото в случая не са конкретизирани нито личният принос, нито колективната отговорност на политическия елит, пък и на народа, с който вкупом съгрешихме спрямо националното ни бъдеще. Всъщност, откакто свят светува, участта на победените винаги е била една и съща.

Перфидността на случая, който тези жертвени поколения българи преживяват днес, се изразява може би в лекотата, с която т. нар. евроатлантически ценности ни заставиха да забравим Vae victis и ни приучиха, макар и зорноволно, да тананикаме Ода на радостта. От това произтекоха много и различни обстоятелства, които просто ни бодат очите: протолатифундистки форми на земеделие с уклон към латиноамериканските реалности от първата половина на 20 век, утежнени от изкупуването на земеделската земя от чужденци и скоротечното умиране на българското село; преформатиране на векторите в областта на сигурността - армията в жандармерия, службите - за ограничено национално ползване; деиндустриализация в огромни мащаби и деурбанизация; оглупяващо образование по критериите на Болонската система; народоизтребителен модел на здравесъсипване. И като съвкупност от още неизредени реалности, демографска катастрофа. В края на краищата резултатът може да бъде само един - България като територия, като регион и географско понятие, като спомен за държава. Не, не е черногледство. Тема за размисъл е. И за противодействие. Е, как човек да не вярва на Дядо Вазов: “Немци, френци, англичани, наши са изедници”. И има ли причина да се учудваме защо вече 28 години не се уморяват да го изличават от учебниците?! Българските опачини край нямат!

Неприятно ми е да го кажа, но няма да го спестя и по отношение на Русия. За съжаление, там някак забравиха, че това отдалечаване, тези многогодишни вече мразове и ледове и отчуждения имат и своето московско начало; че “Возьмите всю заграницу” не е само унизителната география на едно поражение, в което до последния ден България и българите бяха като непробиваема плочка от ризницата на братството, току над сърцето на Русия. Освен още много неща, то е и началото на всичко онова, което като лош сън все ни се иска да забравим. Вместо това, като казашка нагайка продължават да плющят през годините словоблудствата от умонастроения и умозаключения на уж неслучайни люде, които наричат България “страна братушек предателей”; които ни напомнят едва ли не някакъв Каинов грях от Първата световна война, че и от Втората, забравяйки, че цял народ лош няма. На мен, на когото не ми се е обръщал езикът през годините да кажа хулна дума срещу Русия, твърде често, в интерес на истината, ми се е налагало да стискам зъби, за да не изкрещя от болка и от обида, когато не чиновници, а обществени фактори от висок ранг в Русия хулят моя народ. Пазя като омерзителен документ изказването на члена на Обществената палата и директор на Института за страните от ОНД Константин Затулин и сега няма да го преразказвам, няма и да превеждам думите му, защото цитатът не е за български адресат: “Когда власти Болгарии говорят о своих братских чувствах, им вообще не приходится доверять. Потому что они на всех етапах ведут себя как люди, которые никакой благодарности к России не испитывают. И хотя среди болгар распространненые дружеские чувства к России и каждой год открываются все новые памятники, посвещенные освобождению Болгарии аж 19-ом веке. У нас об этом все уже забыли, а там все открывают и открывают”.

Спирам с цитата на г-н Затулин, защото ако продължа, ще трябва да достигна и до аргумента, от който той фактически черпи своята историческа увереност, която му дава основание да заяви: “Поэтому уж к кому - кому, а к болгарам, я никакого сочувствия не питаю.”

Така че и без да съм Доналд Туск, мога да кажа: с брат като него, врагове не ми трябват.

Мисията на министър-председателя Борисов и на президента Румен Радев в Москва преди него обаче ценя. Не че тя ще върне загубеното, защото знам, че два пъти в една и съща вода от реката на живота е невъзможно да се изкъпеш. Относително ме вълнуват и възможностите за нови газови трасета, и рестарта на АЕЦ “Белене” не защото те са неважни или ненужни, както ни убеждават платени тролове, а защото знам, че и в България, и в Русия не държавата, и не народът, а октоподът на някакви мултинационални корпорации и частни фирми ще ги движи, разбира се, на пазарен принцип, както ни уверява и Владимир Владимирович. От което, под кухата черупка на онова, което сме свикнали да наричаме суверенитет, за който се бориха предците ни, а ние го пропиляхме, едва ли ще остане нещо.

Като препрочитах с цел каляване на нерви хладните отзиви и снизходително-пренебрежителните коментари и анализи в руския печат, и преди, и след посещението на двамата ни най-важни държавни мъже в близката до сърцето ми Русия; като отбелязах на ум, че и президентът Ердоган бил напълно съгласен продължението на втората тръба на “Турски поток” да излезе на българска територия; като си припомних, че руските загуби от прекратяването на “Южен поток” възлизат на 800 млн. евро, и си спомних, че вече турски изстребители ще охраняват небето на България, прости ми Господи, за тези думи, но се чух да казвам: “Сираци сме! От нине до века!”. Дано все пак да се смилиш, Всеблаги, масрафа на руско-турското приятелство да не плаща Отечеството ми.

Но по начина, по който внезапно отпътува от Москва българската делегация, от обрата, изразен в изявлението на говорителя на Кремъл Дмитрий Песков, ми се струва, че не само “проруският президент Радев”, но и “враждебният понякога към Русия министър-председател на България Борисов”, би трябвало ясно да са осъзнали, че като колективен Одисей в тяхно лице, само с единство и воля, и при пълна мобилизация на остатъчната макар национална енергия, би могло да бъде преведен корабът на българската държава между Сцилата и Харибдата в морето на този безжалостен свят. Че ако си следвал безкритично добрите съвети и си повярвал наивно в двусмислените обещания на членовете на новото си солидарно европейско семейство, днес ще ти се наложи да се радваш в най-добрия случай на огризките на един мизерен газов хъб “Балкан”, или проблематична тръба, макар и наречена “Български поток”, че ако те е командвал един Маккейн, господ да го поживи, казват, че е неизлечимо болен, и една Хилари, която президентът Тръмп наричаше “крадла”, че ако и Брюксел все така умело дърпа юздите на т. нар. европейски субсидии, значи, че вече си прикован като Прометей на скалата и не е далеч часът на клюна, който ще ръфа черния ти дроб, раната от този клюн все ще зараства и все няма да зарасте, дордето българите се свършат. Защото Зевс е могъщ и жестокосърдечен...

Когато вече бях написал всичко дотук, прочетох интервюто на президента Радев, дадено за БТА. Прочетох, че имат шанс и “Белене”, и преките доставки на газ, които той нарича “Български поток”, и газовият хъб “Балкан”, определен от него като рожба на кризисен пи-ар след скандалния провал на проекта “Южен поток”.

Много истини има в това интервю и много надежда. За да опровергая може би и себе си дори, го помествам в пълния му размер, за да бъде опора и воля за пребъдване на моя народ и на моето Отечество.