Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 21 (22 май 2018) СЛУЧАЯТ “ГЕОРГИ МАРКОВ”

СЛУЧАЯТ “ГЕОРГИ МАРКОВ”

Е-поща Печат PDF

Тази година се навършват 40 години от смъртта на талантливия български писател Георги Марков, починал в болницата „Сейнт Джеймс”, в Лондон, на 11 септември 1978 г.

Вече 40 години случаят „Георги Марков” не спира да вълнува българската, а и европейската общественост. Веднага след смъртта му в Англия започва антибългарска кампания с обвинението, че писателят е убит от Държавна сигурност по нареждане на Тодор Живков. В пресата, в публикации и изследвания се развихри пропаганден шум и истерия срещу страната ни и нейните органи за сигурност. Това бяха годините на т. нар. студена война.

След няколко години тази антибългарска кампания продължи с чудовищното обвинение срещу България, че властите у нас са организирали пощушението срещу папа Йоан Павел Втори през май 1981 г. Впоследствие папа Йоан Павел публично опроверга твърденията, и не само той.

Миналата година проф. Джузепе Консоло, адвокатът на Сергей Антонов, представи своята книга „Атентатът срещу Папата. Ето истината”. Българската следа” в атентата срещу папата е плод само и единствено на лъжливите показания на Мехмед Али Агджа, е категоричното мнение на италианския адвокат, защитавал Сергей Антонов в процеса. В книгата си проф Консоло връща историята назад и дава нов живот на случилото се преди 36 години на площад „Свети Петър” в Рим. Разказът му, изпълнен с факти, анализира действията на разузнавателните служби от Западния и от Източния блок в последния етап на „студената война”. „При всяко ново изслушване Мехмед Али Агджа сменяше версията”, разказва проф. Консоло. „През всички тези години на процеса срещу Антонов не бе намерено нито едно доказателство, което да потвърди показанията на Агджа”. От дистанцията на времето проф. Консоло определя процеса като мисията на живота си – да докаже невинността не само на един човек, но и да разсее сянката на съмненията, надвиснала над цяла една нация.

В този смисъл и новата книга на проф. Бончо Асенов – „Случаят „Георги Марков”, цели още веднъж да разкаже на българския читател тази история с надеждата, че „ще стигнем до истината относно неговия живот и кончина”.

„Изгледайте филма на Росен Елезов „Под сянката на Георги Марков”, пуснат по телевизията през май 2017 г., за да видите как познати ни вече български антикомунисти, наобиколили паметника на Георги Марков, хулят България, повтаряйки онова, което западната антикомунистическа пропаганда сътвори преди 40 години” – призовава авторът проф. Б. Асенов.

„Георги Марков е талантлив писател със силно изразена гражданска позиция и произведенията му говорят най-правдиво за неговата същност, за неговия борчески дух, за непримиримостта му към слабостите и недъзите и на двете обществено-политически системи. И не лъжата за „българския чадър”, а неговите произведения трябва да бъдат легитимацията му пред следващите поколения” – обяснява проф. Асенов в предговора към книгата.

Редакцията на в. „Нова Зора” предлага фрагмент от „Случаят „Георги Марков”, новата книга на Бончо Асенов, за да могат читателите сами за себе си да направят своите изводи и оценки.

 

РАВНОСМЕТКАТА – За действителните промени в тридесет години

 

В раздел „Равносметката“ на „Литературни есета“ на Георги Марков е поместено неговото есе „За действителните промени в тридесет години“. Повод за написването на това есе е 30-годишнината от 9 септември 1944 г. В него, както вече се каза, Марков, след като признава, че в България е извършена положителна промяна в живота на българския народ, че в резултат на  развитието на индустрията, на селското стопанство, на образованието и културата, „жизненият стандарт на значителна част от народа е повишен“, изказва мнение, че е настъпила „фатална промяна в българския национален характер“. Тази промяна в живота на българския народ Марков я вижда в „страха от всичко и за всичко“, „страх за работата, страх за жилището, страх за бъдещето на децата, страх за собствената си сигурност, страх от това, че всеки около теб е таен агент, страх да не сбъркаш, страх да не разсърдиш някого“. Той я вижда в лъжата, обхванала обществено-политическия и личен живот в страната. Вижда я в „нарастването на престъпността в частност на кражбата“ – „краде се на дребно, краде се, за да се преживее, краде се, защото всички крадат и защото от всекиго е откраднато нещо“. Вижда го и в отрицателния прираст на българското население, което не иска „да има деца въпреки безспорните опити на партия и държава да го насърчи“. Това води, според него, до липсата на национално самочувствие, до „липсата на личности, на народни водачи“, които са заменени с “безличното лице на чиновника“. А всичко това води до посредствеността, която ражда “мижитурщината, преклонението, угодничеството“, до „сива литература и сиво изкуство“. И води до „края на идеалите“. „Вместо борците идеалисти отпреди тридесет години ние имаме непоносимо стадо от борците кариеристи. Вместо чистата ненавист и борба за свобода, справедливост и прогрес ние имаме равнодушно примирение с феодални порядки, дълбоки неправди, корупция и лъжа“.

Питам се, ако Георги Марков бе жив днес и трябва да направи отчет за 30-годишнината от 10 ноември 1989 г., която идва следващата година, какво би написал. Че хиляди заводи и предприятия бяха ликвидирани и от индустрията, изградена по времето на социализма не е останало нищо. Че добре развитото ни селско стопанство беше ликвидирано и внасяме в България и най-обикновената селскостопанска продукция. Че едно от най-ценните постижения на българския народ – образованието, се срина и вече говорим за неграмотни, полуграмотни и ниско качество на образователната ни система. Че се посегна на българщината, започнахме да се отказваме от родовата си памет, от историята си, от завещаното ни от българските възрожденци, от Ботев и Левски, от Вазов и Вапцаров, дори да твърдим, че не е имало робство, а присъствие и съжителство. Онзи страх, за който той говори в есето си, не е нищо в сравнение със сегашния страх. Защото тогава нямаше безработица, а сега тя е реалност и повече от половината хора в страната живеят на прага на бедността, пенсионерите мизерстват с най-ниските пенсии в Европа, а висшисти  се ровят в кофите за боклук. Тогава бяхме на едно от първите места в света по притежание на жилища на глава от населението, нямаше клошари и бездомни, с каквито са пълни днес българските улици. Сега страхът от неясното бъдеще кара децата ни да бягат масово на Запад. А страхът от несигурността е много по-голям при тази нараснала битова престъпност, когато милиони хора не са сигурни за живота и здравето си, за дома си. И да напише за сегашните кражби, които минават през масовите приватизации, през обществените поръчки, през усвояването на европейските фондове, за да опрат до ежедневните хиляди кражби на банки, офиси и магазини, на къщи и апартаменти, на коли и битови вещи. Кражби в размери, каквито социалистическата действителност не познаваше. Лъжата, която според него е обхванала живота тогава, сега е на много по-голяма почит в обществено-политическия живот и се използва най-много от политическите лидери – от министри, депутати, от кметове. Нека ни посочи кои са тези личности и народни водачи, които водят българския народ през последните години към просперитета и благоденствието. Да напише нещо за посредствеността, която залива нашето общество и която стига до масово опростяване и оглупяване. Да сравни сивата литература и изкуство от неговото време със сегашното ниво на литературата и изкуството, изпълнено с посредственост, пошлост, вулгарност, порнография, кичозност, чалгаджийство, кървища, до голяма степен резултат на подражанието на западната литература и изкуство. Да посочи кои са тези идеали на съвременното общество, които карат хората да се борят за свобода, справедливост и прогрес и да не се примиряват с феодални порядки, дълбоки неправди, корупция и лъжа.

Но да погледнем и на другите негови твърдения от това време, изразени в „Задочните репортажи“. Не на всички, защото някои от тях са силно преувеличени, неверни и неточни, и не си заслужава да се занимаваме с тях. Някои от разсъжденията му имат общочовешки смисъл и могат да се отнесат за всяко време от древността до наши дни, а не само за социализма. Няма да се спираме и на онези отрицателни явления и факти, които са без съмнение слабости, недостатъци и, както щете ги наречете, на тоталитарната държава. Защото го е имало насилието – и веднага след 9 септември, а и след това, изразявано в различни форми – икономически, политически, идеологически. В което особена роля е играела Държавна сигурност с нейното преследване на „бившите хора“, на опозицията, на „врага с партиен билет“, на дисидентите и инакомислещите, на тези, които са дръзвали да агитират и пропагандират срещу властта. Защото го е имало кула към личността, стигащ до най-големи извращения в тази насока. Защото комунистическата партия е налагала своята идеология в живота на хората и те е трябвало да се съобразяват с нея. А това означава да им бъдат ограничени правата и свободите в определени рамки, наложени от партията. Да бъде силно ограничена свободата на словото и всички средства за масова информация да се съобразяват с идеологическите изисквания на БКП. Да се ограничава свободата на съвестта и намалява влиянието на религията и църквата в страната. Защото е имало по партийна, комсомолска и отечественофронтовска линия т.нар. политическа просвета, която действително е била формална и излишна. Защото е имало и кражби, и корупция, и демагогия, и подмазвачество, и подлизурство, и кариеризъм, и връзкарство и какви ли не отрицателни черти, характерни обаче за всяка обществено-политическа система – от най-дълбока древност до наши дни.

Но да надникнем отново в неговите репортажи, така, както последователно ги е дал, и да се опитаме да направим сравнение със сегашната действителност.

• Георги Марков отхвърля като вреден класово-партийния  подход и деленето на „наши” и „врагове”.

Да, това бе един от греховете на комунистическата партия -  че тя заемаше репресивно отношение към граждани само заради тяхното политическо минало и убеждения. И фактически разделяше хората на две групи - подкрепят или не подкрепят политиката и практиката на партията. И на т.нар. бивши хора не се позволяваше да растат в служебната йерархия (още повече да стават номенклатурни кадри), да излизат в чужбина, да упражняват определени професии и дори до 60-те години да учат в определени висши училища. Те биваха наблюдавани със специфичните сили и средства на Държавна сигурност. Практически тези хора бяха подложени на репресия и се нарушаваха техните права и свободи.

След 10 ноември 1989 г. се правят непрекъснато опити за същия подход към гражданите на България. Само че сега те се делят на “поддръжници на реформата” и “противници на реформата”, или още – на привърженици и противници на демокрацията. И докато БКП не узакони това деление,  новите демократи се опитват да го въведат в рамките на закона – чрез Закон за администрацията, Закон за досиетата и други.

• Георги Марков твърди, че българския народ не обича Русия и още повече  Съветския съюз, който за него е синоним на всичко най-лошо.

Дори и при тази бясна русофобска агитация и пропаганда, която определени среди в страната водят с подкрепата на американски и други западноевропейски посолства, фондации, централи изследванията показват, че близо 80 процента от българското население е запазило своите традиционни чувства на обич и признателност към Русия.

• Марков представя в негативна светлина трудовата обстановка във фабрика „Победа“, където и той е работил, поведението на нейни ръководители и работници, отношенията между хората.

Да оставим това, че за същата фабрика „Победа“ пише силно хвалебствен репортаж в книгата си „Между деня и нощта“. По-важното е друго – че този завод отдавна вече го няма и го постигна участта на хилядите заводи в страната.

• Марков пише с уважение и признателност за обстановката и лекарите  в санаториума за туберкулозно болни във Владая, където е пребивавал дълги години в упорито лечение.

Да беше жив да види, че този санаториум отдавна не съществува и на негово място има една запусната и рушаща се сграда. И че от изчезването на туберкулозата като заболяване по време на социалистическото здравеопазване, тя отново се появи след 1989 г.

 

следва