Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 19 (8 май 2018) “ЖЪТВАТА” НА АПРИЛ 1876-А

“ЖЪТВАТА” НА АПРИЛ 1876-А

Е-поща Печат PDF

• Нямало надежда, а българите въстанали...

 

“...О, българино! Ти, който търсиш свобода, чест и човешки права за себе си, пази също така свободата, честта и правата на оногова, който ги потърси при тебе. Защитавай го. Бъди неустрашим юнак, сражавай се, воювай геройски, но не отказвай благоволението си към роба.

Напред, братя, напред, Бог да ни е на помощ!..”

 

Васил Петлешков

(из Възванието на апостолите, предадено по спомените на учителя Ат. Мишев от Брацигово)

 

“Ние трябва да бъдем навсякъде и никъде; най-важното ни действие ще бъде това, ако сполучим да действаме по такъв начин, щото да смутим неприятеля още в началото на борбата... Най-голямо внимание трябва да се обърне на селата, към селските бунтовници, които като по-прости и неразвити, една най-малка несполука е в състояние да ги обезкуражи и да ги накара да сложат оръжие... Ето защо става необходимо да се определи една подвижна чета, от най-решителни юнаци, която да обикаля от село на село, да насърчава и поддържа духа на населението. На тая чета, за по-добро, аз мисля да й стана предводител. Тя ще да бърза, като вихрушка, и на часът ще се намира там, където е нужно нейното присъствие...”

 

(Из речта на Бенковски при образуването на Хвърковатата чета)

 

На 20 април (3 май - нов стил) се навършиха 142 години от избухването на Априлското въстание - Българското въстание, поставило конец на петвековното турско робство.

Макар с днешна дата някои “модни” куратори на фалшифицираната и конюнктурна българска летопис да го наричат присъствие, историята и паметта на поколенията ще запази додето има Българско светлината на огъня от пожарищата, мириса на пепелищата и искрите на неугасващия факел на преклонението и признанието пред подвига на светлите и буйни глави и умове, дали началото на новата българска епоха.

...Българските бунтове са все есента, българите прибират от полето и планината каквото е родила земята им, после се улавят за ножа и пушката. Този бунт тръгва в средата на пролетта, когато същата земя плаче за пот, а не за кръв... Българите трудно вървят срещу себе си, може да губят, но упорито постъпват така, както са постъпвали от векове. Този път тръгват наистина против смисъла на своето битие. Но не за пролетта е думата, а за всичко в тази безумна революция, наречена от собствения си трубадур „пиянството на един народ“.

 

Историческите изследвания почти не съсредоточават вниманието си на този „пробив“ в българския културен модел, обикновено те минават, споменават от движение това феноменално явление на духа. По-примитивните изследователи на Възраждането ни описват и обясняват трескавото бързане с турския гнет, който обаче, тогава, под натиск отвън, е придобил сравнително меки форми. Най-големите центрове на въстанието – полупланинските градчета, всъщност са били едни автономни единици в разпадащата се империя. Ръководителите на бунта – хора образовани, прозорливи, разбиращи своето време, имали сравнително достойно място в обществото и достатъчно хляб на трапезата. Те превъзходно знаели, че не могат да победят империята, че ще загинат, а заедно с тях ще си идат и хиляди невинни животи, но поели отговорността пред историята!..

Ето за това е думата...

Европа била против бунта, Европа по това време била против всякакви бунтове, които нарушавали „статуквото“. Според това статукво, българите трябвало да останат същите роби, каквито били четири века, а това значело просто скоро да изчезнат...

Сетне в пожарищата на въстанието циничните европейски политици непрекъснато искали нови и нови “доказателства за турските зверства”, като че ли не знаели традициите на Османската империя, където всички вътрешни проблеми се решавали по един и същи начин – с клане. Доскоро, пък и днес, техните потомци учудват наивните ни души с цинизма на своя множествен стандарт било към босненския бунт на сърбите срещу исляма, било към новите кървища из Париж и Брюксел... Това също е в тяхната традиция – интересите да стоят над човечността и морала.

И така, нямало надежда, а българите въстанали!

Тяхната кървава провокация към световната съвест била предизвикана от отчаянието на „бързото време“... През втората половина на 19 век Югоизточна Европа придобивала своето „статукво“ – формирани били националните държави и всяка се борела за свое място под слънцето. Всяка от тях се засилвала и претендирала за околните територии. Всяка имала покровители сред великите сили и пресмятала своите интереси чрез тях. Българите нямали нищо, българите закъснявали, тяхното време изтичало, вече почти изтекло.

С маската на демокрацията са направени велики престъпления. Едно от тях се извършва сега в България, в Европа, в света. Прави се опит да бъдат обезсилени, унищожени нации с хилядолетна европейска култура, да се разгроми тяхното етнокултурно пространство и настани там азиатският свят. Това е гавра с кръвта на ония, които са паднали, за да бъде изгонен от Европа същият този свят. Това е гавра и с Априлския бунт на българите. Може би най-голяма гавра, защото е последен...

* * *

През 1876-1877 г. над 200 европейски вестници отпечатват статии, които разкриват кървавата драма на българския април. Руски, френски и американски журналисти, мисионери и посланици споделят разтърсващи сведения за видяното.

Дописникът на английския вестник „Дейли нюз“ и на американския „Ню Йорк Хералд“

Дженюариъс МАКГАХАН

(1844–1878) обикаля Перущица, Батак, Панагюрище, Клисура, Пловдив. Неговите сведения успяват  да преобърнат мнението на министър-председателя Дизраели и британската дипломация, които подкрепят целостта на Османската империя, и твърдят, че фактите относно зверствата на турците в България са силно преувеличени. “Гледано от нашето място, Батак напомняше нещо сходно с развалините на Херкулан или Помпей - написал Макгахан. - Не беше оцелял нито един покрив, нито една стена. Всичко беше маса от развалини, сред които се издигаше и достигаше до нас дълбок, оплакващ стон, подобен на оплакването, с което ирландците изпращат своите мъртъвци. Стонът изпълваше малката долина и се възнасяше във вой... Това беше ужасяващо зрелище - зрелище, което ще ни преследва цял живот... малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ; бебета, които са умрели, учудени от яркия блясък на сабята и червените ръце на свирепооките мъже, които са я размахвали... Никога не съм могъл да си въобразя неща, ужасяващи до такава степен. Върнахме се обратно, отровени и убити, с виене на свят, доволни да излезем отново на улицата и да напуснем страшния дом на чумата...”

Оскар УАЙЛД

Сонет за избиването на християните в България

Тук стонове изпълват тишината

и твоите свещеници загиват.

Не чуваш ли как вопли се издигат

над труповете хладни на децата?

В доклада за кланетата и зверствата в България от 10 август 1876 г.

Юджийн СКАЙЛЕР

генерален консул и секретар на посолството на САЩ в Истанбул, пише: „В Панагюрище много от жителите избягаха, но броят на убитите е около три хиляди, повечето от които жени и деца... На стари мъже избождали очите, а крайниците им били отсичани и така оставяни да умрат... Бременни жени били разпорвани и новородени бебета били разнасяни на байонетите на пушките, докато малките деца били заставяни да носят кървавите главици на техните другарчета...“ .

17 август 1876 г., о. Капрера,

Джузепе ГАРИБАЛДИ

пише в свое писмо: „Батак беше с девет хиляди жители, сега са 1300. На седем хиляди човешки същества е изгаснал животът, но къде се намираме, не се ли свършват още завоеванията на ятагана, на содомството, на кола, на горилището, на безчестното от всякакъв вид...“.

Уилям ГЛАДСТОН

в брошурите „Ужасите в България и източния въпрос“ и „Уроци по клане“, издадени в Лондон през 1876 г., пише: „Извършените престъпления и злодеяния са в толкова огромни размери, за които няма пример в новата история. Те са толкова неизразими, гнусни, че езикът и перото не са в състояние да ги опишат в действителния им вид. Позор е, че такова дело е могло някога да се извърши“.

* * *

Историята през погледа на “новия цивилизационен избор”

В последните години печална популярност доби тезата за “митът Батак”, един тотално користен и лишен от доказателства скалъпен и скъпо платен - както вече свикнахме да се случва, - сценарий за събитията в Батак от 1876 г.

През 2007 г. на българската все още грамотна публика се представя  спорният проект “Митът за Батак” на Мартина Балева и немския изследовател Улф Брунбауер, който разпали до червено страстите сред учените у нас.

В духа на постистината, а сега бихме казали и като “фалшива новина”, Балева и Брунбауер изследват как рисуваната от полския художник Антони Пиотровски картина “Баташкото клане” е въздействала върху историческата памет на обществото. Според тях Батак се превръща в мит и благодарение на картината, макар случилото се там да не отстъпва по жестокост на драмата на други населени места. Прокарват се обаче обобщения, че героизацията на събитията е нарочна и цели насаждане на омраза към мюсюлманите.

След серия единични опити да се противопоставят на кампанията десетки хуманитаристи решиха да обединят сили.

“Обявяваме се срещу политическата цензура и административния натиск върху свободния научен дебат, наложени от държавните институции и академичните ръководства. Не приемаме монопол върху историческата “истина”, най-малко на такава, която прикрива груба манипулация с политически намерения”, декларират учените в петиция, публикувана на сайта www.bgpetition.com/apel_na_bg_istorici/index.html.

В апела се изтъква, че съществуването на сакрални теми табута в обществото е недопустимо, а шумната кампания цели монополизиране на “българското” със съмнителни цели. В подписката се включват и много български изследователи зад граница.

Паралелна подписка бе започната и от наследници на жертвите на баташкото клане, които настояха държавата да отнеме гражданството на съавторката на изследването Мартина Балева.

Нещо като второ действие на пиесата за “митът Батак” продължава през април 2016 г., когато по повод Априлското въстание от 1876 г. българската редакция на държавното радио “Гласът на Турция” излъчва беседа (цитирана от информационния сайт offnews.bg, публикувана и в сайта на българските общини kmeta.bg).

Беседата е озаглавена “Истината за българското въстание” и е публикувана без коментар, в пълния й вид и без редакторска намеса от българска страна.

“Османската държава превзема България през втората половина на 14 век. Според някои български историци през целия период на османско присъствие е имало национална борба за независимост. В действителност обаче борбата за независимост срещу Османската държава започва след 19-ти век. Засилването на панслависткото движение на Балканите след 1870 година облагодетелства условията за въставането на българите.

По време на българското въстание през 1876 година, известно като Априлско въстание, в Истанбул се е водела борба за власт. От друга страна сърбите и черногорците са извършвали подготовка за война срещу османските турци. В крайна сметка българските комити възстават в период, когато съществува своеобразен вакуум във властта. Пловдивска област се превръща в център на въстанието. Българските чети, с цел да създадат турско-български конфликт, всяват страх сред населението с лъжите, че са скроени планове за нападане на българските села и избиването на българското население в Истанбул. Впоследствие българските комити започват нападения срещу турците. Избиването на мюсюлманското население от българските чети подклажда чувство за мъст сред местните турски групи известни като „башибозук”. Ответните нападения на башибозук на свой ред съдействат за увеличаването на подкрепата за българското движение за независимост.

Най-кървавите стълкновения се изживяват край село Батак. Българските чети неосведомени, че бунта е потушен, отхвърлят призива да се предадат на башибозука начело с Ахмет ага, продължавайки съпротивата. В крайна сметка се изживяват сражения, причинили големи жертви и за двете страни.

Записките на американския военен кореспондент от ирландски произход Януарий Макгахан (или Джанюариъс Макгахан) за периода юли-август 1876 година поставят основите на независимостта на България. Посланието, отправено към света от Макгахан, бе, че през 1876 година в днешните територии на България са опожарени над 100 села, а в село Батак са убити десетки хиляди българи. Миша Глени отбелязва, че в европейските медии повлияни от записките на Макгахан в рамките на 18 месеца публикуват над 3 000 статии, заклеймяващи събитията в Батак и другите места в България. Всъщност обаче историчката от български произход Мартина Балева, проучила обстойно бележките на Макгахан, женен за руска благородничка, отбелязва, че „прочувствените бележки” на този военен кореспондент са с открито проруско съдържание и антиосманска и антиислямска позиция.

За да е възможно да се твърди, че в Батак са избити десетки хиляди души, би трябвало Батак да бъде не малко селце, а голям град. Според британските източници в разглеждания период в Батак са живеели 490 семейства съставени от около 2 хиляди и 800 души. Това само по себе си опровергава твърденията на българските историци, че по време на въстанието са убити 5-6 хиляди българи и са преувеличени. Американският историк, изследовател на Османската история Станфорд Шоу разкрива интересния факт, че по време на българското въстание през 1876 година са убити повече мюсюлмани, отколкото християни.

Въпреки това отзвукът, предизвикан от записките на Макгахан в света става повод за обявяването на война от Русия с амбициите за разгръщане на влиянието си на Балканите, на Османската държава. На 24 април 1877 година започва руско-турската война (1877 – 1878). Русия влиза в тази война с цел създаването на независима българска държава, но както отбелязва историкът Кемал Карпат България с многолюдно мюсюлманско население нямаше да бъде предана на Русия. Именно поради това Русия с подкрепата на българите започват етническа чистка.

По време на руско-турската война в периода 1877-78 г. са убити стотици хиляди турци и стотици хиляди турци са насилствено прогонени от родните си земи.

По силата на Берлинския договор, подписан в края на руско-турската война, в периода 1877- 1878 година българското княжество обхваща земите между Дунав и Стара планина и дотогавашния софийски санджак, а между Стара планина и Родопите се обособява автономна област Източна Румелия. Оттук може да се направи извода, че провъзгласяването на независимата българската държава има пряка връзка с Баташките събития.”

Дотук свършват познатите тези и антитези. Дотук приключваме с коментарите за събитие, определило следващото българско столетие. За онова, което не знаем по повод Априлското въстание, или което е удобно забравено, ще държим отговорни всички политически и академични елити и дейци. Защото историята, както и времето, има само една посока - напред.

О, българино, ти, който искаш свобода!