Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 19 (8 май 2018) КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД СРЕЩУ НАС

КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД СРЕЩУ НАС

Е-поща Печат PDF

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР. 18

 

Историята на Запада трябва да се разглежда от разкола на църквите.

Католицизмът по това време застава начело на специфично „западните” тенденции. Но след определен промеждутък от време определени елементи от католическото учение, останали му, впрочем, в наследство от православното единство на църквите, влизат в противоречие с основната линия на развитие на Запада.

Реформацията е преломният момент.

Тогава „най-западните” тенденции се обособяват и се концентрират в протестантизма. Протестантизмът се разпространява именно в тези страни и сред тези народи, които последователно се движат в посоката, зададена от разкола - отчуждаване от Изтока, високомерно презрение към „дивите народи”, отъждествяване на самите себе си и на своето техническо развитие с върха на цивилизацията, индивидуалистки и рационалистични тенденции, на които вече им стават тесни католическите рамки (макар че те на свой ред са съществена крачка в това направление от напълно традиционния и верен дух на изначалното учение на Православието).

Протестантските страни, и на първо място Англия, тръгват по пътя на „морската цивилизация”, доближават се до абсолютизация на либералния модел, към универсализация на „търговската система”. Оттогава на Запад ролята на авангард, ролята на „Далечния Запад”, започват да играят англичаните.

По-късно именно крайните, най-радикални протестантски английски секти, полагат основите на американската цивилизация, проектират и реализират САЩ. Те отиват там, в далечния Запад, като в „обетованата земя”, за да построят там съвършеното общество, „идеалния Запад”, „абсолютния Запад”. Съединените американски щати са създадени като държава чрез консенсус на фундаменталистки протестантски секти и поразително голяма част от политическата класа на САЩ и досега неизменно остават представители именно на протестантските вероизповедания. Впрочем, това е напълно логично – страната се управлява от законните идеологически наследници на тези, които са я създали, организирали и довели до процъфтяване и могъщество.

Самите американци наричат това “Manifest Destiny”, „Манифест на съдбата” (или „Предначертана съдба”). С други думи, американците виждат историята си като последователно възходящ път към цивилизацинния триумф, към победата на този мирогледен модел, на който е основана самата американска цивилизация, като на квинтесенцията на цялата история на Запада.

Протестантизмът като идеология

На това може да се възрази, че „съвременното западно общество, и особено американското, отдавна е атеистично и само незначителна част от населението се придържа към религията и че освен това фундаментализмът, пък макар и от протестантски тип, по никакъв начин не може да бъде приравнен към официалната идеология на САЩ, а още по-малко към Запада като цяло”.

Всъщност, трябва да подчертаем, че религията не задължително се проявява като култ или съвкупност от догмати. Често в съвременния свят тя се проявява латентно, като психологически предпоставки, като система от културни и битови щампи, като подсъзнателна геополитическа интуиция. Можем да сравним религията с идеология – някои (малцинство) владеят цялата съвкупност на концептуалния апарат, други схващат идеологията интуитивно. И най-често религията днес въздейства повече чрез културния фон, чрез семейната психология, чрез нормативната социална етика.

В това отношение САЩ са абсолютно протестантска страна

и този протестантизъм се отнася не само до откритите привърженици на това вероизповедание, но и до огромни слоеве от населението, които имат други религиозни убеждения или са атеисти.

Протестантският дух лесно се открива не само у пуританите, баптистите, квакерите, мормоните и пр., но и в американския кришнаизъм, и в сектата на Мун, и сред американските йезуити, и в нерелигиозните американски граждани. Всички те в една или в друга степен са засегнати от „протестантската идеология”, въпреки че култово и догматично това се признава от едно относително малцинство.

Втори аргумент. Политическата класа в САЩ не е пропорционално отражение на цялото общество.

Достатъчно е да се погледне нищожното количество цветнокожи сред политиците и висшата администрация. По традиция мажоритарният тип в американската политика е “WASP” („White Anglo-Saxon Protestant”), „белият англосаксонски протестант”. Следователно, пълноценният протестантски фундаментализъм тук е много по-вероятен, отколкото в други слоеве. И накрая, още по-конкретно Републиканската партия, една от двете партии, притежаващи дефакто политическия монопол, открито и последователно се ръководи от протестантско-фундаменталисткия мироглед, смятайки го закономерно за осовната линия на американската цивилизация, за религиозно-догматичното въплъщение на Manifest Destiny, на Щатите.

За междинен пласт межу общопризнатия светски либерализъм за масите и протестантския есхатологичен фундаментализъм на политическия елит служат геополитическите аналитични центрове, които обслужват властта и които използват в разработките си обобщаваща методика, където главните религиозни и философски постулати на протестантизма, без подробностите и пророческия фанатизъм на проповедниците, се съчетават с най-прагматичните страни на либералната доктрина, но изчистена от патетичената демагогия за „правата на човека” и „демокрацията”.

С други думи, геополитическото мислене, което е извънредно развито сред политическия елит на САЩ, без противоречия съвместява в себе си есхатологичния фундаментализъм, идеята за „САЩ като Новият Израел, призван да води народите в края на историята”, и идеята за свободната търговия като максимална рационализация на общественото устройство, основано на приоритетите на „разумния егоизъм” и „атомизирания индивид”.

Протестантското месианство на американската геополитика се съчетава по този начин с предложение за универсален пазарен модел и либерална ценностна система.

„Империята на злото”

Главен геополитически и идеологически враг на Запада векове наред е Русия. Това е напълно закономерно. На богословско ниво това се корени в противопоставянето между католицизма (и протестантизма) и Православието, между Западната Римска империя и Византия.

Западната и източната форми на християнството са два избора, два пътя, два несъвместими, взаимноизключващи се месиански идеала. Православието е ориентирано към духовното преображение на света в лъчите на несътворимата Таворска светлина, а католицизмът – към материално преустройство на земята под административното начало на Ватикана (вж. „Легендата за великия инквизитор” в „Братя Карамазови” на Ф. М. Достоевски). Православните предпочитат пред всичко съзерцанието, католиците – действието. Православното политическо учение държи на „симфонията на властите”, като строго разграничава светското (василевса, царя) и духовното (патриарха, клира) начало. Католицизмът се стреми да разпростре властта на Папата върху светския живот, като така предизвиква обратния узурпационен ход от страна на светските монарси, които се стремят да подчинят Ватикана. Православните смятат католиците за „отстъпници”, предали се на „апостаза”, а католиците гледат на православните като на „варварска спиритуалистична секта”.

По-късно най-антиправославните черти, в това число и до отказ от служби и множество догмати, довеждат протестантите до предела.

Русия е прекият и единствен духовно-политически и геополитически наследник на Византия след падането н Константинопол. Впрочем, точно само заради това се е наричала „Свята”.

„Свята”, „богоносна” и „богоизбрана” я е направило провиденциалното приемане на византийското наследство, верността в пълнотата на православната традиция (включително и социално-политическите и даже икономическите аспекти). Особено важно е да се подчертае, че не просто фактът на разпространението на Православието като вероизповедание й е придало тази святост, защото православни църкви има и в други страни и сред други народи. Но именно съчетанието на православната вяра с мощната и свободна политическа империя, с царството, с царя в съчетание с националния руски Патриарх, догматичната и богословската, есхатологичната правомерност на това название. И честно казано, Русия престава да бъде „свята”, когато „симфонията на властите” и православното политическо устройство са отхвърлени първо от втория Романов (раскол), а след това от сина му западопоклонник и унищожител Петър Първи.

Както и да е, от началото на 16 в. Русия става главният идеологически и цивилизационен противник на Европа. След това следва продължителен геополитически дуел с Англия на Изток, а в последните времена и „студена война”.

 

Следва