Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 3 (2018) За кого бие българската камбана

За кого бие българската камбана

Е-поща Печат PDF

• Най-важната задача на българското
председателство на ЕС е България да
бъде измъкната от периферната зона
на вечно догонващото развитие


Всеки път, когато окончателно се гласува бюджетът на държавата, учените от Българската академия на науките (БАН) и Селскостопанската академия (ССА) протестират срещу мизерните средства, които се предвиждат за фундаменталната и приложната наука. Сменят се правителства, но това унизително (не само за протестиращите) положение не се променя.
Защо е така?
Защото управляващите могат да си позволят да постъпват така по една проста причина: на практика сегашната икономика на страната твърде слабо, или почти никак, не зависи от българската наука. От това следва популярната фраза „България няма нужда от наука“.
Би трябвало най-ощетени от недофинансирането на науката да се чувстват българските фирми, които в развитите страни са основни консуматори на резултатите от научноизследователската и развойна дейност.

Те обаче проявяват безразличие към състоянието на българската наука, не желаят и не дават средства дори за собствената си корпоративна наука.
Защо е така?
Защото не искат да се свързват със значима българска интелектуална собственост за внедряване в производството на принципно нови „пробивни“ изделия, системи, технологии. Те потенциално биха им донесли големи печалби, но изискват поемането на значителни финансови и материални рискове, които „слабите крави“ на нашенския бизнес не могат да поемат. Това обаче правят всемогъщите чуждестранни корпорации, които изхвърлят по този начин от пазара слабичките конкуренти от периферните европейски страни. Което на свой ред увеличава рисковете за българските фирми и намалява желанието им за значително финансиране на български високотехнологични изделия и системи.
И какво му остава на новоизлюпения български бизнес, освен да купува готови чуждестранни машини, съоръжения и технологии за производство на утвърдени вече изделия. И да се задоволява със средни за пазара печалби при допустими рискове. По този начин той косвено плаща на чуждестранния научен и развоен потенциал, който вече е създал и апробирал новите изделия.
По тази схема работят повечето наши фирми и чрез нея българската наука и развой се лишават от корпоративно финансиране и от активна дейност и развой. По-нататък тази наука лесно може да бъде подритвана и съкращавана.
С подобни на нашите трудности са се сблъсквали в миналото и повечето от утвърдените европейски конкурентоспособни фирми. Но са имали на разположение продължителен период на развитие под чадъра на държавните финансови помощи и митнически ограничения срещу аналогични чуждестранни стоки и услуги. Нашият бизнес понастоящем няма тези възможности, тъй като строгите брюкселски инструкции забраняват всякакви други държавни преференции за собствената си индустрия. Те поставят на една плоскост – под едни и същи правила, - и старите европейски фирми с висока конкурентност, и новите компании от източноевропейските страни. Не е трудно да се предскаже резултатът от подобна конкуренция.
Не може да се счита, че в българската държавна администрация няма хора, които да не желаят успехи на българския бизнес. Но на практика техните възможности са в сравнително тесния диапазон на дребните иновации.
И в Брюксел могат да се срещнат дейци, които виждат възникващите немалки проблеми по ефективната интеграция на новите източноевропейски икономики. Те биха могли да им окажат действена помощ чрез иницииране на специални програми и фондове за подпомагане на тяхната приложна наука, развой и производство на високотехнологични стоки и услуги. Това понастоящем не може да се осъществи, защото среща острото противодействие от мощните високотехнологични компании от развитите страни в ЕС. То противоречи на техните интереси.
Преходът към пазарна икономика и членство в ЕС бяха съпроводени от сгромолясване на българската индустрия и енергетика, така добре описано от забележителния български организатор на производството инж. Иван Пехливанов на страниците на вестник „Нова Зора“ (и в книгата на инж. Пехливанов “Свидетел на историята” - Бел. ред.). Затова не е неочаквано, че понастоящем почти по всички съществени показатели България заема последно място и е най-бедната държава в ЕС. И тъй като в правилата на ЕС нищо съществено не се променя, то за нашата страна догонването на средните за ЕС показатели се отлага за десетилетия напред, ако въобще бъде достигнато в обозримо бъдеще.
А през това време българската наука продължава да се „топи“
– за последните 27 години съставът на БАН е намалял три пъти и продължава да се съкращава. При такова недофинансиране и изтичане на млади хора в чужбина процесът няма как да спре. Разбира се, че той не ще достигне до нулата – винаги има нужда от учени и специалисти, които поне трябва да разбират какво се прави в света и да защитават, доколкото могат, националните интереси в хуманитарните и обществените науки.
Тези процеси се пренасят и в образованието, което е свързано с науката като скачени съдове. В наши дни има само 3–4 университета, които фигурират в световните класации, останалите са прозрачни и неразпознаваеми извън страната ни. И не е учудващо, че образователното ниво у нас непрекъснато пада.
Разбира се, причините за това неблагоприятно състояние могат да се търсят и в много други фактори, но по мое мнение, очертаната верига от причинно-следствени връзки има решаващо значение.
И сега държавната администрация може да направи немалко за създаването и внедряването на български постижения и иновации – макар и в неголеми мащаби. Но добре обмислена и изградена иновационна система няма и всички споменати по-горе недъзи продължават да съществуват.
Страната ни продължава да държи последено място в ЕС по най-съществените обществено-икономически показатели и ако към ниската конкурентоспособност се добави и демографското сриване, предизвикано от намалялата раждаемост и масовата емиграция на млади хора в чужбина, ще се получи достатъчно тъжна картина.
Неблагополучията у нас имат системен характер
и с единични спорадични мерки няма да се преодолеят.
Нужни са енергични, дълготрайни и целенасочени мерки по възможна промяна на икономическата рамка, в която функционира стопанската дейност в нашата страна, а и в други подобни бедни страни в ЕС.
Освен поетите задължения по други проблеми, българското председателство на ЕС трябва да се използва за решително поставяне на въпроса за
предоставяне на бедните страни на специален статут на преференции за дейността им във високотехнологичното производство.
Държавната администрация в тези страни трябва да е в състояние да подпомага финансово и нормативно своята индустрия до достигането на такава конкурентоспособност, която да е достатъчна за нейното оцеляване и развитие.
Ако националният егоизъм на развитите държави им попречи да отидат на такива компромиси, то това може да се отрази отрицателно и на бъдещето на този съюз, и на тях самите.
А ЕС действително се нуждае от реформиране. Достатъчно е да се посочат проблемите с държавите от Вишеградската четворка – особено с Унгария и Полша.
Възможно е реформирането да се насочи в няколко посоки – към създаване на Съединени европейски щати или към формиране на група бедни държави в ЕС със свои допълнителни специфични преференциални правила. Или трети вариант – конфедеративна „мека“ форма на интеграция.
При обсъждането и решенията по всеки от тези варианти българските ръководители трябва да имат активна национална позиция и да се стремят към създаване на предпоставки за повишаване на конкурентоспособността на българските фирми. При повишено наукоемко производство ще се увеличи и интересът и финансирането на българската наука и образование.
Други, палиативни, възможности водят до временни половинчати решения, а не до системно и дълготрайно повишаване на жизненото ниво на нашия народ.
Ако българските ръководители по време на председателството на ЕС пропилеят откриващите се възможности, то страната ни окончателно ще се смъкне в периферната зона на вечно догонващото развитие. А то е свързано със значителни рискове от по-нататъшно „топене“ на българската общност. В историята могат да се посочат многобройни примери за подобна съдба на народи, далеч по-многобройни от нашия.