Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 10 (2018) ОТЛОМКИ ОТ СЛАВАТА

ОТЛОМКИ ОТ СЛАВАТА

Е-поща Печат PDF

Победата на всяка лъжа е само временна

Фронтът на истината чака непримирими сърца

Уважаема редакция,

В бр. 7 и 8 на вестника от тази година поместихте материалите на инж. Радославка Казанджиева и на инж. Енчо Енев, които намирам, че са правдиви свидетелства за истината на едно време, което 28-те години на прехода, въпреки старанието на платени агитатори, не успяха да го затъмнят и отрекат. Поводът да ги представите като свидетели на историята, ме накара и аз да разкажа, макар и накратко, за възхода на икономиката и производствата в Пловдив, както и да споделя своята болка и покруса от разрухата, от грабежа, от недалновидността и отсъствието на загриженост не само към хляба на хората от моя град, но и към бъдещето на народа на България. Искам да добавя и друго. Щастлива бях да се уверя, че в битката за каузата на правдата няма да се свършат непримиримите сърца на честните хора. Приемете това мое свидетелство като малък ручей, който се влива в голямата река на истината за съзиданието на народа ни. Убедена съм, че тази река ще отмие саждите на лъжата в учебниците по история за 10 клас, с които поръчителите възнамеряват да отровят душите и умовете на нашите деца и внуци. Дерзайте!

Моят разказ е за икономиката наПловдив, но бих призовала всички, които имат какво да споделят, да го направят час по-скоро. Фронтът на истината чака непримирими към лъжата сърца.

Отломки от славата

През целия период след 1944 до 1990 г., на основата на осигурени от държавата капитални вложения, на поставени ясни цели и задачи, както и на добро ръководство, в България бяха построени материални фондове за над 130 млрд. лева. В Пловдив се развивахаа заводи, комбинати, комплекси, обединения, които достигаха планираните темпове и разширяваха своите външни пазари. Те произвеждаха продукция, която намираше реализация по всички посоки на света. Предприятията бяха рентабилни, осигуряваха хиляди работни места и с приетите програми за развитие до 2005 г. се предвиждаше да формират нова структура на промишлеността в моя град.

След 1990 г., във вихъра и под прикритието на различните форми на приватизацията, те бяха разграбени, производството спряно, пазарите загубени, работниците съкратени. И никой не прояви грижа да бъде избегната разрухата и разсипията. Просто управниците приписаха с лека ръка всичко на „естествения” процес в условията на пазарна икономика, както бе прието да се нарича дивият и варварски капитализъм, който те утвърждаваха.

В комбината за мотокари “Рекорд” годишното производство след 1980 г. достигна 20 000 мотокара в много и най-разнообразни модификации. През 1988 г. производството достигна 28 500 броя. Над 90 % от това производство се изнасяше директно в 44 страни по света. В края на 1985 г. само завод „Рекорд” осигуряваше 25,87 % от износа на Пловдивски окръг, което спрямо експорта на страната бе близо 4 %. Промишленото коопериране и производство на мотокари със страни като Куба, Турция, Иран, СССР, нареждаше „Балканкар”, „Рекорд” редом до световни фирми с такива мащаби като „Кларк” – САЩ, и „Тойота” – Япония. По основните параметри, определящи качествата на мотокарите, - а именно време за ускоряване, средна скорост на движение, скорост на повдигане и спускане на товара, - марката „Рекорд-2” беше над средното световно равнище. По скорост на повдигане изпреварвахме „Кларк”и „Тойота”. С другия авторитет в каростроенето - “Линде”, бяхме почти на едно равнище. Но както се оказа, това не се забравя, нито се прощава. КМ „Рекорд” бе сринат, а днес в икономическата зона “Тракия” на Пловдив блестят корпусите на “Линде”.

Приватизацията, грижлива и перспективна, отнесе славата на българския „Рекорд”. За отломките от нея свидетелства тъжната равносметка на 60-годишния юбилей на „Рекорд” през 2010 г. Акционерното дружество, наследник на световната слава на завода, произведе всичко на всичко 242 мотокара за цяла година! Днес пред комбината на постамент се върти музеен експонат на мотокар като ням упрек за спряното производство, за прахосания труд, мечти и гордост на предшествениците ни. Ням упрек и изобличителен знак за загубените пазари, за закритите работни места, за безхаберието към съдбата на народа и бъдещето на България.

Обратно на „Нокиа”

Четох във вестника ви разказа на инж. Енчо Енев за ЗЗУ Стара Загора. Четох, и сърцето ме болеше, защото в Пловдив също имахме подобен завод, създаден още през 1968 г. В края на 1988 г. производството достигна 35 хил. броя устройства от 36 модификации. За 1989 г. държавната задача формираше обем от 660 млн. лв., 90 % от които за износ. Капиталните вложения и доставените машини и съоръжения надминаха 145, 325 млн. лв. основни производствени фондове. В цеховете на завода бяха монтирани 4780 различни машини. Осигурените работни места достигнаха числото 4900! В инженерно-внедрителска дейност бяха заети 400 специалисти. Заводът имаше 500 стипендианти. Първото място, което заемаше България между страните от СИВ за определен период, като производител и износител на изчислителна техника, се дължи и на ЗЗУ – единствен производител в страната на външни запомнящи устройства на магнитна лента – ВЗУМЛ. Малко бяха посветените, които знаеха, че ОЗЗУ има значимо участие в производството на специална електроника за нуждите на военно-промишления комплекс на СИВ. Усвоено беше производството на комплекс за управление на войските, чийто обем зае 35 % от производствената програма на обединението. Запаметяващото устройство приемаше изображения, които се транслираха от космоса. Такива изделия тогава произвеждаха само две страни в света (САЩ и Франция).

През 1988 г. СО „Периферна техника” (новото наименование на обединението) изработи първите образци и пробна серия на ново изделие СМ – 5315, външно запомнящо устройство на магнитна лента тип „Картридж”. Това беше ново поколение запомнящи устройства в касета с магнитна лента. По това време само няколко водещи електронни фирми в света произвеждаха подобни устройства.

По този повод един финландски учен – вицепрезидент на телеком оператор, свързан с „Нокиа”, заяви: „Ние от една фабрика за галоши (до 1989 г. „Нокиа” е фабрика за галоши) направихме световна телекомуникационна компания, а вие, които имахте далеч по-развита база, толкова не можахте да намерите 2-3 ниши, за да останете на световния пазар”. Какво да добавя? Истината е, че след 1989 г. България от авторитет в електрониката, вече и на галоши не може да премине.

Съветът на един французин

През 1992 г. зам.-директорът на Търговската камара на Париж инж. Денис Дансет посети Пловдив и пожела да се запознае с икономиката на града. Придружих го до комбинат КАМ и все още работещия тогава Завод за запаметяващи устройства – СО „Периферна техника”. Той остана неочаквано изненадан от нивото на оборудването в цеховете. А при вида на 4-ите японски обработващи центъра с ЦПУ, всеки от който за по 750 хил. долара, ми каза: „Добрина, когато дойдат чужденци, не ги водете във вашите манастири, защото ние в Европа си имаме по-добри, водете ги в заводите, това ще вдигне имиджа на страната много по-бързо”. Денис Дансет осигури безплатно комбинат КАМ да монтира автоматична линия на изложение в Еври (предградие на Париж) и високо оцени професионализма на нашите специалисти. След пенсионирането си той стана член на фондация „Силви Вартан”. Продължи да идва всяко лято в Пловдив и да се интересува от съдбата на заводите. Спестих му истината, че четирите автоматични центъра от ЗЗУ, които толкова го впечатлиха навремето, са изнесени в една съседна държава срещу 90 хил. германски марки за всеки от тях.

Комбинат Електро-апаратурни заводи беше люлка на автоматизацията на Пловдивското машиностроене. От него започнаха своя старт: Научно-производствено предприятие „КАМ”, Комбинат „КАМ”, Заводът за сензори, Заводът за силова електроника, Българо-съветското смесено предприятие „Автоелектроника”, апаратурните заводи в Асеновград, Елхово, Харманли, Ивайловград, Перущица , Брезово, Петрич и на три площадки в гр. Пловдив – Инструментален завод „Балкан”, Апаратурен завод „Искра” и Завод за електроавточасти. Производствената структура по волтажи и амперажи достигаше 30 хиляди модификации - контактори, пускатели, табла, релета и други изделия. През 1989 г. производството само в гр. Пловдив надхвърли 183 млн. лв., с над 5000 души персонал. Комбинатът изнасяше годишно 2,2 млн. въздушни контактори за Чехословакия. Износът на автоматични прекъсвачи АТ00 за нефтената и газовата промишленост на СССР надхвърляше обем от 3,6 млн. щ.д. Електроапаратурният завод в продължение на над 20 години произвеждаше по 300 000 комплекта „реле-регулатор РР-380” за лек автомобил „Лада”. И това можеше да продължи. След успешните изпитания на релето, за показаните технически качества и спазване на пусковия срок, специалистите от завода Димитър Ботев, Дончо Чакалов и Стойка Танева бяха наградени с „Почетния знак на град Толиати” - града в който беше базата на автомобилите “Лада”.

„...много сиво вещество”

В комплекса „Оптика и лазерна техника” през 1981 г. беше произведен първият индустриален СО2 лазер “Хебър 1”, чийто лазерен лъч отваря бутилката шампанско за празнуващия колектив. Лазерът бе демонстриран на Техническия панаир в Пловдив през 1982 г. Първото му задгранично пътуване бе до Москва, на изложбата „България- 40”, където бе сключен и първият договор за износ в СССР. До 1985 г. се създадоха още 4 нови образеца - един от тях бе показан на изложба в Хановер. Всеки следващ образец се създаваше на модулен принцип с нарастваща мощност. До 1990 г. обемът на производството нарасна 7 пъти, а търсенето на лазери само в СИВ се увеличи 12 пъти.

През 1982 г. беше произведен в България първият технологичен лазерен комплекс “ТЛК-1”. Това е програмно управлявана машина за лазерно рязане, заваряване и закаляване. Комплекс от този тип беше внедрен в технологичния процес за рязане на стомана в комбинат “Бета”, в Червен бряг. Стотният лазер “Хебър” беше произведен през 1988 г.

В създадения през 1986 г. Институт по лазерна техника и оптика “Квант”, се конструираха лазерните източници и системи, разработваха се и се изпитваха сложни технологични процеси - за лазерна обработка, за производство на инфрачервена оптика (в т.ч. оригинални технологии, защитени с авторско свидетелство за изобретение), за израстване на кристали. Технологията по израстването на кристали се извършваше с инсталация, наречена - РУМО - по българо-руски проект. СО “Оптични технологии” беше най-голямата фирма в света за производство на установки за израстване на кристали - достигнахме до 50-70 броя годишно, докато другите световни фирми произвеждаха по 20 броя.

До края на 1988 г. за развитие на обединението бяха изразходвани 25,094 млн. лв. За производствената база беше осигурена 22 хил. кв. м разгърната площ. Стоковата продукция надхвърли 35,347 млн. лв., в т.ч. продукцията за износ надхвърли 29 млн. лв., при много добра рентабилност. За периода от 1982 до 1990 г. бяха произведени около:

• 380 технологични лазерни комплекси, от които 350 броя бяха изнесени в СССР, Франция, Италия, Англия, Гърция, Турция, Израел, Иран, Ирак, Египет, Индия,

• 120 инсталации за израстване на кристали - РУМО, за СССР,

• 20 лазера на меден бромид - КОБРОЛ,

• 50 лазерни медицински системи “Прометей”,

• значително количество лазерни оптични елементи.

Персоналът във всички звена на обединението достигна 1200 души.

Струва си да предам разказа на инж. Райчо Велков за една среща: през 1985 г. в Мюнхен, на специализирана изложба за лазерна техника, главният редактор на списание “Оптоелектроник магазин” споделя следното: “Господин Велков, ние сме изумени, в такава малка и бедна държава като вашата, да се появят две такива производства - лазерни технологични комплекси и установки за израстване на кристали. Това производство е достойно само за големи държави с много сиво вещество”.

Това изявление съдържа висока оценка за производственото равнище на България по онова време. Жалко, че по-късно нямаше достатъчно “сиво вещество”, което да запази постиженията, да се откупят напълно направените инвестиции и България да продължи да бъде производител на установки за високи технологии.

Пътят до тези изделия не беше лесен, той мина през ембаргови разпоредби, през привличането на две академии на науките и научноизследователски институти в България и СССР, и много, много безсънни нощи, през търсения и опити на специалистите от пловдивския Институт по лазерна техника, докато лазерът започне да реже и закалява, а кристалът да израства.

Неколцина ръководители и специалисти се опитаха след 1989 г. да запазят направлението и производството на лазерни източници и лазерни технологични установки да продължи в следващите години. Но държавната незаинтересованост, отнемането на производствената база на ул. “Кавала” в Пловдив, закриването на института, спирането на развойната дейност, съкращаването на персонала, започналите затруднения с руския пазар, направиха тези опити безрезултатни. За държавата останаха невъзвратими загуби и ненаказани виновни.

И се налага въпросът „Защо?”

Историята на Завода за асинхронни двигатели започва на 15 март 1953 г. Първият електродвигател е произведен на 20 януари 1961 г. За 20 години производството достига 246 679 броя за година. Ръководителите на завода бяха удостоени с почетни звания - за разработване и внедряване на научна организация, пълна механизация и частична автоматизация на производството на електродвигатели върху принципите на поточността.

След 1985 г. се усвои производството на серията микродвигатели, един от които, струва ми се, все още лети в космоса. За производството на Завода за запаметяващи устройства - Пловдив, трябваше да се усвои образеца на водещ и на касетен двигател от японската изчислителна машина ФАКОМ. Усвои се производството на стъпков двигател за флопидисковите устройства на ЗЗУ - Стара Загора и стъпков двигател за плотер. Построи се нов завод за микродвигатели с капацитет 600 хил. броя годишно. През 1987-1988 г. производството достигна 150 хил. броя. Приватизацията ликвидира производството на така необходимите микродвигатели и стокова продукция за над 70 милиона лева.

Пловдивският козметичен гигант „Ален мак” в края на 1989 г. имаше осигурен пазар, солидна материално-техническа база, подготвени кадри, финансова стабилност и перспективно бъдеще. Производството му достигна 200 млн. лв. и произвеждаше над 350 асортимента.

Профилактичната зъбна паста „Поморин” беше на пазара повече от 50 години. Крем „Ахромин”, бе признат за изобретение с авторско свидетелство № 12944, патентован в Лондон под № 1224145 и в Швейцария под № 512821 през 1969 г. Базата за развитие и внедряване през 1983 г. прераства в Научен институт по парфюмерия, козметика и етерични масла.

И се налага въпросът защо от 1948 до 1990 г. всички назначавани директори развиваха предприятието, осигуряваха самоиздръжка, всяка година увеличаваха производството и мощностите, с една дума работеха като патриоти на ползу роду. След 1995 г. предприятието бе обявено за приватизация. Сменяха се изпълнителни директори и бордове на директори, в управлението се включиха още представители на банка “Хеброс” и на Министерство на икономиката. Последваха пет поредни опита за приватизация.

От първоначално обявената цена 18 млн. долара се стига да 5-6 млн. долара при активи за 88, 244 млн. лв.

Има и още въпроси:

• Защо при разширяващ се международен пазар на козметичните продукти производството намаляваше всяка година? Защо се загърбваше традиционният руски пазар? Нали и новите ръководители бяха патриоти, при това частници? Как ще обяснят те своите слаби производствени резултати? Нямаше пред кого да се оправдават, те, собствениците! Питам се дали е спокойна съвестта им за пропиления труд на хората преди тях! По тяхно време се закриха над 1300 работни места. За своя стогодишен юбилей през 1992 г. „Ален мак” не получи правителствени и държавни отличия.

Началото на Текстилен комбинат “Марица” е поставено в далечната 1890 г. След 1952 г. се изгради нова производствена база върху 8,5 декара. Производственото оборудване за подготовка, тъкане и апретиране бе от водещи европейски фирми. Производствената номенклатура през 1989 г. достигаше огромен асортимент тъкани с различно предназначение - пенирни прежди и тъкани в богата цветова гама за ризи, блузи, шлифери и спортно облекло - за над 93млн. лева стокова продукция. С памучните платове се обличаше състава на 6-и американски флот. ТК „Марица” беше най-голямото текстилно предприятие на Балканския полуостров и произвеждаше над 62 % от памучните тъкани на страната.

През 1987 г. производството на памучни тъкани в страната достигна 53 млн. метра, при население 8, 986 млн. души. Изчислението показва, че сме произвеждали над 55 м плат на глава от населението. Имаше и за обличане, имаше и за износ.

През 2012 г. в страната са произведени 7, 480 млн. м памучни тъкани. При население 7,284 милиона души през същата година, на човек от населението се падат годишно по 1,03 м памучен плат.

Числата са ясни, коментар дори не е необходим!

Кога е произведен, или ще се произведе последният метър български памучен плат, за това информация няма - статистиката мълчи. Щом от Евростат не ни искат такива данни, значи, че те не се обобщават и на регионално и на национално ниво.

Сега на портала на ТК “Марица”, през който преминаваха ежедневно над 5000 работещи, виси катинар. Тежък, голям, като че ли вечен. Истински символ на чудовищната присъда над едно велико съзидателно време, дръзнало да оплоди надеждите на хората за по-добър живот. Да им покаже, че и мечтите може да стават реалност, когато волята, енергията и разумът служат за просперитета на родината.

Това са само няколко примера за икономическото безумие, което се извърши през така наречения преход. Унищожени бяха още много заводи, комбинати, институти, филиали на БАН, които създаваха производствен тил и имаха потенциал за развитие. Защо бе извършено всичко това? Защо бе поощрявана разрухата, задаващата се немотия, разсипничеството... От любов към България ли бе създадена и отгледана тази тенденция за регрес, за мъртвило и безхлебие?!

Тези въпроси не ми даваха мира и се опитах да съхраня поне на книга историята за материално-техническата и интелектуална база на икономиката, която беше създадена в Пловдив и окръга до промените, и която беше достатъчно стабилна, чиито производства с добра ефективност, качество и осигурен пазар, с нови наукоемки направления на отраслите, можеха да бъдат базата на този преход, който ни застигна като една неизбежност и превърна окръга и държавата ни в най-мизерната държава в ЕС. Така през 2014 г. се роди „Факти и размисли за Пловдив и окръга”, издание на Търговско-промишлената камара в Пловдив. Отпечатах я в полиграфически комплекс „Жанет 45”. Исках да свидетелствам пред бъдещите поколения, че по времето на т. нар. тоталитарен режим „неизвестните хора от фабрики и канцеларии” работихме здраво и честно за Родината, бяхме съзидатели на една просперираща икономика, с осигурени работни места, пазар за продукцията и добри перспективи. Това, което се случи след „тържеството на демокрацията”, е наша неизлечима болка, горест и рана.

Но ние сме живите свидетели на историята, която се опитват да пренапишат временните победители. Те не знаят, че победата на която и да е лъжа, е само временна. Ветровете на историята ще отвеят отпадните продукти на неблагодарността и животът непременно ще стъпи отново на твърдата земя на правдата.

И България ще пребъде въпреки всичко.

Пловдив, февруари 2018г.

 

 

 

Добрина ПРОДАНОВА, д-р на ик. науки
председател на Търговско-промишлената камара в Пловдив