Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

СИРИЯ: ВРЕМЕТО НА АСАД

Е-поща Печат PDF

Политиката е изкуство на компромисите, осъществяване на възможното. Подобно на историята, и тя не търпи условно наклонение: става това, което при дадените обстоятелства и съотношения на силите на политическите играчи е възможно да се постигне. Единствено провалените политици като Хилъри Клинтън, Тереза Мей, Франсоа Оланд и „присъдружните” им медийни анализатори, политолози и прочее политически врачки, оправдават своя банкрут с „хибридните войни” на „враждебни” държави, било Русия на Владимир Путин, било Китай на Си Цзин Пин, Иран на Хасан Рухани, Северна Корея на Ким Чен Ун, или Сирия на Башар Асад...

Външната заплаха винаги се е използвала за сплотяване на редиците

на управляващите и смазване на всяка съпротива срещу водената от тях вътрешна и външна политика.

Ако войната е продължение на политиката с други средства, външната политика е продължение на вътрешната. И ако перифразираме сентенцията, че национализмът е последното убежище на негодниците, можем да кажем, че и русофобията е последното укритие на провалените политикани. „Белязаният” последен съветски президент Горбачов и руският президент трезвеник Елцин не бяха „врагове на демокрацията” от западен тип, понеже не бяха пречка за разпада на ръководените от тях страни. Ето защо не само не бяха демонизирани от политически правилните политолози и „независимите” западни и български медии, а напротив. На Горбачов например организираха в Англия честване на кръгли годишнини. А що се отнася до Елцин, дори когато той разстрелваше с танкови оръдия Белия дом в Москва, покойният пръв „демократично избран” български президент Желю Желев го оправдаваше с думите: „Той защитава демокрацията, макар и с недемократични средства”.

По същия начин е разсъждавал и Великият инквизитор, когато му подхвърлили, че между обречените на изгаряне катари може да има невинни: „Господ ще познае своите!, отговорил той. Неслучайно Стефан Цвайг пише: „Тя, политиката, има толкова малко отношение към етиката, колкото и астрономията и геометрията”. А Бащата на народите Йосиф Сталин отговорил така на напомнянето за влиянието на Папата: „А Папата колко дивизии има?”

Съдбата на Близкия изток е поредното доказателство, че

основният аргумент в политиката не е моралът,

а силата в съчетание с интересите на отделните участници в събитията. И най-вече на така наречените велики сили.

„Демократизирането” на Афганистан например, започнало и продължаващо с военното присъствие на САЩ и НАТО, навърши 16 години. И въпреки прахосаните от Пентагона 680 милиарда долара, мирът в тази страна не настъпва, нито пък се вижда краят на войната с талибаните. Напротив, по признание на Пентагона те контролират една трета от територията на Афганистан.

Не е по-различна ситуацията и в другите страни, където САЩ и Западът се „намесиха”, за да „сменят режимите” и да установят демокрация от западен тип.

Лансираната от Вашингтон „Арабска пролет”, която накрая стигна до Саудитска Арабия и Катар, имаше опустошителен ефект върху целия арабско-мюсюлмански свят. Неотдавна в ООН се разтревожиха дори, че в Либия възникнали робски пазари. Обаче главната последица от „Арабската пролет” - бежанската и мигрантска вълна, придружена от терора на ислямските радикали (привнесен от Близкия изток, или роден в мигрантските гета на Западна Европа), заля Европа, а не САЩ. Единствената страна, в която „пролетта” по американски не мина, беше Сирия. Защото нейният президент Башар Асад, обявен за „кървав диктатор” от истински диктатори като Ердоган, не само не побегна от пожара, а оглави борбата на своя народ и армията срещу създадената от Хилъри Клинтън и Барак Обама терористична организация „Ислямска държава” (ИД). Както и срещу подкрепяната от Турция, Катар и Саудитска Арабия „умерена”, но въоръжена до зъби сирийска опозиция. Благодарение на помощта на Русия и Иран, Асад не само запази поста си, но и териториалната цялост и единството на Сирия. В края на шестата година от началото на „гражданската война” в Сирия дори Ердоган се примири със статуквото и каза: „Вратите в политиката са отворени до последния момент”. („Джумхуриет”, 25.11.2017). Правителството в Дамаск обяви: „Може да построим жп линия, която да стига до Турция”.

На свой ред и разноликата „умерена” сирийска опозиция се съгласи да участва с 50-членна делегация на преговорите в Женева без предварителни условия.

След като Путин прие Башар Асад в Сочи, ден преди срещата на върха с Ердоган и Рухани, и „глухият султан в Египет” разбра, че

политическият преход в Сирия ще премине с участието на настоящия законно избран държавен глава на страната.

И че бъдещият президент на Сирия ще бъде избран от сирийския народ, а не от Вашингтон, или Анкара. Постигнато е съгласие, че в Сирия ще бъде приета нова конституция и ще се проведат президентски избори с участието на всички политически формации, при запазване на интегритета и териториалната цялост на страната.

На връщане от Сочи Ердоган разказа, че се планира провеждането (отново в Сочи) на Конгрес за сирийски национален диалог. И въпреки по-рано направените от него изявления, че Турция няма да седне на една маса с „терористични организации” като Кюрдската работническа партия (РКК), Партията на демократичния съюз на сирийските кюрди (PYD) и формированията за самоотбрана на населението в Северна Сирия (YPG), обратът в сирийската политика на Анкара е очевиден. Това промени нагласите и на проправителствените (яндаш) медии в Турция.

Опозиционният вестник „Джумхуриет” (24.11.2017) описа превъплъщенията на един „присъдружен” главен редактор под заглавие: “За привържениците на властта: „Асад” Таймс”. („Времето на Асад”). Обект на коментара са писанията на главния редактор на проправителствения вестник „Йени шафак” („Нова зора”) Ибрахим Карагюл. Започнал на 16 ноември 2011 г. сирийското си приключение с войнственото заглавие „Играта свърши. Дойде краят на пътя за Асад!”, в края на ноември 2017 г. той отбелязва примиренчески: „Проблемът не е Асад и неговият режим: има много по-големи заплахи”. А между двете заглавия се мъдрят истински „лъжливи” внушения, като:

• „Вече сме във война със Сирия” (18.11.2011);

• „План за свалянето на Асад. Вярно ли е това?” (22.11.2011);

• „Асад свърши, наистина свърши” (02.12.2011);

• „Стойте! Едва започва отново!” (28.12.2011);

• „Сирия, гняв и молитви” (07.02.2012);

• „Обратно броене за Асад ли?” (16.03.2012);

• „Ще влезе ли Турция в Сирия?” (11.04.2012);

• „Три страни и трима лидери: И тримата ще изгубят” (05.12.2012);

• „Кадрите, които дойдоха от Халеп” (30.01.2013);

• „Къде ще спрем ние при интервенцията в Сирия?” (28.08.2013);

• „Защо по въпроса за Сирия ги няма Турските въоръжени сили - ТВС?” (24.01.2014);

• „Постигнато беше споразумение за решение без Асад” (30.12.2014);

• „Линията Мосул-Халеп: И това е нашата карта” (16.12.2015);

• „ Турция трябва да интервенира в Сирия” (08.02.2016);

• „Отмъщението на Халеп. Кръстоносците на Изтока. Да защитиш Родината. И кръстоносците на Халеп, и монголите на Халеп, и мароканците на Халеп няма да надживеят Халеп”. (14.12.2016);

• „Примирие: Въпросът престана да се свежда до Сирия, под атака е Турция!” (30.12.2016);

• „Важно колкото кръстоносните войни: Войната в Сирия се обърна на световна война” (11.04.2017);

• „Сочи..Трябва да се направи една стъпка, да се сложи край на тази война” (22.11.2017);

• „Проблемът не е Асад и неговият режим: има много по-големи заплахи” (24.11.2017). „Ирак и Сирия ще се разпокъсат и веднага ще се отвори „фронт срещу Турция”. Толкова бяха сигурни в това, че смятайки за гарантирано разпокъсването на Сирия, на 15 юли 2016 г. удариха Турция отвътре.  Толкова бяха уверени в терористичния коридор, простиращ се от иранската граница до Средиземно море, в картата с онзи чуждестранен гарнизон, че месеци наред извършват концентрация на  границата с Турция. Турция не трябва да бъде обсебена от Асад и режима му, а трябва да заеме позиция срещу всички опити за разпокъсване на Сирия. Защото проблемът не се ограничава с Асад и Сирия: много по-големи заплахи са взели за мишена района и Турция. Вече знаем, че разпокъсването на Сирия означава откриването на „Фронта срещу Турция”.

Нали Асад беше зъл диктатор,

избил половин милион и прогонил към пет милиона сирийци, от които 3,5 милиона са намерили убежище в Турция? Кои са тези „много по-големи заплахи”?

Очевидно едната от тях са кюрдите, които след съществения си принос за разгрома на ИД, е логично да поискат своя независима държава. Поради това Анкара настоява да й бъде позволено да завземе прочистения от ИД район на Африн. Така се надява да осуети образуването на кюрдски „терористичен” коридор между Северна Сирия и Иракски Кюрдистан. Ердоган сподели, че в телефонен разговор американският президент Доналд Тръмп го уверил, че ще спре да въоръжава сирийските кюрди. Преди това беше обещал след войната да си вземе обратно оръжията, дадени на формированията за самозащита на населението в Сирия (YPG). А какво ще стане с оръжията, които вече са попаднали в ръцете на РКК?

Бившият американски президент Обама беше нарекъл управляващите в Украйна „идиоти”, но и лансираната от него „Арабска пролет” е образец на политически идиотизъм.

На Тръмп се падна да оправя последиците от тази идиотска политика, но той по-скоро ги възпроизвежда в други региони на света, като например Корейския полуостров.

Що се отнася до Близкия изток, кюрдите, които Пентагонът използва като „свои сухопътни сили” в борбата срещу ИД, ще останат за пореден път излъгани, предадени, изоставени и забравени от Белия дом.

Империите нямат вечни приятели, а вечни интереси, които предполагат наличието на васали, а не на съюзници. Робърт Фиск, доайенът кореспондент за Близкия изток на английския вестник „Индипендънт”, предупреди: “САЩ ще предадат кюрдите. Американската подкрепа за сирийския клон на РКК - Партията на демократичния съюз (PYD), ще бъде преустановена. През идните месеци кюрдите ще бъдат предадени, изоставени или забравени”.

От всички участници в сирийския конфликт единствено руснаците не изоставиха сирийския народ, нито отрекоха правото на кюрдите на свое независимо държавно образувание. Следователно, въпреки частичното (и временно) съвпадение на интересите на Русия с тези на Турция, кюрдите, които имат свое представителство в Москва, ще разчитат отново на руската подкрепа за своята кауза. А Ердоган, който се виждаше като лидер на „сунитския фронт”, остана и без „фронт”, и без „лидерство”. Защото „фронтът” просто се стопи.

По този повод Верда Йозер написа следното във в. „Джумхуриет” (25.11.2017 г.): “Ето решението. Казват, че най-добре се смее този, който се смее последен. Отсега е известно кой ще  се смее последен след войната в Сирия. Без никакво съмнение, това е Путин. Срещата на върха в Сочи - не се съмнявайте изобщо в това, ще влезе в историята като символ за края на тази война. И Путин е героят, спасил Сирия. Оня кадър с Асад, който ден преди това отиде в Москва (в Сочи, б.р.) и прегърна Путин като момченце, търсещо съчувствие в ръцете на баща си, ще запечата официално в паметта на хората победата на Русия”.