Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ДУХОВАТА МУЗИКА

Е-поща Печат PDF

На 24 ноември т.г. Тодор Коруев, блестящият публицист, талантливият изследовател на българските корени и занаяти, писател и неспокоен творчески дух, отбеляза юбилейна годишнина. Името му по най-естествения начин се свързва освен с дългогодишната му работа във в. “Дума”, но сякаш е станало неизличимо допълнение и към забележителните му изследвания върху родопското овчарство - “Овньо льо вакал, каматан...” (Жалба по славното родопско овчарство”, 2011), както и последната му книга -  „Разбойничеството в Златоградско“ (2016).

“Само се опитах да разбера как звънят чановете - споделя авторът на “Овньо льо вакал, каматан...”. - “Убеден съм, че песните за овчарите са едни от най-хубавите. Овчарят живее в самота, която го провокира да анализира себе си и възпитава в него едно чисто чувство към изкуството и специално песента... казваха: „Учи, иначе овце ще пасеш“. Като че овчарлъкът е срамна работа. Аз пък се връщам към това време, за което Николай Хайтов казва: „Овчар беше сладка дума, овчарлък – благородна работа. Но някога!“ ... Антон Дончев във „Време разделно“ писа за Манол: „Падна му се добрият дял да ходи сред овцете и да мирише на вълна и на сирене.“ Исках да представя истинската, хубавата миризма на тази професия и на всичко, свързано с овцете, които са  хранили не само народа, а и още много професии, свързани с овчарството...

Израснал съм сред приказки и песни – двама прадядовци и единият ми дядо са кехаи. У дома винаги се е говорило за саи и мандри, за овце, агнета и шилета, за овни и еркичи, за бито сирене и саздърма, за чевермета. От дете знам, че чан се туря на еркич, а не на прашничево шиле. Наслушал съм се на разговори за овчарски кучета, за вълци и мечки, за люти разбойници арнаути.  Изстраданият опит ги е научил да потискат страха, да не се боят от риска, да устояват на житейските бури. Тогаз не е чудно, че те са дръзки, горди и непреломни, предприемчиви и затуй много от тях са преуспяващи. Но не се изхвърлят, не превиват пръчката, знаят си мярката „и в драгото,  и в балното”. Те вярват повече на дадената дума, отколкото на писаното върху хартия. Ако кръвта им възвира, това е най-често заради накърнено честолюбие. Такива като моите „стрикувци” все още има у нас, но за жалост не се срещат измежду политиците, държавниците, бизнесмените и обслужващия персонал – социолози, политолози и журналисти. Навъдиха се много „господа”, та няма кой да каже „дий” на магарето. Ще трябва да захвърля за миг гегата и силяхлъка, да яхна овена, да се хвана за руното му и той да  ме свали в най-долната земя, където днес е изпаднало изстрадалото ни отечество, жертва на шантавия преход и изкривената демокрация”...

Тодор Коруев е кавалер на отличието „Златно перо” на СБЖ (два пъти), през 2005-а става носител и на Голямата награда на Съюза на журналистите за цялостен принос, на „Златно перо” от Съюза на преводачите, на наградата за публицистика “Кирил Маджаров”, наградата на в. „Дума” за цялостен принос, наградата на Съюза на българските писатели за народопсихология (2012), Националната литературна награда за белетристика “Николай Хайтов” (2012) и Националната награда за публицистика “Богомил Нонев”, през 2015 г. Тодор Коруев получи и наградата на името на „Георги Кирков – Майстора”. Тези отличия са само видимият израз на дълбокия талант и трудолюбивото перо на Тодор Коруев.

Редакцията на в. “Нова Зора” пожелава на своя стар приятел и ценен автор здраве и творческо дълголетие не само защото талантът и честното будно око са дефицит в днешно време, но и защото поколението - с главна буква! - на което е изявен представител и самият Тодор Коруев, - записа името си в културната история на България с редица забележителни учени, писатели и общественици.

Честито и на многая лета!

Зора

 

Йордан Радичков, нали е човек от Северозапада, където си знаят, че „духова музика има, откакто свет светува”, защитава черказката  от закриване. И само как я брани - по своя си невероятен радичковски начин - инструментите проговарят. Флигорната: „Всичко започва с музиката и свършва с музиката. Когато човек умре, пак с музика го изпращаме...” ; Басът: „С моят прост акъл си викам: къща, дето не сме свирили ние, не е къща. А нека се похвали некой, че не сме му свирили в къщата!”; Барабанът: „Аз ще кажа, че нищо не може без музика. Ако вие отидете на военен парад, ще видите, че най-напред на площада излиза духовата музика, па чак после излиза генералът...”

В моето момчилградско детство на празник най-напред на Главната излизаше военната музика. Е, генерал не вървеше след нея, но под звуците на нейните маршове се точеше реката на манифестацията, удряха крак ротите. В неделя пък оркестърът свиреше в градската градина с цел да възпитава населението патриотично и естетически. Гърмяха военни маршове и игриви хора, но имаше и за душата - валсове, полки, мазурки, увертюри и подпури из оперети и опери.   Съгласно някогашните инструкции военната музика трябвало „да спомага да бъдат изградени по емоционален път у младите солдати чувства за ред, организация, боева готовност и патриотизъм”. Май всичко това днес не е потребно, къде ги солдатите! Освен представителния гвардейски духов оркестър, с който всички се гордеем, военните  музики се броят на пръстите на ръцете. Виждал съм някои на тях на национални чествания, нещо не ми се връзват музиканти, приличащи на авджии в камуфлажните си облекла, с тържествените мигове на всенародна почит. Колкото и добре да свирят.

Раждането на българската духова музика има връзка с чешката dechova hudba. През март 1879 г. във  Велико Търново пристига група от 20 чешки худебници (музиканти), които били зачислени в Българската земска войска. Тази първа нашенска военна музика с капелмайстор Йозеф Хохола свирила на откриването на Великото народно събрание и облечените като опълченци музиканти водили народното шествие след избора на Александър Батенберг за княз.

В следващите две десетилетия се пръкват все нови и нови военни оркестри - гарнизонни и полкови, на повечето от които капеланите са чехи, много от които са и композитори. Музиката излиза извън казармите - първом в Северозапада.

Мътният порой на демокрацията удари и духовата музика, нищо че Флигорната на Радичков казва: „Ако може да се закрие една държава, то и духовата музика тогава може да се закрие.” Е, България още не е съвсем закрита, но натам отива работата. Но думата ми е за духовата музика. Намаля значително броят на градските оркестри, общините ги изпозакриха, музикант община не храни, нито тя него. Селските музики умират заедно със селата, дори с малко или с повече ги изпреварват. „Измреа музикантите, нови не се раждат. Няма кой да свири на мъртъвците. Оркестърът отдавна не е нито за сватби, нито за погребения” -  чета тъжни откровения в мрежата.

Военните духови оркестри „ги пиши бегали”, гражданските са се свили в „по-периферна ниша на музикалната ни култура, обслужваща преди всичко развлекателния и обредно-ритуален бит” и живеят от подхвърлените им трохи. Но не всичко е загубено. Защо ли?

Защото имаме гений, макар и дълго непризнаван, като Дико Илиев, откривател на нов жанр „хоро за духова музика”. Неговите хора - Дунавско, Искърско (написано на фронта), Добруджанско, Дайчовото, Елениното, „Александрийка”, са истински шедьоври, влезли във вечността, а и маршове като „Сливенци при Драва”. Бай Дико бе и апостол - той създаде десетки малки (от 5 до 9 изпълнители) духови музики в Северозапада.

Защото имаме оркестри като Берковската духова музика, има я от 1902 г. и е преживяла какво ли не, ала днес за него са говори като за нещо върховно, славно и непостижимо. Защото имаме и „Дунавски ритми” към читалище „Развитие 1926” в с. Антимово, Видинско, влязло в националната листа „Живи човешки съкровища”.

Защото имаме утвърдени фестивални традиции, израз на които са международните празници на „Дико Илиев” в Монтана и дефилерът в Ботевград.

Защото духовата музика прескочи от живота в литературата. Не само у Радичков, чиито герои от „Януари” казват, че с духовата музика може накрая на света да идеш и да се върнеш, без нищо да ти се случи. За капак ви предлагам куплет от „Духовата музика” на талантливия поет Владо Любенов:

Спас с кларинета, Найден с флигорната, Ачо с тромпета,

баса, огромната туба, граждани, шопи и аз -

малкото хлапе, комуто му скача сърцето,

там на мегдана, сред тези велики мъже, във захлас...