Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

РЕВОЛЮЦИИТЕ – ЗАКОНОМЕРНОСТ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ РАЗВОЙ

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 42

В човешката история няма социална революция, която да не е претърпяла поражение или самопоражение. И защото през следващите десетилетия се откроява конфликтът между идеали и реалности. И защото историята изравя своя подземен път, независимо от мечтанията на първопроходците. И защото вековната йерархична обществена уредба и традиция - поне досега - успяват да намерят такива сили в революционното движение и развой, които да ги реанимират.

Същественото обаче е в друго, в това, че революцията е вододел в човешкия живот, че тя причинява дълбоко преобразуване на обществените отношения и личната съдба, допринася за рязък прелом в икономиката и духовността, за радикални промени в етическото кредо на човека.

Руската революция от 1917 г., както се убедихме, е отговор на въпроси, на които господстващите обществени слоеве/класи на царска Русия са били безсилни да намерят решение. Социалният цирей е трябвало да се пукне и се пуква!

Ленин и болшевиките увличат народните маси с тактически и стратегически идеи и послания. Обещават да дадат земя на селячеството, заявяват прозорливо, че са за мир, срещу войната, за мирно съсъществуване между народите, за самоопределение на нациите.

По-късно редица техни обещания се реализират изцяло, отчасти или превратно. Предоставянето на земя за селяните, например, се заменя с форсирано създаване на селскостопански кооперативи и насилственото ”разкулачване”. Държавата на народните съвети, на народовластието, се транформира в държава, която използва активно инструменти на узаконеното насилие. Вътрешнопартийната демокрация бива погазена. През 30-те години идва „модата” на монтираните съдебни процеси, на произволното убиване и затваряне в затвори и концлагери на милиони руснаци, голяма част от тях дейци на болшевишката партия.

Родоначалниците на Октомври не са си представяли, че една държава на социализма може да се заеме с възстановяване на предишни структури на класовото общество, да издига в култ ръководителя/вожда, да се занимава със самолични и държавни произволи, да формира от апаратчици номенклатурен слой, бъдещ гробокопач на социализма, на социалистическата система.

В същото време Октомврийската революция, както вече отбелязах, успява да сломи през 1918 г. похода на интервентите от цяла Европа и САЩ, на професионално подготвената Бяла армия срещу „пролетарското отечество”. Да преобърне социалната структура на обществото. Да даде хляб, но и култура, образование на милиони руснаци. Да въведе безплатно образование и безплатно здравеопазване.

 

За първи път хората от народа да се включват истински в интелектуалния елит на страната. Да няма безработица в страната, правото на труд да е гарантирано. СССР, въпреки военната и икономическата блокада на Западния свят да запази, а по-късно да разшири териториалната си цялост и сферите на руско влияние. Съветският съюз да победи във Втората световна война, да бъде най-решаващ фактор в унищожаването на хитлеровия нацизъм.

Така че резултатите от Октомври, всъщност от всяка революция, могат да са нейно потвърждение, но и очаквано или неочаквано нейно отрицание.

Водачите на Великата френска революция - Дантон, Сен Жуст, Демулен, Марат или Робеспиер - едва ли са предполагали, че техните идеали ще ги отрекат съвсем скоро цяла поредица крале и императори – Наполеон, Карл I, Луи-Филип Орлеански, Луи Бонапарт... , че техни наследници ще ги съдят заради терора и гилотината. Едва ли са се досещали, че само след половин век, през 1848 г., френските трудови хора ще се вдигнат пак на революция, а 1871 г. ще ознаменуват Парижката комуна. Тези факти не слагат кръст над подвига им - да вдигнат завесата пред новата епоха на буржоазното развитие, да положат начало на бурния промишлен възход на Франция, но и да повлияят решително върху обновяването, целокупния напредък на Европа и света.

По подобен начин и Великата октомврийска социалистическа революция изготвя през 20 в. новия исторически „формат” на Русия, повлиява решително върху планетарното развитие, с всички велики пробиви, грешни стъпки, самоопровергавания, социални и антисоциални действия. Така че световноисторическото значение на Великата руска революция, ролята й в преустройството на Русия и на руското общество е действително безспорна.

Не искам да изпадам в умиление и да се правя, че нямам понятие за грешките, допускани по време и след Великата руска революция. Напротив, именно опитът на руските революционери, които и поради обективни исторически причини, и поради вътрешнонационални особености на руската история, поставят на предно място справедливостта и стесняват територията на свободата, упражняват насилието в ущърб на демокрацията, е един от уроците, който лявото световно движение на 21 в. тепърва ще трябва критически и непредубедено да преосмисли.

Два епизода със срещи на английски интелектуалци с вожда на Октомври, разказани в цитираната монография „Животът на Ленин”.

През 1920 г. големият английски философ Бертранд Ръсел посещава Русия в качеството си на спонтанно симпатизиращ на болшевиките западноевропейски интелектуалец. Не е необяснимо, че бързо се разочарова от видяното и преживяното в назованата от него „революция на нетърпеливите”. Очевидно нагласите и разбиранията му на английски аристократ, моралът и професионалната му школовка предварително са го подготвили за адепт на мирното, а не радикално решаване на социалните противоречия, по-близка до схващанията му е била идеята за гарантираната от закона свобода. Въобразявал си е на теория, че суровите методи, „кръвния данък” на революцията са поетична метафора. Но когато застава очи в очи с пролятата кръв, Ръсел се заема да сподели своя скепсис и несъгласия. Това светоразбиране му попречва да оцени историческото значение на Октомврийския прелом, мощната съзидателна енергия, която произвежда, перспективите във връзка с общочовешкото развитие.

В замяна на това Ръсел предугажда някои от фундаменталните слабости на руската пролетарска революция, и главно, на нейното развитие през следващите десетилетия. Според него, победилата революция ще донесе крушение на идеалите и „наполеоновско” самовластие; ще проведе с догматична последователност „насилствено преустройство на човешката натура”; ще онаследи характерното за царския режим пренебрегване на свободата; в края на краищата ще бъде победена от капитализма и пр. За Ленин се отзовава така: „Мисля, че ако го бях срещнал, без да зная кой е той, никога не бих се досетил, че е велик човек: той е прекалено самоуверен и ортодоксален. Източник на силата му, според мен, са неговата честност, смелост и непоколебима вяра – религиозна вяра в марксическото евангелие”.

През същата 1920 г. с Ленин се среща и с друг голям английски интелектуалец, писателя фантаст Херберт Уелс. Неговите впечатления са по-различни от тези на Ръсел. Той разговаря с Ленин на най-различни теми – за бъдещето на руската революция; за електрификацията на страната; за въвеждането на крупно земеделско производство; за капитализма, който според Владимир Иилич „неизбежно поражда войни”; за нуждата от коренно преобразуване на промишлеността; за шансовете на социалната революция в Западна Европа, и т. н., и т. н. Ето два момента от спомена на Уелс: „Аз очаквах да видя марксически талмудист, с когото ще ми се наложи да вляза в схватка, но нищо подобно не се случи. Бяха ми разказвали, че Ленин обича да поучава хората, но по време на нашата беседа той не допусна такива нотки. Когато описват Ленин, отделят много внимание на неговия смях, като че ли приятен в началото, а после изпълнен с оттенък на цинизъм; аз не чух такъв смях... Ленин има приятно смугло лице с бързо сменящо се изражение, жива усмивка; слушайки събеседника, примижава с едното си око (възможно е тази привичка да е предизвикана от някакъв зрителен дефект). Той не прилича особено на своите фотографии, тъй като е от онези хора, при които смяната на изразите е по-съществена от самите черти на лицето; по време на разговора леко жестикулираше, протягайки ръка към лежащата на масата хартия; говореше бързо, с увлечение, напълно откровено и прямо, както разговарят истинските учени.”

„Разговаряйки с Ленин аз разбрах, че комунизмът, въпреки Маркс, може да е огромна творческа сила. След всички онези скучни фанатици на класовата борба, каквито се срещаха сред комунистите, схоластици, безплодни като камък, след като се бях нагледал на необоснованата самоувереност на многочислени марксически талмудисти, срещата с този изумителен човек, който откровено признава колосалните трудности и сложности при построяването на комунизма и изцяло посвещава силите си на неговото осъществяване, ми подейства животворно. Той, така или иначе, вижда света на бъдещето като преобразен и построен отново.”

Тази година отбелязваме стогодишнината на Октомврийската революция. За всички страни, за цялото човечество е важно да бъде оценен справедливо влогът на тази революция в живота и съдбата на Русия и света, да бъдат анализирани отново историческите й предпоставки, заедно с нейното протичане, с последиците. В този контекст, на българската и европейската левица, повтарям, ще им се наложи да извлекат действителни поуки от акта на Октомври – и като постижения, и като консумирани вини.

Каквито и поправки да нанася времето над случилото се и написаното преди нас, мисля, че много повече от долавяне на тенденции се крие в словата на Маркс в „Осемнадсети брюмер на Луи Бонапарт” за характера на буржоазните и пролетарските революции през 19 в. Ще добавя, отнася се и за характера на пролетарските/социалистическите революции през следващия 20 в.

„Буржоазните революции, като например революциите от 18 в., устремно се носят от успех към успех, драматичните им ефекти са един от друг по-ослепителни, хората и нещата са сякаш озарени от бенгалски огън, всеки ден е пропит с екстаз; но те са краткотрайни, бързо достигат своята връхна точка, и обществото бива обхванато от своя период на буря и натиск. Напротив, пролетарските революции, революциите на 19 в., непрекъснато критикуват себе си, постоянно се прекъсват в своя собствен ход, връщат се към това, което изглежда извършено, за да започнат пак отново, жестоко-обстойно осмиват половинчатостите, слабите страни и негодността на своите първи опити, повалят своя противник сякаш само за да почерпи той нови сили от земята и пак да се възправи срещу тях още по-могъщ от преди, постоянно отстъпват пред неопределената огромност на своите собствени цели, докато се създаде такова положение, което прави невъзможно всяко отстъпление, и самият живот властно заявява:

Hic Rodus, hic salta! /”Тук е Родос, тук скачай!”/

Тук е розата, тук танцувай!”

Струва ми се, че социалистическите революции на 20 в. в Съветска Русия и Източна и Централна Европа (няколко десетилетия след Втората световна война) твърде често забравяха тези квалификации-предупреждения на Маркс. Предпочитаха да не „критикуват себе си”, да не прекъсват „своя ход”, да не правят изводи от своя опит, да не подлагат на самосъд недобре свършената работа, да не отричат „негодността на своите първи опити”. Подобно поведение и действия доведоха до криза на социализма в Европа, до нейното драстично задълбочаване, до момент, когато се наложи европейският социализъм да слезе от подиума на историята.

Много по-мъдро и по-делово почерпаха изводи от подобни текстове китайските революционери-реформатори. Те успяха да се вслушат в гласа на живота, в смисъла на предупреждението да подлагат на критика, навременна и сурова, своите практики и постъпки. И така синхронизираха идеята на социализма със съвременните насоки на действителността, с историческите, религиозните, икономическите и духовни специфики на Китай.

По друг начин се развиха процесите в СССР и в социалистическите страни, намиращи се в съветската зона на влияние. След Втората световна война в редица европейски държави бяха направени немалко опити за реално обновяване на социалистическите идеи и социализма, за определяне на националните му характерности: Унгария, Чехословакия, Полша и ГДР. Но те получиха рязко противодействие и неразбиране от ръководните елити на съответните компартии, и главно от ръководството на съветската компартия и държава. Консервативните сили в комунистическото движение не се поколебаха да използват дори и армията за запазване на общественото статукво. По този път се стигна до застой на социализма, а после и до неговото крушение.

В монографичното изследване „Георги Шейтанов. Идеологът на българския анархизъм. Философия и воля” (виж книгата ми „Власт и безвластие”, С., 2015 г.) споделям по друг повод, във връзка с пребиваването на революционера-анархист Георги Шейтанов в Съветска Русия през 1918 г., мои размисли и безпокойства за „кървавите дни” в руслото на току-що казаното: „Упражняването на насилие, и на революционното насилие, в края на краищата, довежда до въпроса може ли, имаме ли право ние, социалистите, да стигаме до лишаване на хората от живот в името на свободата и материалния стандарт на милиони човешки същества? Каква е цената на пролятата кръв, как актът на убийството се отразява върху етиката, съвестта на отделната личност?

Убийството на ближния не ни ли вкарва в непростимия, с библейска давност, грях?

Да, моето желание, вътрешните ми „двигатели” ме тласкат да мечтая не за „дни кървави”, а за човешко развитие без насилие и проливане на кръв. След това обаче животът ме убеждава/убеди, че революцията – мирната или окървавената – се случва не единствено, по-точно, не толкова благодарение на съзнателните усилия на водачите и идеолозите. Тя се самозаражда както бурята започва с облаче или с пръски дъжд – и да искаме, не можем да я спрем. Естествено, бихме могли да предпочетем мирното и безметежно развитие. Но това не заличава факта, че срещу ни се вихри щорм, неудържимо природно/обществено явление. Така че, революцията, доказва го и моят опит, протича със силата на обективно оформило се явление, което има качеството да се взривява. Няма как човешкото развитие и в бъдеще да не преминава през етапи на еволюционни и революционни промени. Днес е време на националните и религиозните революции/контрареволюции, но утре няма ли да дойде периодът на социалните революции, ако продължи тоталната власт на господстващия слой и безкрайното обедняване на народа? Едно отклонение. Емилиян Станев обичаше да казва, че човекът, който се стреми към Бога и небето, е с инстинкт за насилие, заложен дълбоко в него.”

...Това са моите бележки и наблюдения върху сборника „Вехи”, публикуван преди повече от столетие и предназначен да разобличи революционния акт като исторически необусловен и руската интелигенция като безотговорен причинител на отричаната от веховци руска социална революция от 1905 г.

Възраженията ми срещу възлови постановки на авторите на сборника не обезсилват мнението ми за високото интелектуално равнище, на което са написани отделните текстове. А от днешната гледна точка, критиката, която те упражняват по отношение на народничеството и социализма, на конкретните революционни практики, се оказва в редица случаи навременна, поучителна, точна като оценка на „слабите места” в социалната теория, в действията на революционните движения и партии.

Във „Вехи” съвременната социална мисъл би трябвало да открие, макар и със закъснение, извор на твърде прозорливо, коригирано познание върху Русия и руския народ; върху фундаменталното значение на религията и социалната вяра; върху „подвижната”, рязко променяща се участ на социума и личността; върху дълбоките проломи на руската идея и руския свят; върху диалектиката на революцията и еволюцията; върху драматичните срещи и разминавания между етиката и аморализма; върху персоналния избор и ангажиментите пред другите надличностни ценности.

Целта на вглеждането ми в сборника „Вехи” беше да вникна в неговия екзистенциален и социален смисъл и извлека поуки като лявомислещ интелигент. Читателят е този, които ще каже дали със успял в намеренията си.