Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

РЕВОЛЮЦИИТЕ – ЗАКОНОМЕРНОСТ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ РАЗВОЙ

Е-поща Печат PDF

В сборника „Вехи” изпъква главно стремежът на авторите да порицаят, разобличат и заклеймят като световно зло акта на революцията и директно, руската революция от 1905 г. Те я представят като нечисто дело на руската интелигенция, която от времето на Петър Велики  насам рязко и произволно мени  духовното си кредо, деградира, изживява сбъркани идеали и заразена с атеизъм, хвърля клевети върху православната вяра и православната църква. Тази интелигенция, казват авторите на „Вехи”, бунтува народа, бидейки вътрешно отдалечена и противопоказна на неговата същност. Народници, социалисти (социалреволюционери) и анархисти тласкат Русия към пропаст. А руският народ поради лековерие и наивност им се доверява, приема лъжеучителите си за пророци на своето социално и духовно спасение. Не е нужно да преповтарям тезите на отделните автори, за да се разкрие антиреволюционния дух на „Вехи”. Но все пак ще се спра на няколко идейни постановки  в сборника, които доизясняват проблема: революцията въобще и руската революция от 1905 г. конкретно.

Моето мнение е, че в сборника „Вехи” се дава крайно идеологизирано обяснение на революционната идея и революцията (социалната) от автори, които виждат в революцията само прокоба на историческия мрак, само метафизична сила на разтлението, само злокобен свършек на света. Макар че революции и революционни идеи е имало още преди да ги нарекат с това име, ще ги има и в бъдеще като протест, съпротива, директна борба срещу причинителите на определени острокризисни обществени състояния, утежнени до извънредна степен. Ще ги има, докато проблемите на социума не се решават навреме и справедливо съгласно гражданския интерес. Ще избухват, когато официалните институции не могат и не искат да намерят постепенно и мирно, „еволюционно” решение на остро конфликтните проблеми, които не търпят историческо отлагане.

Така че

несъстоятелно е всички причини за революцията

от 1905 г. да се търсят единствено и главно в интелигенцията като социален слой, а не в онези обективни фактори, които правят нейното осъществяване неотложно. Вярно е, че и днес хващат вяра схващанията, че революцията е резултат на случайни обстоятелства, които би могло да се избегнат, но  поради еди каква си субективна воля това не се било случило. Такива наблюдения са поначало „квази”, тъй като революцията се ражда в самия живот, тя е плод на неговите ожесточили се противоречия и диалектика, на порасналите антиномии в битието на човека, на обществото.

В Речника на чуждите думи (С., 1964 г.) революцията се определя като „1. Преврат в обществено-политическите отношения, при който политическата власт преминава от една обществена класа в друга. 2. Основен преврат в някоя област на науката, културата и изкуството. 3. Остър скокообразен преход от  едно състояние в друго, от едно качество в друго.” Това определение до голяма степен е точно, но недостатъчно обхватно и прецизирано с оглед на термина революция. Освен това формулата „остър скокообразен преход в някоя област на науката, културата и изкуството” би трябвало да се приеме и като качествен измерител на революционната промяна. Революцията преобразява из основи обществените отношения, начина на живот и мислене, оставя дълбок отпечатък в душите на хората, извършва „скокообразен преход” в хода на историята!

Според мен може да се говори за три вида революции, които из основи разтърсват хода на историята и оформения образ на обществото: социални, национални и религиозни революции (тук не се занимавам с революциите в науката, културата, изкуството и пр.). През различни периоди на човешката история  може да излезе на преден план всяка една от тези революции, те да  се съвпадат  или  реализират успоредно по време.

За Средновековието и особено за историческия преход към Новата епоха на човечеството са характерни религиозните войни. Какво друго е Реформацията, ако не религиозна революция, зад която се крие променено отношение към личността в настъпващата буржоазна епоха?

Деветнадесети век е век на националните революции, свързани с освобождението от чуждо иго, обединението на разпокъсаното отечество, борбата за общ език и културна независимост  и др. Тези революции са даже локално фиксирани най-вече в границите на Южна и Източна Европа, на част от Централна Европа: Италия, Унгария, Австрия, Полша, Чехия, Гърция, Сърбия, България и др. Но национална революция протича и в останалите държави на Европа, примерно в Испания.

Симптоматично е, че в тези революции твърде често се осъществяват и социални цели. В Италия националните революции на италианските карбонари в Неапол, Пиемонт, Средна Италия, включват икономически и социални реформи, идеи за равенство и братство. През италианското Рисорджименто начело на борбата за независимост и единство застава Джузепе Гарибалди, водеща е фигурата на Джузепе Мацини, създал своя концепция за революцията, извършена „с народа и за народа”. Той бленува за общество, свободно от експлоатация, обединено в производствени асоциации, морално усъвършенстващото се. В „Затворнически тетрадки” Антонио Грамши цитира с респект Валдо Перони във връзка с Рисорджименто, времето на борбата за независимост и единство на Италия: „Нашето Рисорджименто, разглеждано като политическо пробуждане започва тогава, когато любовта към родината престава да е неопределен, сантиментален стремеж или литературна тема, а се превръща в осъзнато намерение, в страст, която се въплътява в живота, благодарение на дълга и упоритата дейност, готова да понесе и най-тежки жертви”.

Унгарската национална революция от 1848 т.,  оглавена от Лайош Кошут, също издига искания за социално-икономически реформи. А лявото й крило (Петьофи, Вашвари, Видач, Егреши, Йокаи и др.) отстоява социални и републикански идеи, съвпадащи с идеите на социалномислещите продължители на Френската революция през ХIХ в. Показателно е  самопризнанието на Петьофи в предговора към „Избрани творби” (1847 г.): „Според мен поезията не е аристократичен салон, в който се движат само натруфени благородници, обути в лачени ботуши, а свещен храм, в който се влиза и с цървули, та дори – с боси крака”. А в писмо на поета Янош Аран, писано също през 1847 г., гениалният поет на Унгария още по-ясно формулира своите политически и социални схващания: „Ако народът господства в поезията, той ще господства и в политиката. И това е задачата на века; нейното постигане е цел за всяко благородно сърце, което не иска повече да гледа как милиони хора страдат, за да тънат няколко хиляди в ленност и наслади. Раят за народа, адът – за аристокрацията!”.

Българската национална революция от ХIХ в., наред с реализиране на политическите цели за освобождение на отечеството от турско иго, прогласява открито идеите на „свободата, равенството и братството”. Тази тенденция, националната революция да се ангажира със социални задачи и „верую”, е характерна за повечето от останалите национални революции в Европа. В знаменития си памфлет „Смешен плач”, създаден  по повод падането на Парижката комуна, гениалният поет Христо Ботев се солидаризира изцяло със социалната идея на епохата: „Цял свят оплаква Париж, цял свят прокле комунистите, и нашата бедна журналистика и тя не остана надире, и тя заплака за бездушното и прокле разумното. Смешен плач! Като че ли от Нимврода до Наполеона, от Камбиза да Вилхелма войната не представя едни и същите зрелища, една и същата цел с едни и същите средства. Като че Наполеон, в името на цивилизацията, и Вилхелм, в името на Божия промисъл,  не направиха повече зло, отколкото варварството в 19-тий век, отколкото напр. Александър Македонски с походите си преди толкова векове. Но там е варварството, там са укорите и проклятията, дето робът, човекът, като не чуят думите му, разумът му, улавя се за крайност и се бори на живот и смърт, доколкото му позволяват средствата, които са низки, защото са малки, а малки са затуй, защото им са ги отнели господарите. Тогава човекът наричат разбойник, развратник, низък и варварин. Такива бяха и комунистите.”

Последните три века на човешката история са апогей на социалните революции: през 17 в. избухва Великата английска буржоазна революция, а през 18 в. - Великата френска буржоазна революция. Едната се увенчава с компромис между английската буржоазия и английската аристокрация, втората, френската, далеч по-безкомпромисно проявява буржоазния си характер. И двете обезглавяват своите крале - английският крал Чарлз I бива екзекутиран през 1648 г., а френският крал Луи XVI и съпругата му Антоанета - през 1793 г. И двете са известни като низ от масови убийства. В Англия борба на живот и смърт се води между привържениците на парламента и войската, във Франция между силите на двореца и аристокрацията и „третото съсловие”.

Факт е обаче, че и двете революции променят кардинално обществено-политическите отношения в Англия и Франция (във Франция, по-радикално!). Във връзка с Френската революция от 18 в. Владимир Ленин пише: „Тя не напразно се нарича велика. За своята класа, за която работи, за буржоазията, тя направи толкова много, че целият 19 в., векът, който даде цивилизация и култура на цялото човечество, премина под знака на Френската революция. Във всички краища на света той правеше само едно – провеждаше, осъществяваше по части, довършваше онова, което дадоха великите френски революционери на буржоазията, на интересите на която служеха макар и да не съзнаваха това, прикривайки се с думите за свобода, равенство и братство.”

През 20 в. избухва друга социална революция. Тя протича в Русия и носи названието Велика октомврийска социалистическа революция. В нея руските работници, социалреволюционната интелигенция, хора от долните етажи на социалната йерархия, разбунтувалата се срещу властта войнишка маса, влизат в непримирима гражданска война с двореца, с дворянството и с все още овладяващия позиции новобуржоазен слой в името на социалната справедливост и новата социалистическа уредба на страната. Руската революция от 1905 г. може да я приемем за преддверие и предизвестие, за първоначало и репетиция на генералната сцена на руския революционен подем, постигнал връх с Великата октомврийска социалистическа революция.

Великата руска революция постига историческа победа през 1917 г., тя не е разгромена както революцията от 1905 г. Със своето летоброене от седем десетилетия е най-дълго просъществувалата социална революция в историята на човечеството.

За Октомврийската революция са давани най-крайни оценки – от възторга, френетичните похвали и дитирамбите, от вярата, че е новият Йерусалим, до филипиките, че е дело на Антихриста, наказание заради греховете ни, поява на Звяра, нечувано варварство и хвърляне на Русия в блатото на тоталната морална деградация, и пр., и пр.

В съвременна Русия, както вече изтъкнах, лагерът на противниците на Октомври обхваща десетки милиони руснаци. Но по-съществено е, че част от тези противници на революцията заемат важни позиции в политическия и икономическия живот на страната, във властовите й структури. Днес Октомври се отрича както от влиятелното движение на либералите, така и от мощната партия на неомонархистите. Обяснимо е поведението на либералите. За тях Октомври, революцията на руския плебс, е вселенско зло, което за техен ужас би могло да се повтори в Русия. Обяснимо е поведението и на неомонархистите, които бленуват за възкресяване на руската империя и превръщането на император Николай II във величав пример за подражание в съвременна Русия, в икона на руския дух.

Дължа да отбележа, че въжделенията на неомонархизма намират  немалко подръжници и сред обкръжението на президента Путин, които също не мечтаят за ново издание на Октомврийската революция. Наистина, както казах, те не допускат крайни форми на отричане на близкото минало, отнасят се с респект към завоеванията на руския социализъм, търсят възможности за адаптиране на социалната идея и на идеята на колективизма в новия исторически контекст. Това обаче не елеминира  естествената им свързаност с идеологията на неомонархизма, залегнала в строежа на новата руска държавност: съюзна република, с твърде неограничени права на батюшката държавен глава!

В политически план неомонархистите полагат неимоверни усилия, за да бъдат изкоренени носталгията по социализма на бедните и средните слоеве в Русия, опитите за създаване на нов социален проект. Така те сблъскват националната идея и социализма, което е тяхна трагическа грешка. Но такъв е животът – предразсъдъците, страстите и натрупаните разочарования често в историята надделяват над разума!

В същото време, националистите / неомонархисти имат несъмнен принос в отстояване на териториалната цялост на днешната Руска федерация, в провеждане на новия държавен курс, който на мястото на взривената социална идея издига като строителен материал на съвременната руска култура националната идея и държавно-творческата роля на православието. Неомонархистите-националисти воюват последователно срещу политиката на руския и световния либерализъм и глобализъм за разрушаване на териториалното единство на Русия, за отнемане на нейния суверенитет и независимост. Което отново е тяхна неотменима историческа заслуга!

Схемата, която неомонархистите прилагат в борбата си с руската левица, не е особено сложна. Най-напред се „реабилитира” изцяло предишният монархически ред! Внушава се, че преди 1917 г. Русия, и конкретно икономиката й, се е намирала в цветущо състояние. Не се казва нищо за срастването на феодалните останки с настъпващите буржоазни форми, за тънещата в масова мизерия и безпросветност руска провинция. Престъпният акт на императора, подписал декрета за присъединяване на Руската империя към силите на Антантата в Първата световна война, се представя като незначителна историческа подробност. В замяна на това Октомври и всяка революция се разглеждат като Апокалипсис. Внедрява се идеологема, според която Октомври не е революция, а преврат, начело на който застават  родоотстъпници, немски агенти, лидирани от Владимир Ленин и „наставника” му Александър Парвус, свързан с разузнаването на Генералния щаб на германската армия.

Оттук нататък, с оглед на криминализиране на Октомврийския прелом, се преекспонира ролята на „пломбирания вагон”, с който пристигат на руска територия част от бъдещите ръководители на революцията, в това число Ленин. Използват се архивни материали за връзки на болшевиките с немския политически и военен елит, които се осветляват едностранчиво и преднамерено. Без да се изясни, че докато немският елит през 20-те години на 20 в. цели откъсване на Русия от Антантата и промяна в  хода на войната в своя полза, Ленин се възползва от финансовия ресурс на Германия, за да свали от власт руската господстваща класа и нейния основен крепител – монархията (той отлично знае, че без сериозна финансова обезпеченост революцията на руския пролетариат ще бъде бита, победена!). За да гарантира не разрушаване, а всестранен подем на Русия! За да отвоюва социални и човешки права за десетките милиони обезправени руснаци. За да им даде мир, хляб, земя, право на самоопределение. За да осъществи новия свят на справедливостта. За да преобърне социалното устройство и направи „последните първи”.

Всъщност, Ленин следва твърдо своята стратегия и тактика.

 

следва