Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

РЕВОЛЮЦИЯТА, КОЯТО РАЗТЪРСИ СВЕТА

Е-поща Печат PDF

• Идеята за национален консенсус, за всенародно помирение

В съвременна Русия 7 ноември, Денят на Великата октомврийска социалистическа революция, вече не се чества. Отмяната на официалното празнуване я наложи през 90-те години на 20 в. президентът на Руската федерация Борис Елцин. За да „компенсира” премахването на този всенароден празник от националния календар и да обезкръви почитта към ВОСР, той декретира два нови патриотични празника – на 4 ноември (Ден на руското единство) и 7 ноември (Ден на парада, след който московчани тръгват на бой с Хитлеровата армия-завоевател).

Ако решим да направим паралел с Великата френска революция, ще стигнем до извода, че в Русия през 90-те години на 20 в. (подобно на Франция през 19 в.) беше извършена на две етапа реставрация на буржоазната система. Първата фаза, макар и незавършена, я реализира (до август 1991 г.) председателят на КПСС и президент на СССР Михаил Горбачов чрез пряка смяна на идеологическия знак: първоначалното обещание за обновяване / реформиране на социализма (“социализъм с човешко лице”) той подмени - през втората половина на 80-те - с политика за установяване в Русия на „капитализъм с човешко лице”.

Втората фаза я осъществи първият секретар на компартията в Москва Борис Елцин през октомври 1993 г. с разстрела на законно избрания парламент на Русия. Тогава Збигнев Бжежински направи изявление, че демокрацията в държави като бившия Съветски съюз по целесъобразност се внедрява и с употребата на грубо насилие.

Владимир Путин, след 1999 г., внесе съществени промени в тези практики. Заложил на така наречения държавен капитализъм, той поиска да го направи по-поносим за руския народ (”народен капитализъм”) чрез принуждане на руските олигарси да заделят част от своето богатство в полза на държавата, на руския народ. В същото време Путин съхрани общия контур на модела, въведен с реставрирането на буржоазния строй, срещу който социалната революция от 1917 г. води „свещен бой”.

Засега той умело се възползва от лоялността на голямата част олигарси, за да ги обвърже по-тясно с грижите за растежа на икономиката и благосъстоянието на народните маси. Даже извършва целенасочени компромиси с неолибералната доктрина в икономическата сфера. Заедно с това буржоазният строй, който Путин отстоява, е далеч по-приемлив (в неговия национално-патриотичен формат) в сравнение с неолибералната му презентация от Горбачов и Елцин (до 1999 г.), причинила на Русия, наследника на могъщия СССР, социален погром и загуба на национален суверенитет.

Всъщност, президентът на Руската федерация Вл. Путин отхвърля декоративния и фалшив национализъм на неолиберала Елцин, който ликвидира единната съюзна държава, нарушавайки териториалната й цялост, погубвайки влиянието й в света, довеждайки я до духовен, политически и икономически упадък. Путин прави точно обратното. Той залага на възраждането на Русия, придава ново дихание на руската национална идея, отстоявайки модернизацията на страната, просперитета и достойнството на руския човек, могъществото на държавата и нейната история.

Но президентът Владимир Путин най-вероятно и той ще тушира честването на стогодишния юбилей на ВОСР. Не мисля, че ще тръгне към отрицание на Октомври. Би могло да се предположи, че отбелязването на стогодишнината ще премине под знака, че руската история е изпълнена с огромни превратности и че революцията представлява закономерна страница от руското развитие. Тоест, ще се отдаде почит на 7 ноември, но няма да се стигне до изводи като този, че ВОСР предопредели съдбата на 20 в. и отреди Русия през онова столетие да е люлката на грандиозни промени във всички области на живота. Така както Великата френска революция от 1789 г. обуславя едва ли не всички политически, научни, икономически, военни, духовни промени през следващия 19 в. Такова толерантно, но и предпазливо отношение към Руската революция ще се повлияе от обстоятелството, че авторитетни кръгове в днешна Русия (властови също!) смятат, че този ден разделя, вместо да обединява народа. Путин ще се съобрази с факта, че вътрешната съпротива срещу отбелязването на 7 ноември в страната е твърде силна; че социалното конфронтиране би изострило и без това трудната ситуация в страната. Но аз съм сигурен, че рано или късно 7 ноември отново ще бъде национален празник на Руската федерация.

Едно сравнение. 14 юли е обявен от Третата република за национален празник на Франция (в памет на превземането на Бастилията) едва през 1880 г. Значи трябвало е да изминат деветдесет години, през които монархията във Франция се реставрира на няколко пъти и на няколко пъти избухват революционни въстания в Париж, а поколението, извършило революцията, вече го няма на белия свят, за да може датата 14 юли да се празнува като национален празник на Френската република.

Подобна е участта на „Марсилезата”. Обявена за химн на Франция на 14 юли 1795 г., тя е забранявана или подменяна с други песни от Наполеон Първи, през реставрацията и пр. Едва по време на Третата империя става отново държавен химн. През периода 1940-1944 г., при режима на Виши, „Марсилезата” е заменена с друга песен. През Четвъртата република (1946 г.) и Петата република (1958 г.), чрез конституционни текстове, е обявена окончателно за химн на Франция.

На такъв фон решението на Путин да обяви химна на Съветския съюз за химн на Руската федерация - само десетина години след 1991 г. - е революционно по своя характер и значение.

При такива исторически измерители и при такива исторически, сходни на пръв поглед обстоятелства, връщането на 7 ноември като национален празник на Руската федерация изглежда преждевременно.

От 1990 г. до днес са изминали едва 26 години. Твърде кратко време, за да бъде възстановена една толкова оспорвана историческа истина!

В Русия все още са живи хората, които носят раните от революцията. Те нямат поводи, за да обичат болшевиките, разстрелвали с революционна ярост своите преки и непреки противници през периода на червения терор през 1918 г.; избивали масово в стихията на боевете през Гражданската война офицери и войници от Бялата армия. На кой брат му загинал в гражданското кръвополитие, на втори - дядо му изчезнал по време на „разкулачването”, на друг вуйчо му разстрелян през годините на Сталиновите „чистки”; на четвърти роднините му изселвани от родните им места (след войната цели етноси, заради колаборационизъм с немците, са изселвани в Сибир и Средноазиатските републики), на пети най-близки родственици са репресирани жестоко, защото остават живи след пленничеството си в немски лагери и селища; на шести цялата му рода емигрирала на Запад след революцията и през годините на съветската власт; на седми случило му се да бъде с потекло на графове, барони или далечен императорски роднина...

Нужно ли е да разгръщам аргументите на другата страна, на „червените”, на наследниците на болшевиките, чиито предци с не по-малка жестокост са пребивани, инквизирани и избивани от белите офицери и войници, от многохилядните отряди на интервентите? Тук имам предвид десетките милиони руснаци, извършили Октомврийската революция. Те са воювали и мрели в защита на Съветската власт, сражавали са се с Бялата армия и въоръжените до зъби армии на чуждестранни интервенти от десетки европейски армии, САЩ и др. Подобно настроение и нагласи владеят и други десетки милиони граждани на Русия, които Октомври измъкна от дъното на живота, от окаяната им бедност, неграмотност, от болестите и бордеите.

Разбираемо е те да наблягат не толкова върху бедите, причинени от революцията, върху нейните неизличими вини и последици, а върху това, че са получили след 1917 г. безплатно образование и здравеопазване, жизнен стандарт, какъвто не са познавали дотогава. Благодарение на историческия прелом тези руснаци и техните наследници стават хора на знанието и културата, учени и творци, учители и инженери, създатели на новата руска индустрия, на пътищата и електроцентралите. Първи овладяват космоса, първи правят пробиви в нови сфери на науката. От редници стигат до ранга на знаменити военноначалници през Отечествената война.

Справедливо или несправедливо, но те са хората на руската низина, подменили елита на царска Русия (към тези проблеми ще се върна и в раздела „Революцията – закономерност на историческия развой”).

Както се вижда, историята на съвременна Русия не е толкова еднозначна. Става дума и в двата случая за наследници на милиони и милиони руснаци с една родина, но с различна историческа съдба. Следите от свирепата гражданска война през 20-те години и днес все още горят като клада, те не само затрудняват, но и правят безпредметни опитите на Путин да постигне всеобщо помирение в днешна Русия!

Освен това господстващият буржоазен слой на съвременна Русия изпитва панически ужас от самото споменаване на термина революция. Неговите представители вече натрупаха огромни богатства, собственици са на големите промишлени заводи и зони, на могъщи медии. Притежават разкошни домове, вили, къщи в райски кътчета на земното кълбо, празниците си ги прекарват в най-луксозни курорти, децата им се готвят за поданици на развития Запад. Имат натрупани милиарди и милиарди долари в руски и главно в чужди банки. Тези хора, част от тях бивши комунистически управленци, днес имат какво да губят, налице са причини социалният им интерес да се различава коренно от социалния интерес на прадедите им - редници червеноармейци и червени командири, ръководители на ”стройки на комунизма”, комапаратчици на високи постове.

Те са наясно, че ще трябва да изминат поне сто години, за да се усети новоруският богаташ сравнително сигурно. Новоруският богаташ обаче не е сигурен какво ще му се случи утре, защото пълна историческа легитимация на полученото чрез приватизация имущество все още няма. А и знае ли се дали и в Русия няма да бъде обявена, след поредна социална реставрация, поредна комуна, по подобие на Парижката от 1861 г.?!

Така че няма защо да се чудим на погромните и зли слова, които значителна част от руските политици и интелектуалци отправят както срещу Октомврийската революция, така и срещу всяко експлозивно разместване на социалните пластове в обществото. За тях Октомврийската революция е поредното „временно” бедствие, поредната унищожителна епидемия, която би могла да ги отмине при друго стечение на обстоятелствата. Те предпочитат да размишляват в условно склонение: „Ако би било...”, „Ако би се случило...”, „Ако събитията не бяха се развили така...” и пр.

В сегашна Русия не толкова рядко се чуват гласове: „Ако не бяха немците и Германия, Ленин не би успял”. Да, но и немците, и Германия ги е имало, и Ленин успява. „Ако Брест-Литовският договор не беше сключен”. Но той е бил сключен, и даже Мирбах, немският посланик в Москва, го убиват противниците на договора. „Ако революцията от февруари, 1917 г. не беше посегнала на царя и би проявила воля, друго щеше да е”. Но революцията от февруари 1917 г. посяга на монарха и не проявява воля.

Ако прекрасната партия на кадетите беше по-решителна, тя щеше да оглави промяната през Октомври, а не болшевиките”. Но „прекрасната” партия на кадетите тогава не е била решителна и не успява да оглави Октомври. „Ако болшевиките не бяха единствената партия през Октомври с желязна партийна дисциплина, Русия щеше да има съвсем различна участ”. Но през Октомври болшевиките действително са партия с най-желязната вътрешна дисциплина, ще добавя - и с много други качества. „Ако болшевиките нямаха симпатизанти на Запад, щяха лесно да бъдат изолирани”. Да, но те са имали симпатизанти на Запад.

Ако царският двор и генералитетът бяха на място, лесно щяха да се разправят с малката боеспособна група на болшевиките”. Но царският двор и генералитетът не са били на мястото си. Нещо повече, щом се тиражира хипотезата, че Октомврийската революция е загробила Русия, защо да не получи живот и друга версия, според която именно Революцията спасява Русия след Първата световна война и гражданския Апокалипсис?

Всъщност, тогавашният руски елит е бил дотолкова безволев и безидеен, неспособен да ръководи, корумпиран и разпаднал се, прояден от безотговорност и пасивност, дотолкова фасадата е изместила функциите му, че този елит е трябвало, исторически е било предопределено, да бъде победен и наказан, отстранен от върховенството на властта, и то в името на руската кауза и бъдеще.

Сега, сто години от Октомври, се вижда, че революцията в движението си към успех е унищожила и неповторими ценности на руското общество. Погива руското дворянство, неговият духовен образ, интелигентност, вътрешна красота и благородни традиции, изчезват маниерите и изтънчеността му, песните и спомените му. Изчезва светът на прозаика Иван Бунин, разгаря се трагедията на руската емиграция, толкова правдиво обрисувана в романа „Бялата гвардия” и пиесата „Бяг” на Михаил Булгаков...

Директното хрумване е, че на тяхно място историята се разпорежда да дойдат много по-необразованите и бедни духом руски работници и селяни. Но това досещане е непълно, приблизително, дори погрешно. Дори и заради това, че става въпрос за протест, бунт на руския народ, който Достоевски и руските религиозни мислители наричат народ-богоносец.

Червената революция” пристига на вълните на поразително културно натрупване и наследство. Тя ражда велики първообразци на модернизма на 20 в. През десетилетията на съветската власт дискусията за завоеванията и слабите звена на Октомврийската революция, за правилното и неправилното й осъществяване, за новия човек и силите, които сломяват неговата вяра, дава живот на класически постижения на съветската литература и изкуство.

А като изключение, може би закономерност, ръководителите на болшевишката партия по време на Великата октомврийска революция са сред най-просветените интелигенти на Русия: по произход благородници и разночинци, наследници на богати фамилии, възпитаници на реномирани западни университети, някои от тях бележити художествени творци като Луначарски, Урицки, Троцки, Бухарин, Радек, Воровски и др. Самият Владимир Илич Ленин, аристократ и авторитетен деец на европейската лява идея, е бележит представител на руската интелигенция, крупен философ със световноисторическо значение, гениален политик и революционер.

Съвременните руски неолиберали се отнасят крайно отрицателно към Ленин и Октомври. Те го изобразяват като исторически волунтарист, жесток диктатор и всевластен автор на терора. Пропускайки умишлено, че Бащата на революцията прибягва до „червения терор” в отговор на белия терор и на терора на довчерашните политически съюзници, че отстоява започнатото дело в безпощадните условия на гражданска война и международна интервенция.

В монографичния си труд „Животът на Ленин” (1964 г.(, американският философ и политолог Луис Фишер, отнасящ се с критичен поглед към Владимир Илич, представя своята гледна точка по повдигнатите въпроси. Той пише: „Ленин е бил диктатор, но не такъв, какъвто е бил по-късно Сталин. Той се е отнасял с огромна жестокост и безпощадност към онези, които считал за свои политически врагове, т. е. към онези, които оспорвали монопола на комунистическата партия и правомощията на нейните едикти. Но вътре в болшевишкия апарат на властта предпочитал да използва оръжията на убеждаването... Неговата диктатура е била диктатура на волята, упоритостта, жизнеспособността, знанието, административния талант, полемичната разпаленост, политическия нюх и убедителност. Силата и сама по себе си представлява силен довод. В ръцете на такъв хитър политик като Ленин, с неговия авторитет и престиж (той спасява руската революция), силата послужва като най-добър довод против вътрешнопартийната опозиция. Неговият ум и решителност сподавяли противника, убедил се в непобедимостта на Ленин: взел решение, Ленин не отстъпвал от него, а в правилността на своето решение никога не се съмнявал. Той бил силен и никога не страдал от чувство за лична непълноценност. Самоотвержеността му била от такова естество, че никой не можел да го обвини в лично тщеславие или в користолюбие... Ленин неведнъж признавал своите грешки, тъй като позицията му била неуязвима. Той приветствал критиката, като по този начин обезоръжавал противниците си. Негов закон било единоначалието, неограничено от никакво народно вето. Такава система на властта е съществувала в Русия от векове. Ленин я усъвършенствал. Той знаел, че обитава Кремъл, защото царят и Керенски не са проявили твърдост. Понятно е, че той самият не е проявявал никаква снизходителност.”

Такива са превратностите и ненадейните ходове на историческия процес. Такова е великодушието и такава е жестокостта на Ленин. Великодушие и жестокост, които служат беззаветно и умно на революцията и на нейните идеали. Които едновременно свалят и качват на историческия връх онзи елит, който е необходим на епохата, на логиката на битието.

Ленин е знаел, че щом националният елит се амортизира и залинее, щом го обхванат скука, безделничене, самосъжаляване, празнота, чувство за излишност, отчайваща самотност, неспособност да решава големите проблеми на своето съществуване и съществуването на държавата и народа, историята го лишава от правата на законодател или го обрича на изчезване. И тази човешка история не се церемони с това дали хората на елита са потомци на Платон и Перикъл, на Овидий и Сенека, на английската, френската или руската аристокрация. Историята няма нищо против да връчи палката на диригента-хуманист и брадвата на палача на едно и също лице, на една и съща класа в двупосочното им движение – надолу и нагоре.

Мнозина предполагат, че ако белите бяха победили червените, Русия е щяла да се нареди до Финландия и най-напредналите западни държави. Само че се случило друго, което с колективно обединение на народната сила прави от СССР водеща държава на планетата. Така че едно са мечтанията, социалните и лични копнежи и фантазии, и друго, реалността, онова, което се е случило! А онова, което се е случило, от днешна гледна точка се нарича Велика октомврийска социалистическа революция, пренаредила издълбоко руския живот и света, преобърнала из основи участта на милиони хора на планетата.

Тази революция дава енергия, ускорява пулса на европейските социални революции през 20-те години, тласка в нови посоки развитието на социалистическите партии и движения, запалва пламъка на Китайската, Виетнамската, Кубинската революция, спомага За ликвидиране на колониалната система в Африка и Азия, разкрива хоризонт за съпротива срещу европейската и световната реакция, за осъществяване на социална справедливост на планетата.

Историята, опитът на Октомврийската революция, учи руския народ и човечеството и на това, че социалната революция, решавайки единствено „леви” каузи и платформи, губи перспективи и устойчивост, ако едновременно не даде отговор на останалите кризисни ситуации на националното развитие. И ако не е способна да разбере, че изборът между мира и войната, между глобално нерешените проблеми на човечеството и тяхното позитивно уреждане е с по-съдбовно значение от социалния въпрос сам по себе си. Че особено в днешния все още еднополюсен свят на глобализма е несъстоятелно социалните въпроси да не се разглеждат в най-тясна зависимост с оцеляването на нациите и националните култури.

Това са поуки, които извличам от поражението на социализма в Европа в края на 80-те и началото на 90-те години на 20 в.

 

* Следва “Революциите – закономерност на историческия развой