Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

НЕЗАВИСИМОСТТА. НАЧИН НА УПОТРЕБА

Е-поща Печат PDF

Наш Кръсте ке го игра ли царот, или да?

Когато България отбеляза 109-годишнината от обявяването на Независимостта - 22 септември 1908 г., - светът наблюдаваше с любопитство и коментираше три събития. Първото бяха парламентарните избори в Германия на 24 септември т.г., на които блокът на консерваторите ХДС/ХСС спечели 33 % от гласовете, но изгуби 1 милион избиратели и коалиционния си партньор ГСДП, която обяви, че минава в опозиция. Сега Меркел ще трябва да прави коалиция „Ямайка” – със свободните демократи и „зелените”. А като опозиция в Бундестага ще има освен ГСДП, и „Алтернатива за Германия”, която обеща „да започне лов” срещу партията на Меркел.

Второто събитие беше референдумът за независимост на Иракски Кюрдистан, насрочен за 25 септември. А третото - референдумът за независимост на испанската провинция Каталуня, насрочен за 1 октомври, който властите в Мадрид, начело с Конституционния съд, обявиха предварително за незаконен и противоконституционен акт. Дори арестуваха активисти на движението за независимост, включително и министри от правителството на Каталуня. По същия начин правителството в Багдад обяви референдума в Северен Ирак за противоречащ на иракската конституция и декларира, че няма да признае резултатите от него. Против референдума за независимост на Кюрдистан се обявиха категорично и властите в Иран и Турция, страни с многобройни кюрдски малцинства. Докато режимът в Багдад, според турските медии, е дал сигнал за автономия към Кюрдската работническа партия (РКК) и Партията на демократичния съюз на сирийските кюрди (PYD). Изобщо, референдумът за независимост на Иракски Кюрдистан разкри цялото лицемерие на съседни и по-далечни държави и организации, в това число САЩ и ООН. Оказа се, че и демократичната общност се ръководи не от принципи, а от интереси.

Позициите на регионалните сили

Техеран мотивира острото си противопоставяне срещу кюрдската независимост в съседен Ирак с това, че едно независимо кюрдско държавно образувание ще представлява „втори Израел”. Ден преди референдума, според турските медии, Иран е затворил въздушното си пространство за Иракски Кюрдистан и е започнал да обстрелва с артилерия позиции на въоръжените гранични формирования на кюрдската автономия в Северен Ирак. Не остана по-назад и Анкара, където Съветът за национална сигурност декларира, че референдумът е пряка заплаха за националната сигурност на страната. Турските въоръжени сили (ТВС) проведоха демонстрации на сила по границата с Ирак, а правителството внесе в Меджлиса предложение за удължаване с една година на така нареченото тескере, което позволява на кабинета да провежда военни операции отвъд границата с Ирак и Сирия. Предложението беше одобрено от Великото национално събрание на Турция (ВНСТ) и публикувано в „Ресми газете”. Ден след референдума ТВС и иракски военни провеждаха съвместно военно учение близо до ГКПП Хабур, който се намира в околия Силопи на вилаета Шърнак. Обаче твърденията, че Анкара е затворила ГКПП-Хабур като първа санкция срещу Ербил, бяха опровергани от министъра на търговията и митниците Бюлент Тюфекчи. („Джумхуриет”, 25.09.). Заканите, отправени срещу Барзани от страна на отговорни турски политици обаче, показаха, че изобщо не помнят какво са говорили по-рано. В статията си „Посланието беше отправено”, публикувана във в. „Миллиет” (26.09.), Мелих Ашък припомня две такива случки.

 

Първо, на 29 юни 2014 г. тогавашният заместник-председател на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) Хюсеин Челик казал в интервю за „Файненшъл таймс”: “По-рано наличието на независима кюрдска държава се разглеждаше от Турция като причина за война. Вероятността за учредяването в Северен Ирак на една независима кюрдска държава вече не безпокои държавната върхушка. Някои неща се промениха. Ако Ирак се раздели, това изглежда неизбежно, те са наши братя”.

Второ, в речта си на едно съвещание в Афион през миналата година премиерът Бинали Йълдъръм казва: “Всяко сътрудничество, което ще имаме в района на кюрдското автономно правителство в Северен Ирак, ще го правим не с централното правителство, а с истинския стопанин на този район Барзани”.

Година по-късно, непосредствено преди допитването в Северен Ирак, същият  Бинали Йълдъръм отправи остро предупреждение към инициаторите на кюрдския референдум за независимост: „Референдумът на ръководството на Иракски Кюрдистан е незаконен и юридически нищожен. За нещата, които ще се преживеят след референдума, ще отговаря ръководството в Ербил. Както и да завърши този референдум, ще потърсим сметка от онези, които упорстват в тези заблуди!”(„Миллиет”, 24.09.2017).

А президентът Ердоган, говорейки за санкциите, които Турция ще наложи на Северен Ирак след референдума, заяви: “От икономическите санкции, до военните опции – всичко е на масата. Ако затворим кранчета, работата е свършена. Ако ТИР-овете не вървят към Северен Ирак, онези няма да има какво да ядат!”.(„Миллиет”, 26.09.2017).

Подхождат ли такива думи на „братя”?!

Главният съветник на президента Ердоган, Илнур Чевик, изтъкна съвсем меркантилни съображения против референдума: “Ако има независимост, и да искаме, няма да можем да продаваме „кюрдския петрол”. Ето докъде води „братството” с режима на Ердоган.

Единствено Израел, воден от правилото „врагът на моя враг е мой приятел”, подкрепи безусловно кюрдската независимост.

Другите играчи в Близкия изток,

Русия и САЩ, бяха сдържани.

Москва изтъкна, че обявяването на независимостта на Иракски Кюрдистан ще повлече аналогични искания от страна на иранските, сирийските и турските кюрди и може да предизвика нова, етническа война в региона. А Вашингтон, който използва иракските и сирийските кюрди в борбата срещу джихадистите от „Ислямска държава”, призова за отлагане на референдума. После заяви „дълбокото си разочарование” от неизпълнението на неговия апел за отлагане на вота. Не за отказ от допитването, а само за неговото отлагане. Но дори и този призив Анкара изтълкува като скрита заплаха срещу Турция. Понеже съзнава, че отлагането на референдума не отстранява заплахата от създаването на независима кюрдска държава, която да включи и близо 15-милионното кюрдско малцинство в Турция. Тази заплаха ще продължи да виси като дамоклев меч, който Вашингтон ще използва за натиск върху Иран, Турция и Сирия с оглед на своето доминиране в богатия на въглеводороди регион. Нали след Първата световна война не някой друг, а тогавашният американски президент Уудроу Уилсън е провъзгласил правото на народите на самоопределение до държавно отделяне? Но ако днес или утре някой американски щат поиска с референдум да се отдели, дали Вашингтон ще му го позволи? Едва ли. Което не му пречи да подхранва надежди за своя държава у кюрдите, докато ги използва като свои сухопътни войски срещу терористичната организация „Ислямска държава”. Организация, която според Доналд Тръмп е създадена от Барак Обама и Хилари Клинтън...

Референдумът, свободата и независимостта

Така или иначе, референдумът за независимост на Иракски Кюрдистан се състоя и 93,89 % от 5,2 млн. гласоподаватели гласуваха с „да” за независимостта. Против гласуваха едва 6,71 % при избирателна активност от 78 %. Туркмените и арабите, според турските медии, бойкотирали допитването, но очакванията на Анкара, че това ще сторят и част от кюрдите на Талабани, не се оправдаха. Напротив, твърденията за разцепление на иракските кюрди по повод референдума бяха опровергани от сина на лидера на Патриотичния съюз на Кюрдистан (ПСК)Джелял Талабани - Павел Талабани, който каза, че твърдението, че ПСК оттегля подкрепата си за допитването, не е негово.

В последния момент позицията си към референдума промени и Партията на ислямската общност, като призова да се участва и да се гласува с „да” на референдума за независимост. При това положение изходът от референдума изглеждаше предопределен. Независимо дали Багдад, Техеран и Анкара ще признаят резултатите от гласуването на 5,2 милиона избиратели в Северен Ирак, рано или късно кюрдите ще извоюват своя независима държава. Защото, както казва президентът на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани, цитиран от „Миллиет” (23.09.2017), пред тях има две опции: робство (кьолелик), или независимост.

Свободата и независимостта са относителни понятия от еднакъв порядък. Разбира се, че не съществуват нито абсолютна свобода, нито абсолютна независимост. При тяхната оценка винаги следва да се поставя въпросът: свобода и независимост от кого, за какво и до каква степен? Независимостта е състояние на духа, но свободата и независимостта на едни стигат до там, където започват свободата и независимостта на други. В свят, който се крепи на взаимната и все по-засилваща се обвързаност на политиките, икономиките, енергетиката, сигурността, технологиите и т.н., свободата и независимостта са ограничени дори при най-могъщите държави. Но пък тълкуването им като възможност за смяна на едни господари с други, на едни „големи началници” с други, е пряко тяхно отрицание: както на междудържавно, така и на междуличностно равнище. Както пише Ботев: „Няма власт над онази глава, която е готова да се отдели от раменете си!” Колцина обаче са го разбрали и последвали при марша му към Околчица?

Какъв е бил според Иван Хаджийски идеалът на българина след Освобождението?Свое да имам, сам да съм си господар!”

Но историята на България след обявяването на независимостта напомня за постъпките на прохождащо дете, или на пияница, който се препъва многократно в един и същи камък, без да извлича поуки от грешките си. Затова след изгрев следва залез, след възход – падение и разочарование. Събирането на българите в една държава остава неосъществен блян, а историята ни се превръща в низ от национални катастрофи. Понеже, както предупреждавал Тодор Икономов, „ако свободата ни завари башибозуци, ще я използваме башибозушки”. Той, противникът на освобождението с чужда сила и активен участник в движението за църковна независимост, макар и в лагера на униятите, начело с Драган Цанков, бил обявен за „рубладжия” от властващите „башибозуци”- стамболовистите! Преследван и разорен, Икономов сложил край на живота си в Шумен, далеч от родната Жеравна.

Без башибозуци, по башибозушки

Безспорно, възможността един народ да кове сам съдбата си е важна предпоставка за неговото развитие. Но на практика от негово име решават князе, царе, президенти, премиери и „народни избраници”, които често презират дори понятието „народ”. След 10 ноември 1989 г. някои от тези „избраници” се самоназоваха „политически елит” и започнаха да говорят за „гражданско общество” като заместител на „народа”. Те решиха без никакво допитване да вкарат България в антируския блок НАТО, който обявява Русия за свой главен враг, както и в ЕС, който регламентира дори „кокошето щастие”.

Членството и в двата съюза предполага отстъпването на национален суверенитет. Фактът, че в последния правителствен доклад за  националната сигурност Русия бе посочена като „предизвикателство”, нищо не променя. А наследниците на онези, които през 1941 г. присъединиха България към хитлеристкия блок и обявиха „символична война” на Америка и Великобритания, срещу което получиха съвсем несимволични бомбардировки, продължават да тръбят, че след 9.IХ. 1944 г. България била окупирана от Червената армия. Че тогава бил изтребен цветът на българската интелигенция. И че цар Борис III бил взел спасителното за България решение да се присъедини към оста Рим-Берлин-Токио, избягвайки германска окупация. Но ако така бяха разсъждавали политиците и народите на Сърбия, Гърция, Норвегия, Полша, Великобритания, СССР и Франция, днес хитлеристката свастика щеше да се вее вместо знамето на ЕС!

Случилото се с България е доказателство, че и независимостта може да бъде използвана башибозушки. Безконтролната власт е точно толкова вредна, колкото и чуждата. Същото важи за властта, която чака да се разберат „големите началници”, вместо да им каже, че грешат. А после се възмущава, че руските ракети били насочени и срещу нас. Какво да прави Русия, която НАТО посочва като главна заплаха, а България е член на Алианса и е предоставила за безвъзмездно ползване от Пентагона четири „съвместни отбранителни съоръжения”, които другаде наричат военни бази? Да не говорим за антируските санкции, наложени от Вашингтон и Брюксел, от които повече страда България, отколкото Руската федерация. Въпреки това българските правителства ги спазват, макар и „с отвращение”, докато Виктор Орбан брани интересите на своя народ от брюкселските послушници на Вашингтон. Нашият премиер Борисов обеща тепърва да говорим за сваляне на санкциите срещу Русия по време на българското европредседателство, макар да е ясно като ден, че ключът от бараката е в други, не български ръце. В едно образувание като ЕС, където и най-развитата икономически страна, Германия, е принудена да търпи американско британската военна окупация и настойничество, България ще е последната, която може да се похвали, че е независима. Друг е въпросът дали нейните ръководители искат тази независимост, или предпочитат да бъдат васали и изпълнители на чужди директиви.

Стока се продава там, където се харчи. Същото е и със свободата и независимостта.

Днес сме независими само в смисъл, че от нас нищо не зависи.

Не ни се позволява дори сами да изберем с какви изстребители да заменим снетите от въоръжение съветски МиГ-21. Защото един чужд посланик лобира за F-16, подобно на македонските харамии, които настоявали пред директора на Народния театър Кръстьо Сарафов да играе ролята на цар Иван Шишман: „Наш Кръсте ке го игра ли царот, или да?”