Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

РОДЕН ПОД ЩАСТЛИВА ЗВЕЗДА

Е-поща Печат PDF

Няма да сбъркаме много, ако кажем за Николай Хайтов, че е роден под щастлива звезда. Проследявайки перипетиите на нелекото му житие-битие и загзагите на многообразното му творчество, имаме чувството, че някаква неведома сила направлява и закриля неговия път през годините. Много пъти, подобно на птицата феникс, той се възражда от пепелта на житейските битки, за да се устреми към нови обществени каузи, към нови върхове на художественото слово. Всъщност няма никаква загадка и силата, която ръководи и бди над съдбата на Николай Хайтов е самият той. Имало е, разбира се, значими личности, които в тежки моменти са го подкрепяли (в едно варварско общество като нашето само с талант трудно се пробива), но истината е, че

Хайтов се самосъздава

благодарение на своя корав, суров характер, силен инстинкт за живот, безподобно трудолюбие и несломим оптимизъм. При това става дума не само за реализиране на дадена свише художническа дарба, но и за отстояване на мирогледни и социални позиции, което не е лесна работа.

Същевременно и някак спираловидно е развитието на феномена Хайтов в нашата култура. Започнал като добър очеркист, той се изявява като автор на краеведски монографии и пътеписи, достига безспорни чисто литературни върхове в есеистиката на “Шумки от габър” и в белетристиката на “Диви разкази”, за да се насочи към биографични очерци за бележити исторически личности, а след това задълго се отдава на една публицистика от висок ранг. В нея той влага страстните си вълнения по повод недъзи, от които обществото ни не е спряло да страда, споделя тревоги за съдбата на българския език, подлаган на всякакви злоупотреби, разчопля тъмните истории около гроба на Васил Левски, до последния ден на живота си, с перо и слово, се бори срещу всякакви опити за ликвидиране на българската национална самобитност в угода на користни външни и вътрешни интереси.

През последните няколко години от живота си Хайтов, чрез някакъв нов, невероятен взрив на работоспособност, успя да напише значими, необходими книги като “През сито и решето”, “Време за разхвърляне на камъни”, “Троянските в България”. Макар формално да ги причисляваме към публицистиката, те не отразяват само злобата на деня, а по същество са

дълбоки, трагични размисли за съдбините на нашето отечество,

все повече превръщащо се в лесна плячка на враждебни геополитически попълзновения.

Огромното по обем и разнолико литературно наследство на Николай Хайтов е удивително монолитно като мисъл, чувство, етика, естетика. На визитната му картичка може да се напише: поклонник на природната красота, вдъхновен ваятел на изящното слово, родолюбец, радетел на традиционни народностни ценности, привърженик на един благороден консерватизъм, който предизвиква уважение.

Неговото кредо под заглавие “Десет божи заповеди за писателя” е записано в дневника му от 8 април 1974 г. Там, между другото четем: “Обичай хората въпреки техните грехове и се опитвай да видиш в тях добро! Ако не го откриеш, измисли го!”; “Бъди верен на себе си и на никого другиго!”; “Вярвай в оправянето на света въпреки всички доказателства на историята за обратното!”; “Не пожелавай друга власт освен тая, която ти дава писането, защото пътищата на властта и на творчеството са противоположни!”. Хайтов, като истински апостол на божието слово, следваше тези скрижали и ги завеща на потомците. Николай Хайтов, устремен предимно към миналото и към теми от родния си родопски край, успя да засегне остри проблеми на своето съвремие и да вземе отношение към кардинални въпроси на човешкото присъствие тук, на земята. И с това отправи апел и към бъдещето.

В българската белетристика, в собствен смисъл на тази дума, Николай Хайтов си има свое запазено място като майстор на един труден жанр, какъвто е разказът, като сладкодумен представител на сказовата повествувателна форма и най-вече като писател, у когото националното по-ярко се разкрива чрез регионалното и по този начин се включва в света на непреходните общочовешки ценности. Имам предвид, разбира се, книгата “Диви разкази” (1967), в която Хайтов е и художник, и народопсихолог, и съдник на нравите. Към края на годината се навършва половин век от публикуването на този, да го наречем “опус магнус” на Хайтов.

Хубавите книги са като децата.

Те не избират кога и защо да се появяват на бял свят. Една талантлива творба може да излезе на литературния пазар в момент, когато повечето от онова, което се предлага, е посредствено, незаслужаващо особено внимание. А може и да се появи, тъй да се каже, едновременно с много други ярки, забележителни литературни произведения. Такъв е случаят с “Диви разкази”, защото 1967 г. беше особено плодотворна, може би най-плодоносната в историята на новата българска литература. Съдете сами!

През 1967-ма излязоха от печат:

• в жанра белетристика: “Софийски разкази” на К. Калчев, “Матриархат” на Г. Мишев, “Случаят Джем” на В. Мутафчиева, “Корените” на В. Попов, “Портрет на моя двойник” на Г. Марков, “Отклонение” на Бл. Димитрова, “Водолей” на Й. Радичков, “Диви разкази” на Н. Хайтов, “Господин Никой” на Б. Райнов, “Повест за кавалера Химериус” на А. Гуляшки, “Ранни спомени” на С. Радев, “Дървото на греха” и “Животът, тази кратка илюзия” на Д. Фучеджиев.

• в жанра поезия: “Почакай, слънце” на Д. Габе, “Свободен стих” на Ал. Геров, “Вечерна ръкавица” на Н. Инджов, “Обсерватория” на Л. Левчев, “Зимни недели” на П. Караангов, “Лирика” на Е. Евтимов, “Дъжд вали, слънце грее” на В. Петров, “Сантиментални посвещения” на Хр. Фотев.

• в жанра критика и есеистика: “Идеи на прозата” на Т. Жечев, “Кирил Христов” на Кр. Куюмджиев, “Майстори на разказа” на И. Панова, “Мисъл и думи” на Ил. Волен, “Върхове” на К. Константинов, “Фрагменти” на Ат. Далчев, “Герои и характери” на Ефр. Каранфилов (може и да съм пропуснал някоя книга).

 

На какво се дължи една толкова обилна литературна реколта именно през 1967 година, е въпрос, на който не се наемам да дам еднозначен отговор, освен ако допуснем намеса на свръхестествени сили. Но ако трябва да сме сериозни, не можем да не стигнем до очевидното заключение, че социо-културната динамика на епохата била доста интензивна, за да доведе до повече духовни “натрупвания”.

А от друга страна, и по-специално досежно “Диви разкази”, не трябва да забравяме, че Николай-Хайтовата книга е брънка от една по-дълга традиция, свързана с плодотворни търсения в сферите на регионалното. Към това явление, наречено “котловинна литература”, или “коренотърсачество”, спадат и книги като “Родихме се змейове” (1969) на Йордан Вълчев, “Духовете на Цибрица” (1977) на Георги Алексиев, “Мървашки песнивец” (1981) на Валентин Караманчев и някои други, а всъщност началото му е още в шопската поезия и проза на Елин Пелин и в “нашенците” на Чудомир.

Спомням си какво оживление предизвика в нашия литературен живот появата на “Диви разкази”. Със статии и отзиви се откликнаха критици от различни генерации: доайенът Георги Константинов, автори от средното поколение като Симеон Султанов, Тончо Жечев, Петко Тотев, и по-младите Симеон Хаджикосев и Стефан Коларов. Всички приветстваха Хайтовата книга, обсъждаха идейните и художествените й достойнства и т.н. Всеобщото обществено признание на творбата бе достатъчно голямо, за да получи тя най-престижната по онова време у нас Димитровска награда.

Има обаче и две интересни забележки, на които може би не сме обърнали достатъчно внимание. В краткия си отзив за Хайтовата книга Йордан Василев я възприема като събитие, но същевременно се бои, че изобразените от писателя “изчезващи обичаи и нравственост, отиващи си изблици на човешки страсти и човешки отношения” биха могли да станат своего рода “бреме за автора” и да се стигне дотам, че той да не намери отново “вярната линия на рисунъка” (“Народна култура”, бр. 22 / 31 май 1969 г.).

А пък в известната си статия “В плен на котловината” Чавдар Добрев изказва мнение, че “щом рече да се измъкне от особения свят на родопските си легендарни герои, от светлата им примитивна душевност, той загубва сигурния си писателски ориентир” (“Литературен фронт, бр. 42 / 1970 г.).

Не може да има никакво съмнение, че тези кратки коментарни бележки са напълно добронамерени. Те не толкова критикуват, колкото предупреждават за риска Хайтов да не съумее да се отърве от очарованието на своите рожби и да не може да се развие като белетрист по-нататък в други тематики и насоки.

Трудно ми е да преценя доколко изложените от Йордан Василев и Чавдар Добрев съображения са истинската причина след “Диви разкази” Хайтов да се ориентира към киното, успявайки да стане

един от най-добрите ни сценаристи:

“Козият рог”, “Мъжки времена”, “Дърво без корен”, “Изпит” и най-вече “Капитан Петко войвода”. Неслучайно в кажи-речи всички сценарии Хайтов всъщност филмира собствените си разкази. А пък доказателството, че тази практика е успешна, е простият факт, че не може да става никакво сравнение между доста невзрачния текст на разказа “Козият рог” (от сборника “Шумки от габър”) и великолепния филм със същото заглавие.

А може би именно сказовата повествувателна форма на “Диви разкази” -  тъкмо с повишената в нея функция на играещите, действащи, говорещи персонажи - в сравнение с второстепенната роля на авторските разсъждения сама по себе си е някак по-кинематографична. Струва ми се, че Хайтов е предпочел чистото и голямо удоволствие на всеки художник да види своите първоначално “книжни” чеда живи на екрана и на сцената, вместо да поема риска да се впуска със средствата на писаното слово в нови, не така познати територии на битието.

Няколко години след като “Диви разкази” се появиха и бяха, така да се каже, вкарани в официалния литературен канон, внезапно около тях се породи

критическа полемика.

Това е дълга история, която ще разкажа накратко. През юни 1973 г. в. “Литературен фронт” реши да публикува статия на Никола Георгиев, някак предизвикателно озаглавена “Препрочитайки “Диви разкази”. Редакцията на вестника обаче, смятайки това “препрочитане” за прекалено критично, го придружи със статията на Тончо Жечев “Диви разкази” или опитомяване на мисълта”. Сблъскаха се различни гледища за характера и методите на литературната критика. Това беше, най-общо казано, спор между по-аналитичния, по-научния подход и художествено-импресионистичния, народопсихологически и т.н. подход към една литературна творба.

Заемайки една явно охранителна позиция, “Литфронт” в редакционна бележка побърза да заяви, че се солидаризира с оценката на Тончо Жечев и няма намерение да разгръща по-нататъшна дискусия, защото, видите ли, “книгата е получила Димитровска награда”.

Историята обаче не свърши дотук.

Интерпретационният интерес към феномена “Диви разкази”, а също така и някои обществени нагласи, доведоха до продължаване на дискусията извън терена на Съюза на писателите. В началото на 1974 г. започна оживено обсъждане на Хайтовата книга в Института за литература при БАН. Взеха участие не само членове на института. Изказаха се представители на три поколения литератори (между които и моя милост). По-пространните изказвания на Никола Георгиев, Тончо Жечев, В. Смоховска-Петрова, Кр. Куюмджиев, Искра Панова, Ц. Младенов, Вл. Несторов, Ат. Натев и О. Сапарев бяха отпечатани в сп. “Литературна мисъл” (1974, кн. 2, 3, 6). В редакционна бележка списанието обобщи резултатите от дискусията, оценявайки я като важна, открояваща наболели проблеми на нашето литературознание.

Дискусията в Института за литература - и тогава, и от сегашна гледна точка - може да бъде оценена като един благороден, осигуряващ свобода на мненията жест от страна на ръководството. Тончо Жечев току-що бе назначен за директор на института, след един дълъг и тягостен период на застой от страна на предишния ръководител Стойко Божков. Може да се каже, че дискусията за “Диви разкази” беше първата мащабна инициатива, целяща оживяване и оздравяване на атмосферата в това учреждение. Неслучайно през следващите осем години институтът имаше и значителни успехи в собствената си работа, и доста повиши обществения си авторитет, а така също разви плодотворно международно сътрудничество. И не на последно място - осъществени бяха съвместно със СБП общи научни сесии, конференции и други мероприятия. Добри времена бяха...

Нямам впечатление да се е интересувал бог знае колко от дискусията самият Николай Хайтов, с когото се познавах някъде от 1970 г., когато бях редактор на руското издание на “Диви разкази” в агенция София прес. Хайтов, доколкото го познавах, винаги стоеше на позицията: писателите съществуват, за да пишат, а критиците - за да обсъждат написаното. В едно свое интервю от 1974-1975 г. той беше казал: “Авторите трябва да имат само една грижа: да пишат талантливи произведения. Стигне ли се дотам те сами да бранят своите произведения, както се казва с пушка при нозе, работата и на автора, и на произведението е загубена”. Към тия думи няма какво да се прибави.

Имаше, разбира се, и извънлитературни мотиви, допринесли за възникването на дискусията. Кога не ги е имало на нашите географски ширини? Вероятно още в началото на полемиката е функционирала една психологическа нагласа - критицизъм ли, скептицизъм ли да я наречем, - в смисъл: абе, тия разкази ги четат, хвалят, преиздават (по това време книгата има вече пет издания), разказите ги награжават, ама я да видим за какво аджеба става дума в тях? Сам по себе си критицизмът е велико качество на ума - това го казвам и като истина от общ характер, и като отнасящо се в частност до подбудите на човек като Никола Георгиев. И не мога да не се съглася с думите му, че след неговата и на Тончо Жечев статии “бъдещите анализи на “Диви разкази” ще бъдат по-критични към опростяващите ги едноизмерни тълкувания” (сп. “Литературна мисъл, 1974, кн. 2).

Лошото е, че у някои участници в дискусията се проявиха антагонизми между поколенията, неутолени, къде литературно-идеологически, къде властови амбиции (поради политическия актив преди 9 септември), съсловно-цехови предразсъдъци и прочее. В немалко изказвания прозвучаха крайни становища, извънлитературни и извъннаучни квалификации, обидни реплики и намеци и т.н. По-просто казано, на дискусията си дадоха среща - от една страна, хора, изживяващи се като единствени радетели на чистата наука, морални авторитети, “честно мислещи”, за разлика от своите противници, а от друга страна - активни, обществено ангажирани критици, членове на СБП, сиреч, на една официозна организация и непосредствени участници в текущия литературен процес.

Хората от първата категория съвсем сериозно смятаха, че да се вживяваш в света на една литературна творба, не е задължително, дори не е необходимо; да пишеш “красиво” и увлекателно за нея е излишно и даже вредно; в никакъв случай не трябва да познаваш лично автора на творбата, за която пишеш; за предпочитане е да боравиш единствено с литературния текст и т.н. Една от участниците се беше провикнала “стига с тоя краснопис, с това краснописание”, имайки предвид блестящия есеистичен слог на Кръстю Куюмджиев. А един от участниците от същата група се възмущаваше от това, че в разказа на Хайтов “Мерак” кочът учи хомо сапиенса да прави любов.

Освен всичко друго, по едно време дискусията се отплесна по посока на съвсем друга тема: “за или против” структурализма в литературознанието, а за Хайтов и за разказите му едва-едва ставаше дума. Това до голяма степен се отнасяше за изказванията на Искра Панова и на Цанко Младенов. А пък изказването на Владимир Несторов (от Института за съвременни социални теории) направо постави рекорд: премятат се само термини и нито веднъж (!) не се споменава нито името на Хайтов, нито заглавието на неговата книга.

Прочее, дискусията за Хайтовите “Диви разкази” завърши като всяка дискусия - без победители и победени и, тъй да се каже, беше покрита с пепел. Ала явно под пепелта са останали да тлеят въглените на неутолени дертове и кроежи... Когато няколко години по-късно Тончо Жечев публикува своите есета “Митът за Одисей” и “Напред - към традицията!”, не някой друг, а познатата ни вече Искра Панова остро ги атакува и при това откъм една от челните идеологически трибуни на БАН - сп. “Философска мисъл” (1980, кн. 7). Обвиненията бяха горе-долу същите като в дискусията за “Диви разкази”: реакционен романтизъм, идеализация на патриархалните устои, митотворчество и пр. Малко след това - и очевидно в същата стретигечска схема - на страниците на сп. “Пламък” (1981, кн. 1) се появи памфлетът на Емил Манов “Покана за размисъл”, насочен срещу книгата на поета Радко Радков “Византийски запеви” - обвиненията кажи-речи същите: ретроградност, религиозност, възпяване на миналото. От своя страна аз написах контрапамфлет “Отговор на една покана за размисъл”, който излезе във варненския алманах “Простори”.

Всичко това предизвика намеса на тежката артилерия - статия на Пенчо Данчев едновременно срещу Тончо Жечев и срещу мен. И двамата отговорихме във в. “Литературен фронт”, но моят отговор (макар да беше с копие до съответния секретар на ЦК на партията) не бе отпечатан. Накрая, на висшестоящите инстанции явно им писна тая размирица в литературната, т.е. в идеологическата сфера, и бяха освободени от длъжност главният редактор на “Литфронт”, директорът на института, главният редактор на алманаха “Простори” Кольо Севов. И отгоре на всичко Старинният театър, чийто директор беше Радко Радков, биде закрит. А този театър бе основан от Людмила Живкова, която неотдавна, през юли на същата година, беше починала!

Така се развързаха възлите, завързани още на дискусията за “Диви разкази”. Казано с други думи, заради своята благородна инициатива да поощрява свободното изразяване на мнения, Тончо Жечев заплати висока цена. А покрай него и други хора, като мен например, натрупаха горчива мъдрост (по-подробно съм описал тази история в статията си “Страница от нашия литературен живот”, 2004 г.).

Но стига толкова за дискусиите! Да ги оставим на онези, които се интересуват от литературните нрави, защото, ако перифразираме древната пословица, дискусиите отлитат, а творбите остават. Всякакви спорове в последна сметка са само опити да се повлияе върху спонтанната, органична същност на творческия процес, опити талантът да бъде поучаван от критиката, а това са непосилни задачи.

Истинските, автентичните творения на словото, винаги оцеляват, както се случи с романа на Димитър Димов “Тютюн”, въпреки дискусията през 1952 г., както стана и с една книга като “Време разделно” на Антон Дончев, въпреки организираните преди десетина години остри атаки срещу нея.

Половин век след своето рождение Николай-Хайтовите “Диви разкази” със своята езическа жизнерадостност и свежия си експресивен език все още са в кръга от четива, с които днешната публика не е престанала да общува. И нека новите читатели на сладкодумните Хайтови разкази да отдадат дължимото и на епохата, създала подобни творби!