Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

МЕЖДУ НЕВЪЗМОЖНОТО И НЕСЪСТОЯТЕЛНОТО

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 33

Ако през 1948 г. се намериха сили и форми да се спре разпространението на вируса на македонизма извън пределите на Вардарската област, днес повече от всякога е необходимо да се посочат пътищата за окончателно излекуване на нацията от това заболяване и всеки трябва да намери своето място в търсенето на жизнени и исторически възможни решения. Лесно е да се отричат факти, действия и бездействия от позиция на невежество и злонамереност. Трудно е да се идентифицират и проведат решения, приемливи и полезни за пряко заинтересованите, на фона на натрупаните през годините подозрения и предубеждения.

Въпросът е не в употребата на думата македонец

от някои граждани на Вардарска Македония, а в смисъла, с който македонизмът натовари това понятие.

Македонизмът е не само сръбска идеология, чиято основна цел бе промяна и ликвидиране на българската идентичност на населението, но тя е и инструмент за подмяна на българското със сръбско присъствие, за узурпиране на областта, за мек геноцид срещу българите в освободените от османско робство, но попаднали в ново робство български земи. Македонци във Вардарската част понастоящем са единствено сърбите и сърбоманите. Македонизмът е с потенциал не само да сътвори от Македония БЮРМ, но и да я ликвидира като държава на „македонците“, за да се превърне в част от пъзела „Велика Сърбия“- „Велика Албания“.

България, основно под влияние на външни фактори, изживява една от най-сериозните си кризи на политическо безсилие от освобождението от турско робство и се нуждае от свежи идеи и енергия, които македонските българи биха могли да предложат. Кой как нарича себе си в България и Македония, е въпрос на личен избор, а не на национална идентичност.

Належащо е незабавно да се ликвидира с аматьорството, авантюризма и безотговорността на яхналите държавното управление политически евнуси, които не притежават дори елементарен животински инстинкт за оцеляване в конкурентна среда. Да не говорим за интелектуален капацитет да осъзнаят какво рушат и на какво обричат страната.

За съжаление горчивата истина не се осъзнава и от претендентите-партократи за управители на Македония!

Как се стигна дотук

и без какво не можем да прогнозираме бъдещето на Македония?

Най-общият отговор на този въпрос е - без да се отчетат всички реалности, съотношението на силите между общностите, населяващи Вардарска Македония, аспирациите на съседните държави и интересите на геополитическите играчи на Балканите.

Какво сочат фактите за възможното и невъзможно с оглед моделиране бъдещото развитие на политическата обстановка в района и какво би било приемливо за България?

Възможно ли е да се търси решение и стабилизиране на политическата обстановка в Македония чрез преговори и съгласуване на общи позиции за бъдещето на страната с и между съседите? От опита в миналото можем твърдо да заключим, че това никога не се е случвало досега и днес повече от всякога вероятността съседите да се договорят за бъдещето на Македония, граничи с нула. Би било наивно и безсмислено да се правят опити. Всеки от съседите е доказал, че преследва единствено свои егоистични интереси, в резултат на което през последния един век турското робство бе заменено със сръбско и гръцко, етническият състав – променен, коренното българско население - прогонено и подложено на геноцид от новите окупатори. Основното убежище на репресираните в Македония българи в продължение на век е България, където и понастоящем живеят техните наследници, а значителна част са разпилени по света, главно на Американския континент.

Албанският фактор – избор между неизбежното и възможното

В състояние ли са двете основни общности във Вардарска Македония, така както се самоопределят - македонци и албанци, - да се договорят за общо бъдеще въз основа на критерия гражданство, изключвайки критерия етнос? На този етап това изглежда невъзможно, а с оглед съхраняване целостта на територията - е задължително.

На масата на преговорите македонците имат статут на господстваща етнонация, докато албанците са само граждани с различна идентичност и неравнопоставен партньор. На терена, в случай на силови действия, албанците могат да разчитат на помощ отвън, от Албания и Косово, ще надделеят при въоръжен сблъсък и затова „управляващата“ част от обществото би трябвало да си дава сметка.

Македонският етнос“ е изолиран, в продължение на век бе подложен на сръбска асимилация и изкуствено отдалечаване от историческите си български етнически корени. Егейската част на македонското землище продължава да е окупирано от Гърция, която в продължение на век, с лостовете на държавната принуда, изгражда гръцка нация чрез колонизация, провежда политика на деетнизация на областта, поради което, по обективни причини, не би могла да бъде партньор на властите в Скопие в усилията за утвърждаване на македонизма.

Пред управляващата върхушка в Македония стои нелеката задача разумно да анализира възможните алтернативи и закономерно да достигне до единствения безспорно възможен и спасителен извод, а той е, че България е единственият естествен съюзник, който е в състояние да гарантира съхраняване на етническата идентичност и единственият възможен гарант за териториалната цялост в перспектива, в познатите исторически граници.

Без какво не може да се търси решение? Без договарянето на приемлива форма на задоволително функциониращ механизъм за съжителство между двата етноса - македонски и албански, в рамките на сега очертаните граници на Вардарска Македония. Алтернативата би била разделяне на държавата на етнически принцип и нейното неизбежно разпадане.

Опит за регулиране на отношенията между двете общности бе направен с Охридското споразумение от 2001 г., с което бе сложен край на въоръжения сблъсък между албанци и македонци. Съпътстващият ефект бе de jure обявяване на два официални езика - македонски и албански, а де факто - поставяне начало на процес на федерализация на държавата, засега на местно ниво. Да се мисли за етническо прочистване на сегашния етап, е късно. Албанците, македонски граждани, под натиска на сръбските македонисти, методично заемаха земите на прогонените българи. Днес албанците съставят 25 % от малко над двумилионното население на Вардарска Македония и са разположени основно в няколко общини – Тетово, Гостивар, Струга, части от Скопие и Куманово. Според някои прогнози към 2025 г. албанското население ще се изравни с онази част, която се обитава от „македонци“. Спирането на този процес не е по силите на управляващите в Скопие, въпреки че историческата отговорност за съхраняване целостта на Вардарска Македония пада изцяло върху тях в настоящия исторически момент. Необходими са сизифови усилия, за да успеят. И първата, но безусловна крачка, която следва да направят, е да се освободят изцяло от пагубния македонизъм. Пътят, който продължават да следват белградските възпитаници в Скопие, придържайки се към сръбската идея за македонска нация, е път към самозаличаване. Девизът на македонизма “Македония не е ваша (българска), но няма да е и тяхна (сръбска, гръцка или албанска)” е пагубен, защото превръща македонската земя в спорна територия между всички съседи в навечерието на кардинални промени, каквито предстоят в Западните Балкани. Тази идея превръща македонската земя в ничия земя, където никой не се чувства у дома си и наднича в двора на съседа.

В България някои от изповядващите исляма се наричат български турци, но македонизмът не позволи появата на понятия като македонски албанци, македонски гърци, дори македонски сърби или македонски българи, македонски мюсюлмани или македонски християни или славяни, защото целта бе да се подмени и заличи българският облик на областта. Албанците, обитаващи и родени във Вардарска Македония, са нейни граждани, но тяхното бъдеще е свързано по-скоро с Тирана и Прищина и идеята за Велика Албания, отколкото с аспирациите на Скопие.

Що се отнася до населението на Вардарска Македония, тяхната легитимност е в историческата идентичност, а не в разпадащото се настояще. Македония, като държава, няма нито исторически нито политически основания да изключва или фаворизира една етническа група за сметка на друга. Такова историческо право има само България, от която в продължение на векове тази земя е била неразделна част и великите сили, или т. нар. външен фактор, не само добре знаят това, но в критични моменти активно са настоявали за съобразяване на действителността с историческата истина като единствен залог и гарант за стабилност в района.

Ако според американските планове „Източен фар“ и “Домино 2“(вж. Исая Константинидис, „Нова Зора“ бр. 2, 10 януари 2017 г.), възникването на независим Кюрдистан е стратегически необходимо и тактически неизбежно, въпросът за бъдещето на Турция, за политическата й ориентация и използването на военния й потенциал срещу „общия“ враг - Русия, се превръща във фактор не само на регионалния, но и на световния мир и стабилност. В края на ноември 2015 г. турски изстребители свалиха над Сирия руски бомбардировач, при което загинаха руски пилоти. Президентът Путин нарече инцидента „удар в гърба“, обвини Турция в съучастие на терористите, замрази руско-турските отношения до прединфарктно състояние, като обеща сериозни последици...

Последиците не закъсняха. През април 2016 г. се разигра опит за заговор срещу президента Ердоган, който той нарече „заговор срещу бъдещето на Турция“, обвини своя съперник Фетхуллах Гюлен и приютилите го в изгнание САЩ за организатор и отговорни за опита за преврат и със съвършено чужд за неговата природа жест се извини в писмо до руския президент Путин за свалянето на самолета, като обеща да удовлетвори руските искания като компенсация за стореното зло. Чудо? Не, сметка.

Източният фронт се сви в съществуващите граници на доминиращите интереси в района, а стратегическата дълбочина на Ахмет Давутоглу се разлисти и разля на запад.

Така Балканите отново се превърнаха в главна мишена

и геополитически гръмоотвод на руско-американското съперничество.

През февруари т.г. американският конгресмен Дейна Рорабакър, в интервю за албанска телевизия, обяви, че Македония не е държава, че с оглед етническия състав на населението трябва да се подели между Косово и България или друга съседна държава. Конгресменът е председател на Комисията по външни работи в Камарата на представителите, Долната камара на Американския конгрес. В политиката и дипломацията подобно изявление трудно може да се определи като лично мнение и макар да звучи като шега, не е случайно. Преследва се някаква цел, има адресати, от които се очаква мнение или действия, свързано е със събития, които се считат за неизбежни, засягащи националния интерес на визираните държави.

За целите на настоящето изложение бих добавил, че даването на гласност на подобна идея чрез албанските медии налага заключението, че това е част от съгласуван мащабен план най-малкото между двама участника – САЩ и Албания.

Следва