Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

МЕЖДУ НЕВЪЗМОЖНОТО И НЕСЪСТОЯТЕЛНОТО

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 32

Между основните документи, поставящ началото на процеса на „денационализация“ на Пиринския край, се сочи „Решение на Политбюро на БКП от 15 март 1947 година по македонските институти и организации“, документирано в Протокол № 135А от 17 март 1947 г. от заседание на Политбюро, в който се възпроизвежда текста.

Встъпителните слова на „Решението“ са логично и безспорно доказателство, че не става дума за решение, а за препоръки: Политбюро препоръчва:“ и следват седем препоръки към неопределени субекти, държавни институции и самите македонски братства, без да са предвидени механизми, или да се указва източникът на правомощията, които биха направили възможно настъпването на предвидените в препоръките последици.

От документа „препоръки“ преки правни последици нито са настъпили, нито са могли да настъпят.

Що се отнася до самите препоръки, те са така формулирани, че смисълът им продължава и до днес да вълнува специалистите в областта с това, което е останало неизказано.

Анализът на фактите показва, че идеята не е била Пиринският край да се откъсне от България и да се предаде на Югославия, а македонските земи да се обединят под ръководството на по-надеждния съюзник на Съветския съюз, който към онзи момент е България, а не Тито. Това доказват документите.

Ето и препоръките на Политбюро с наш кратък коментар:

1. „Македонският научен институт заедно с етнографския македонски музей, да бъде прехвърлен в Скопие“. Отговорността за бъдещата му дейност и цел на съществуване остава да бъдат определени от  българска „комисия от юристи, която конкретно да проучи този въпрос и да направи предложения“.

А какво прави един научен институт? Изследва процесите, обществените явления и нагласи, за да установи истината и да посочи пътя за отстояването й, а не да я подмени с лъжата на македонизма. Ако физическото и административно прехвърляне на Македонския научен институт в Скопие е било възможно на практика в неопределено бъдеще, то функционирането му в условията на македонизма, т.е. на антибългарска основа, го обезсмисля и обрича на провал реализирането на замисъла, което всъщност се случва.

2. „Македонските емигрантски братства, като отживели времето си  да бъдат разформировани“. За съжаление това се случи и македонските братства бяха разформировани по един криминален начин, но духът на братствата остана жив. Времето показа, че той не може да бъде унищожен и е въпрос на време да се възродят и кукушани, охридчани, дебърчани, стружани, костурчани (списъкът наброява над 210 братства) от двете страни на т.нар. българо-македонска граница, да се прегърнат като родни, а не като доведени братя, каквито не са.

3. „Националният македонски емигрантски комитет, като ръководен център на емигрантските братства, да се саморазпусне“. С ликвидиране на самите братства се обезсмисля съществуването на ръководен център. Но не функционирането или липсата на подобен център придава статут на емигранти на родените във Вардарска Македония, станали жертва на македонизма и потърсили спасение в България. Те са прогонени от родните си места българи и ще останат такива докато условията позволят те или техните наследници да се завърнат като правоимащи българи, а не като сърби във Вардарския край. Нито българите от Егейска Македония са емигранти в България. Те са бегълци от гръцкия геноцид, с последиците от който техните наследници нито ще се примирят, нито ще приемат някога грабежа на дом и имот или заличаване на имената им от надгробните плочи и историята на тези земи. Обетът към предците за връщане по родните места е сила, която превръща дълга в свещена повеля на времето.

4. „Списание „Македонска мисъл” и вестник „Македонско знаме” да престанат да излизат“. Тази препоръка показва единствено липсата на яснота досежно българската държавна политика и националните приоритети по възстановяване на историческата истина и реалност във Вардарския и Егейски край. Специализираните вестници и списания, ако не съдействат за постигането на общонационални политически цели, биха могли, при умела манипулация, да станат проводници на завоалирани, а понякога и директни, сепаративни, антинационални тенденции, което е недопустимо.

5. „Да се вземат мерки за всестранно подобрение на вестник „Пиринско дело”, като се осигури най-широко популяризиране на делото на Македонската народна република. Във вестника да се дават статии не само на български език, но и на македонски език, като официален език на Народна република Македония. Да се издават серии от брошури на македонски език“. Тази препоръка е колкото скандална, толкова и забавна и обезсмисляща първоначалния замисъл. Провъзгласява се съществуването на македонски език, като официален език на несъществуваща, по нормите на международното право към 1947 г., международно призната, самостоятелна държава, наречена Югославска република Македония. Език създават народите, които говорят на него.

 

Народът в областта Вардарска Македония общува на диалект на българския език. Това е извод на българското и световното езикознание. Ако това не беше така, няколкото десетилетия, през които областта бе обявена за Южна Сърбия, трябва да приемем, че същите тези хора са общували по ежду си на южносръбски. На несъществуващ език статии не се пишат; отклонения от книжовния език чрез използване на диалекти е възможно, но това не означава създаване на нов език.

6. „Ликвидирането на досегашните македонски организации да се извърши от самите тях, като тяхна собствена инициатива“.

Подобна препоръка, ако се превърне в осъзнато решение, прието в рамките на закона, правото, реда и моралните норми на поведение и националния интерес, не би срещнала възражения. В случая се касае за внушения, които не са били споделяни от тези, към които са били отправени, а на мястото на „саморазпусналите“ се братства се появяват квазидържавни образувания със сходен предмет на дейност на самозаличените.

7. „Да се препоръча на Софийския общински съвет да ревизира сам нотариалния договор с македонския научен институт; имотите, построени на общинско място, засега могат да останат (според нашите закони) собственост на Софийската община, но тя веднага да се задължи да ги даде, особено кино-салона, срещу минимален наем, на българо-югославското дружество“. Подобна препоръка, ако бъде изпълнена, от правна гледна точка представлява подбудителство към извършване на престъпление, погазване на закона и действие, което би могло да бъде насочено пряко срещу националния интерес на България. Разпореждането с имот е предмет на сделка между оправомощени страни, а не административен акт, обслужващ политическа целесъобразност. Подобни препоръки са неизпълними или ако бъдат осъществени, правните последици са нищожни или оспорими.

Настоящето изложение би било непълно или би могло да се оцени като подвеждащо, ако не припомним накратко фактите и предубежденията, свързани с

т. нар. Бледски споразумения

Разговорите между Г. Димитров и Тито от 30 юли до 2 август 1947 г. бяха наречени от официалната пропаганда на деня „Исторически решения в Блед“. Изявени български историци и специалисти упорито внушаваха мнението, което битува и до днес, че Георги Димитров бил подписал споразумения, които предвиждали Югославия да погълне България по внушение на Коминтерна и вездесъщата Москва! Не изключваме възможността подобен извод „обосновано“ също да се поддържа от заинтересовани среди и лица, но тях трябва да търсим сред югославските политици, които доведоха Югославия до разпад, както и сред българите, поставили се умишлено или неволно в услуга на югославски политически или разузнавателни централи, или сред невежите пишман български политици, оцветили облика на т. нар. преход към българската демокрация в цветовете на продажност и лицемерие.

Визираният в чл. 4 на Бледските положения съюзен договор между Федеративната народна република Югославия и Народната република България, с който e било предвидено да се уредят отношенията между двете страни по въпроса за Пиринския и Вардарския край,

никога не се подписва, и то неслучайно

Единственият договор, имащ отношение към западната граница на България с Югославия след Втората световна война, под който фигурира и подписа на югославски представител, е Договорът за мир между България и Съюзените и Сдружени сили, съставен през февруари 1947 година и Ратифициран с Указ № 40 на Председателството на Народна Република България от 26.08.1947 г. (обн., ДВ, бр. 201 от 30.08.1947 г.), в сила за България от 15.09.1947 г., или месец и половина след договарянето на т. нар. Положения от Блед.

Ако нещата не са се случили съгласно югославските планове и намерения, то е защото българските управляващи среди не са искали това да стане. И това е ясно изразено и записано за историята в документи от онова време:

• На 2 август 1947 г., след приключване на посещението и края на преговорите, във влака между Белград и Младеновац, на път за София, Георги Димитров прави изявление пред кореспонденти от местни и световни медии и телеграфни агенции, в което дословно заявява: „двете правителства единодушно поддържат гледището, че въпросът за създаването на федерация на южните славяни не е актуален“.

В дневника си, който се съхранява в ЦДА, на 1 август, Георги Димитров записва: „Договорихме се с Тито и председателя на македонското правителство върху една обща линия по македонските работи. Няма да се действа за непосредствено присъединяване Пиринския край към Македонската република“.

Председателят на Македонското правителство Лазар Колишевски е участвал при изработването на „Положенията“ на Бледската конференция, записано като „съвършено секретно“ приложение № 1 към останалите договорки.

В т. 4 на документа, съхранен като изработен в Блед, под приложение № 1 – „Положения“ от югославския и българския министър-председатели Й. Б. Тито и Г. Димитров с участието на македонския министър-председател Л. Колишевски за Пиринска Македония, приети по време на Бледската конференция на 1 август 1947 г., ясно е записано намерението на участващите: „4. Двете правителства се споразумяват върху това, че обединението на македонския край с Македонската народна република ще стане въз основа на бъдещия съюзен договор между Федеративната народна република Югославия и Народната република България и едновременно с възвръщането на Западните български покрайнини към България. Засега не се поставя въпросът и не се води пропаганда за незабавното присъединение на македонския край в България към Македонската народна република“.

Нормалният прочит на тази разпоредба, ако приемем, че тя има някаква правна стойност, в документ, наречен „Положения“ (между познатите правни документи, обвързващи държавите, такъв документ не е познат), показва, че обединението на Пиринския, наречен македонски, с Вардарския край е бил и остава български външнополитически приоритет, при условие, че се  очисти от вируса на македонизма и се признае върховенството на българската идентичност на населението.

Решение по въпроса за обединение на двата края няма. Реализацията на подобно намерение е отложено sine die и остава обвързано с настъпването на две бъдещи несигурни събития: подписването на съюзен договор между Федеративната народна република Югославия и Народната република България, в който да се договорят условията на евентуалното обединение и едновременното възвръщане на Западните български покрайнини на България,

с което е признато тяхното неправомерно заграбване

Основание за подобно тълкуване на текста и за извода, който предлагаме, черпим и от разпоредбата на т. 1 на „Положенията“, в която още в първото изречение ясно са посочени два факта, от които зависи евентуалната  промяна на статуквото в посока преговори за обединение: признаване равнопоставеността на Пиринския/македонски край в България с Македонската народна република, и на второ място, признаване изключителната юрисдикция на България върху собствената си територия в този край, изключвайки всякакво външно вмешателство, под какъвто и да е претекст.

Разпоредбата на т. 2 на Бледските „Положения“ предвижда пълен паритет и равнопоставеност в информационната дейност, която всяка държава провежда на своя територия досежно събития от другата страна на границата.

Единствено разпоредбата на т. 3 на „Положенията“, ако се чете и тълкува изолирано от останалите три разпоредби, поради използването на спорна терминология по чувствителни теми като „културно сближаване“, „македонско население“, „македонски край“, „македонски литературен език“, „история на македонския народ“ позволява тълкувания, стигащи до пълно противопоставяне и отричане на изказани мнения и становища по един и същи въпрос.

Възможно е да се твърди, но не може да се обоснове, а се прави теза, че когато български представители при преговори с представители на Югославия, използват термина „македонско население“, нямат предвид цялото население в България, а единствено населението на Пиринския край! Едва ли има по логично обяснение от това, че се

имат предвид бежанците от Вардарския и Егейския край

заселили се във всички краища на страната.

Македонски край с определени граници в България няма. Към 1947 г. няма и никой не е чувал за македонски литературен език и използването на подобно словосъчетание в един документ на практика е пропагандно-политически, а не научен факт.

А що се отнася до „историята на македонския народ“, тя е неразделна част от историята на България винаги, както и сега, се е изучавала именно като такава в българските училища.

Отношенията между България и Югославия и след Блед остават в изключителната компетентност на централната власт на двете държави, а не на местни фактори, колкото и някои неграмотни юристи международници да се опитват да злепоставят България и нейните ръководители, оставили незаличима следа в българската и световната история на работническото и комунистическото движение.

За македонските братства

За реализиране на някои от препоръките на Политбюро, без намеса на държавата, обществените организации на диаспората от Вардарския и Егейския край в България се самоорганизираха и през май 1947 г., на втория свободен конгрес на братствата и други организации и институти, се саморазпускат и на тяхно място незабавно се създават културно-просветни дружества за постигане на същите цели. Опитите за надлъгване между Димитров и Тито продължават около година, до юни 1948-ма, когато настъпва разривът между Тито и Сталин. Югославската комунистическа партия е изключена от Коминтерна, а последвалият хаос в организационните и имуществените отношения след самоликвидирането на братствата налага да се вземат мерки за възстановяване на реда и структурите до състояние, позволяващо да провеждат българската национална политика по т.нар. македонски въпрос.

Министерството на правосъдието издава Окръжно № 2185 на 05.11.1949 г., с което предвижда съдебна процедура по ликвидиране на саморазпусналите се две години по-рано македонски братства. Целта е да се възстанови редът и организационните структури отпреди „препоръките“ на Политбюро от 1947 г., като това се прави със създаването на нов хаос. Ликвидирането на братствата се узаконява постфактум с „резолюции“ на съда, без участие на заинтересованите страни.

Така едно решение на обществена организация, какъвто е актът на саморазпускане на братствата, получава силата на съдебен акт, издаден без участие на страните. От последвалите действия става ясно, че целта е да се узакони разпореждането от страна на държавата с чуждо имущество. Със съдебните „резолюции“ се възлага на Министерството на комуналното стопанство, служба „Държавни имоти“, да издири, приеме и се разпореди с имуществото на ликвидираните братства.

Темата е обширна, все още е актуална и заслужава специално внимание и изследване, което възнамеряваме да предложим в бъдеще, защото анализът показва, че

заличаването на братствата е противозаконно, актовете на разпореждане с имотите им е нищожно

поради което статутът им следва да бъде сега и незабавно възстановен към датата на т.нар. „съдебни резолюции“, с всички права и законни последици по възстановяване на активите им.

За целите на настоящето изложение ще се ограничим да припомним, че с Указ № 130 на Президиума на Народното събрание, издаден на 17 март 1951 г. и публикуван в брой 23 на Известия на Президиума на 20 март 1951 г., са прехвърлени на Македонското културно-просветно дружество “Гоце Делчев” в град София правото на собственост върху имуществата на саморазтурилите се бивши македонски благотворителни братства и други македонски организации. Сред тях са Илинденската организация, Македонското женско благотворително дружество “Битоля”, Македонският младежки съюз и фондациите и ефориите при тях. Тези имущества включват налични суми, ценни книжа, влогове в разни кредитни учреждения, инвентарни предмети, както и множество поименно посочени и идентифицирани недвижими имоти. Що се отнася до недвижимия имот на улица “А. А. Жданов” (днес “Пиротска”) № 5, той е прехвърлен на Съюза на македонските културно-просветни дружества в България, вместо на Македонското културно-просветно дружество “Гоце Делчев” в София, за което е образувано Ф.Д. № 1/1953 на СГС и ф. д. 1974/1990 г.

Поддържаният хаос с този и други имоти на македонските братства продължава до днес под флага на новорегистрираното сдружение ВМРО – обществена организация в частна полза, и учредената от него фондация „ВМРО“, регистрирана в Пазарджик, на която безвъзмездно са прехвърлени имоти за управление!

С указа от 1951 г. се задължава нотариусът при Софийския околийски съд да снабди новоучредените правоимащи с нотариални актове за „придобитите“ имоти, като изпълнението му се възлага на министъра на финансите. Става въпрос за недвижима собственост, отнета от ликвидираните с незаконосъобразни съдебни резолюции Скопско благотворително братство, Паланечко благотворително братство „Осогово“, Крушевско благотворително братство, Македонско женско благотворително дружество „Битоля“, Дебърско благотворително братство, Демирхисарско благотворително братство, Прилепско благотворително братство и Кичевско благотворително братство, както и за т.нар. Македонски дом на ул. „Пиротска“ № 5 в София.

Хаосът, за който споменахме, че е бил създаден в правния мир с гореспоменатите актове на изпълнителната и законодателната власт, произтича от обстоятелствата, че възлагайки изпълнението на указа на министъра на финансите остава загадка какво се очаква от него, след като въпросът за прехвърляне на активите на ликвидираните обществени организации е решен в самия указ, без да се сочи правното основание, от което произтичат правомощията на Президиума на НС и на министъра на финансите за предприетите и указани действия. И без да се определя по силата на каква сделка и между какви субекти се задължава нотариуса да издаде нотариални актове на новообразувани неправителствени организации – дарение, покупко-продажба, придобиване по давност, замяна, кражба, изоставен имот, безстопанственост, договор?

Така в период от 70 години (1947-2017), идеята, заложена в създаването на самите македонски братства за взаимопомощ и опазване на родовите корени, е компрометирана, а намирането на удовлетворително решение за родените и обитаващи македонските земи – забавено с десетилетия.

 

СЛЕДВА