Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

Стратегията на Доналд Тръмп: ВОЙНА ЗАВИНАГИ!

Е-поща Печат PDF

Според публикацията на Том Енгелхард в британския „Гардиан” (26.04.2017), военният ентусиазъм на Тръмп е логичен завършек на един зловещ процес, започнат преди години от неговите предшественици в Белия дом. Тоест, Пол Крейг Робъртс бе прав: „Неудобно стана да бъдеш американец. Нашата страна има четирима поред президенти военнопрестъпници”, казва той в коментар за „Глобал рисърч”

Според Енгелхард доктрината Тръмп може да се изрази с две думи: война форевър (завинаги)! Независимо дали ще заповяда да се изстрелят петдесетина крилати ракети срещу някое военно летище в Сирия и Ирак, или ще разреши да бъде употребена неизползваната досега от неговите предшественици 10-тонна неядрена бомба (Moab) върху лабиринт от тунели и укрития на джихадистите в Афганистан (изградени, впрочем, с американска помощ), посланието е едно: САЩ все още са световен военен лидер и могат да си правят каквото щат.

“Moab, продължава Енгелхард, звучи повече като име на някакво кръвосмесително, раздирано от война библейско кралство, отколкото като GBU-43/B Massive Ordnance Air Blast („Масивен артилерийски въздушен взрив” GBU-43/B). Все пак, доверете се на Тръмп... Само действително, действително големи бомби, били те севернокорейските ядрени оръжия, или онези 21 600 паунда (1 паунд или фунт се равнява на 453,6 грама) на  Moab, наречена „Майката на всички бомби”, привличат неговото внимание. Той дори не беше замесен в решението да се пусне за първи път на война най-голямата неядрена бомба в арсенала на Съединените щати. Но възлюбените му генерали – „ние имаме най-добрите военни на Земята” - вече познават човека, за когото работят. И колкото бомбата е по-голяма, по-блестяща, по-експлозивна и по-печеливша, толкова по-добре. Без съмнение е жестоко да се гледа как тази първа Moab се спуска, боядисана като фладер в зърнисто черно и бяло от екрана на „Фокс Нюз”, отколкото в Афганистан. Точно както той (Тръмп, б.пр.) беше видимо възбуден от всички онези живописни ракети „Томахоук”, равностойни на почти три Moab, които изфучават от палубите на американските разрушители в Източното Средиземноморие. И които, подобно на толкова много приказни фойерверки, се отправят към някое сирийско или иракско летище. „Ние изстреляхме само 59 ракети, каза той. От които, между впрочем, знаете това, всички улучиха (целите, б.р.), на стотици мили отдалечение. Всички улучиха, това е забележително! Това е толкова невероятно, блестящо, гениално! Нашата технология, нашето оборудване са по-добри от всички други по пет причини. Наречи го сензация, наречи го взрив, наречи го ескалация, или просто ерата на Тръмп. Ако погледнете онова, което стана през последните осем седмици, ще видите, че има огромна, огромна разлика”, добавяйки за Moab: „Това беше друга, много, много успешна мисия”.)”.

Не ви ли прилича Тръмп на голямо, ненаиграло се момче, което гори от нетърпение да се прослави в една сфера, от която не разбира нищо: военното дело?

Във всеки случай, продължава „Гардиан”, ние сме тук. И както толкова много от неговите критици, сме подчертавали факта, че от всички медии и политически заподозрени бликаха аплодисменти за един президент с достатъчно големи... ръце, за да направи войната впечатляваща. С други думи, това е, което днес минава за „президентско”. Имайте предвид, че тази хвалебствена медийна версия за толкова много ракети „Томахоук” ни показва какво ще означава за президентстването на Тръмп ескалацията на никога несвършващите войни на Америка. През тези дни, от Сирия до Афганистан, от Кореите до Сомалия, Йемен и Ирак, е достатъчно лесно да се види главнокомандващият Доналд Тръмп като нещо ново под слънцето. (Другояче звучи, когато главнокомандващият каже: „Вие сте изстреляни!”). Този ракетен удар в Сирия беше първият (Обама не се осмели); бомбата Moab в Афганистан беше един пробив; ударите с дронове в Йемен, скоро след като той зае поста, бяха абсолютен рекорд! Що се отнася до изпращането на редовни войски към Сомалия, това не се беше случвало 24 години! Цивилни загуби в региона: впечатляващо нарастване!

 

Наречете го мисия, кацнала на стероиди... Най-малкото изглежда като свидетелство, че човекът, заклел се като кандидат-президент, че ще „бомбардира лайната” на ИДИЛ и ще остави американските военни да спечелят отново, прави точно това. (Както каза той и за хода на кампанията с подходящо пласирани въздушни удари: „Вие трябва да изковете ада за тях! Бум! Бум! Бум!”).

Първите 100 дни във властта на Доналд Тръмп в четири минути

Той назначи генерали на ключови постове в своята администрация; премахна ограниченията върху начина, по който неговите командващи могат да действат (следователно, сне ограниченията и за нарастващите цифри на цивилните загуби); позволи им да изпращат повече военен персонал в Ирак, Сирия и региона като цяло; премахна ограниченията върху кампаниите на ЦРУ за убийства с дронове и изпрати една ударна група самолетоносачи, донякъде индиректно, към водите на Кореите (с придружаваща ги ударна сила от туити и заплахи).

И очевидно има да стават още неща: потенциално, много повече войски, дори една армия от тях - за Сирия; възможен миниприлив на войски в Афганистан (този удар с Moab може да е бил предпазлив сигнал от някой американски командващ, „опитващ се да посочи безбройните опасности на Афганистан” на един президент, който не обръща внимание); една усилена въздушна кампания в Сомалия. И това, само като начало на един далеч по-дълъг списък. При едно президентство, в което, независимо от това дали някога е била възстановена успешно инфраструктурата в Америка, инфраструктурата на военнопромишления комплекс ще продължи да се разширява.

Институционализиране на войната и нейните генерали

Преди всичко президентът Тръмп решително направи едно нещо - той овласти една мрежа от генерали и пенсионирани генерали: Джеймс Матис („Бясното куче”) като секретар по отбраната; генералът от резерва Макмастър, като съветник по националната сигурност, и Джон Кели, като секретар по вътрешната сигурност – хора, вече дълбоко замесени в неуспешните войни на Америка в „по-големия Близък изток”. Без самият да бъде момче на детайлите, той ги остави да вършат своите проклетии.

Това, което правя аз, е да упълномощя моите военни, каза той неотдавна на репортерите. Дадохме им тотална оторизация и това е, което те правят. И честно казано, затова бяха толкова успешни по-късно”.

Доколкото 100-те дни маркират подходите на неговото президентстване, нямаше сериозна преоценка на безкрайните войни на Америка, или на начина, по който да се водят те (да не говорим да се прекратят). Вместо това имаше едно повторно ангажиране да се прави повече от познатото, повече от това, което не работеше през последното десетилетие и половина. Никой не би трябвало да се изненадва, имайки предвид подбора на героите – мъже, които заемат командни постове в онези неуспешни войни и очевидно са неспособни да мислят за тях с други термини, освен с тези, които са били незаличимо вкоренени в умовете на висшето военно командване на САЩ скоро след 11 септември.

Тази нова реалност на управлението на нашия американски свят би трябвало на свой ред да предложи едно подсказване относно природата на президентстването на Доналд Тръмп. Тя би трябвало да бъде едно напомняне, че колкото и странни да са били неговите изявления, туити и действия, колкото и хаотична да се оказва неговата администрация „всички от семейството”, колкото и малко да напомня на който и да било друг отпреди в Белия дом, той е всичко друго освен историческа аномалия.

Точно обратното. Подобно на онези генерали, той е логичен завършек на един мрачен процес, независимо дали говорим за ръста на неравенството в Америка и възхода на плутокрацията, или за формата, която взема при него американското правене на война.

Що се отнася до войната и американските военни, нищо от онова, което се случи, не би било мислимо без двете предходни президентства. Нищо от това не би било възможно без желанието на Конгреса да помпа безкрайни купища пари в Пентагона и военнопромишления комплекс през годините след 11 септември 2001 г.; без струпването на държавата на националната сигурност и нейните 17 (да, 17!) главни разузнавателни съоръжения в един неофициален четвърти клон на управление; без институционализирането на войната като постоянна (все още странно далечна) характеристика на американския живот; и на войните в целия „По-голям Близък изток” и части от Африка, които очевидно не могат да бъдат спечелени или загубени, а само продължавани във вечността.

Нищо от това не би било възможно без растящата милитаризация на тази страна, включително на полицейските сили, непрекъснато оборудвани с оръжия от отдалечените бойни полета на Америка и попълвани с ветерани от същите онези войни; без медийната винтовка с пенсионирани генерали и други бивши командири, разказващи и коментиращи действията на своите наследници и протежета; и без една политическа класа от анализатори във Вашингтон и политици, научени да благоговеят пред тези военни.

С други думи, колкото и оригинален да изглежда Доналд Тръмп, той е странната кулминация на старите новини и на една променяща се страна. При неговото перчене и самохвалство лесно е да забравиш разновидностите на милитаризираната крайност, които го предшестваха. Преди всичко не Доналд Тръмп беше този, който имаше високомерието след 11 септември 2001 г. да обяви „глобална война на терора” срещу 60 страни („блатото” в онзи момент). Не Доналд Тръмп беше този, който изфабрикува фалшива разузнавателна информация за оръжията за масово унищожение, които иракският Саддам Хюсейн уж притежавал, или който произведе фалшивите твърдения относно връзките на автократа с „Ал Каида”. И после използва и двете, за да вкара Съединените щати в една война с нахлуване във и окупиране на тази страна. Не Доналд Тръмп беше този, който окупира Ирак (независимо дали беше за или против тогавашната инвазия). Не Доналд Тръмп беше този, който прелетя и кацна на един самолетоносач до брега на Сан Диего, за да заяви лично, че военните действия в Ирак са на приключване, когато те едва започваха. И да го направи под нелепия пряпорец „Мисията завършена”, подготвен от Белия дом. Не Доналд Тръмп беше този, който разпореди на ЦРУ да отвлича заподозрени в терор (включително тотално невинни индивиди) от улиците на глобални градове, както и от далечни земи на планетата и да ги транспортира до чужди затвори или „черни места”, където те биха могли да бъдат измъчвани. Не Доналд Тръмп беше този, който стана причина за това един заподозрян за терор да изпита 83 пъти за един-единствен месец усещането за удавяне (дори той да е бил вдъхновен от такива съобщения да твърди, че като президент би върнал мъчението). Не Доналд Тръмп беше този, който прекара осем години в Овалния кабинет,  президентствайки над един глобален „списък за убийства”, провеждайки срещи „Терор във вторник” и помагайки лично да се подберат индивиди по целия свят за ЦРУ, които да убиват, използвайки онова, което по същество беше собствената дронна сила на президента, превъзнасян (или критикуван) за неговата „предпазливост”.

Не Доналд Тръмп беше този, който председателстваше създаването на една секретна войска от 70 000 елитни военни, обгрижвани и глезени вътре в по-голямата войска. Персонал за специални операции, който в близките години беше изпращан на мисии до обширно множество страни на Земята, без знанието, още по-малко съгласието на американския народ. Нито пък Доналд Тръмп беше този, който уреди да се вдигне бюджетът на Пентагона до 600 милиарда долара, а целият бюджет на националната сигурност - докъм 1 трилион долара и повече, въпреки че гражданската инфраструктура на Америка остаря и се изкриви.

Не Доналд Тръмп беше този, който изгуби една сума, оценявана на 60 милиарда долара, за измами и прахосничество във „възстановяването” на Ирак и Афганистан; или който реши да строи високоскоростни магистрали заникъде и газова станция насред нищото в Афганистан. Не Доналд Тръмп беше този, който изпрати там военни корпорации да пропилеят в тази отделна страна повече, отколкото беше изхарчено по плана „Маршал” след Втората световна война, за да се изправи отново на крака цяла Западна Европа. Нито пък той инструктира американските военни да оставят най-малко 25 милиарда долара в повторното изграждане, преподготовка и превъоръжаване на една иракска армия, която щеше да колабира през 2014 г. пред лицето на относително малкия брой бойци на ИДИЛ; или най-малко 65 милиарда долара в една афганистанска армия, която щеше да се окаже попълнена с призрачни войници.

Русия, САЩ и военната интервенция в Сирия: какво идва след ракетните удари?

В своята история САЩ са се ангажирали в един забележителен кръг от войни и конфликти. Въпреки това през последните 15 години „войната завинаги” беше институционализирана като характеристика на повседневния живот във Вашингтон, който на свой ред се беше трансформирал в една перманентно военна столица.

Когато Доналд Тръмп спечели президентския пост и наследи тези войни и тази столица, там в известен смисъл не беше останал никой от зрелищно банкрутиралата политическа вселена на Вашингтон, освен онези генерали.

Като хамелеона, той бързо прие оцветяването на милитаризирания свят, който въведе, и назначи „своите” трима генерали на ключови постове в сигурността. Всичко друго, но не и историческо правило, едно такова решение може да изглежда аномалия и вън от американската традиция. Това обаче беше само защото, за разлика от Доналд Тръмп, повечето от нас не се замислят докъде действително ни е довела тази „традиция”.

Предишните двама президенти си играеха на войскари редовно, обличайки военни дрехи. В годините докато беше президент, Джордж Уокър Буш често изглеждаше като една кукла GI Joe (название на американския войник, б.пр.), приветстваща войските, докато ги превъзнася до небесата, както бяха научени да го правят и американците. В ерата Тръмп обаче войскарите са тези (ако ми простите играта на думи), които си играят на президенти.

Едва ли е новина, че Доналд Тръмп е човек, влюбен в онова, което работи. Ето защо Стив Банън, неговият мечтан стратег, докато течеше кандидатпрезидентската кампания, сега според слуховете бил оттеглен като негов съветник в Белия дом. Понеже нищо от онова, което е направил през първите близо 100 дни на новото президентство не е сработило (освен саморекламата му). Мислете за Тръмп като за хамелеон сред президентите и много от това, което прави, ще има по-голям смисъл.

Републиканец, който е бил демократ в значителни периоди от своя живот, той евентуално би могъл да се състезава за президентския пост като една по-естествена версия от тази, която Бърни Сандърс имаше за демократичния билет, когато политическите карти бяха раздадени малко по-различно. Той е човек, който се променяше постоянно, за да отговори на обстоятелствата, и пак го прави в Овалния кабинет.

В света на медиите е стилно да бъдеш шокиран: шокиран, че президентът, който водеше кампания по една мрежа от въпроси и влезе във властта, все още отстоявайки ги, сега подкрепя една съвсем различна мрежа – от Китай до данъците, от НАТО до Експортно-импортната банка. Но това не е просто леко странно. Доналд Тръмп не е политик или такъв, който установява тенденции. Ако има нещо, което да е, той е сензор на тенденции. (По подобна мода, той не създава телевизионно риалити, нито беше в основите на такова. Той просто попълни един формуляр, който вече беше в процес на разработване.)

Ако искате да знаете къде точно сме ние, в Америка, която дълго време маршируваше към един различен вид общество и система на управление, погледнете го сега. Той не е създател на нищо, но ви казва всичко, което искате да чуете. На война също мислете за него като за хамелеон. Точно сега войната работи за него във вътрешен план, каквото и да прави в реалния свят, така че той я обича. За момента онези генерали и техните войни наистина са „негови”, за да ги прегръща.

Меденият месец на генералите

Обикновено при влизането си в Овалния кабинет президентите получават нещо, което медиите наричат период на „меден месец”. Нещата вървят добре. Похвалата предстои. Рейтингите на одобрение топлят сърцето.

Доналд Тръмп не получи нищо от това. Рейтингите на неговото одобрение бързо се отправиха към избата на медения месец, или може би меденият месец стана прикритие. Медиите и той тръгнаха на война и един след друг опитите му да изпълни своите обещания – от указите за депортация, до отмяната на „Обама кеър” и построяването на неговата стена - се провалиха. Неговата администрация изглежда във вечен хаос, изборът на герои се мени с всяка седмица или туит и само няколко ключови второстепенни длъжности биват запълнени.

Само в една област Доналд Тръмп изпита този обещан меден месец. Мислете за него като за медения месец на генералите. Той им даде тази „тотална оторизация” и ракетите напуснаха корабите, дроновете излетяха, а гигантската бомба падна. Въпреки че резултатите бяха разочароващи, ако не и катастрофални, както при рейда в Йемен, когато беше убит един американски специален оператор (от силите за специални операции, б.пр.), деца бяха изклани и никаква ценност не беше възстановена, той все още някак си попадаше в шумно възхваляваните „президентски” моменти.

Досега, с други думи, генералите са единствените, „висшата лига”, която му е доставена. В резултат, той ги овласти още повече да правят, каквото искат, прегръщайки ги още по-здраво. Обаче тук е проблемът: има един предвидим елемент на всичко това и той не работи в полза на Доналд Тръмп.

Вечните войни на Америка сега се водят от тези генерали и други като тях от над 15 години върху един обширен отрязък от планетата – от Пакистан до Либия (и дори по-дълбоко в Африка). Резултат от това бяха хаосът в провалените държави, нарастващите конфликти и разпространяващите се терористични движения. Няма причина да вярваме, че по-нататъшна военна акция, десетилетие и половина по-късно, ще произведе по-позитивни резултати.

Какво става тогава? Какво се случва, когато военният меден месец приключи, а генералите продължат да се бият по своему? Последните двама президенти се примиряваха с перманентно неуспешни войни, правейки най-доброто, което можеха. За Доналд Тръмп това е малко вероятно. Когато възхваляването започне да замира, критицизмът започва да расте и да се задават въпроси. Следете това. Тогава какво?

В един свят на плутократи и генерали, какво следващо оцветяване ще приеме Доналд Тръмп? Кой ще бъде оставен, освен Джаред и Иванка?

 

* Този откъс първоначално е публикуван в сайта на „Tom Dispatch”. Том Енгелхард е съосновател на „American Empire Project” и автор на „Съединените щати на страха”, както и на една история на “студената война”: „Краят на културата на победата”