Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ЗАЩО ГУБЯТ ЗАПАДНИТЕ ЛЕВИ?

Е-поща Печат PDF

Светът е в икономическа, духовна, идейна и екзистенциална криза, чийто изход либералният политически мейнстрийм не може да намери и това води до изплуването на повърхността на други сили, които твърдят, че могат да предложат нужните решения.

Имена като Доналд Тръмп, Виктор Орбан, Марин льо Пен, Найджъл Фараж, заемат видно място в ежедневните публикации на световните медии. Критикуват ги, ненавиждат ги, възхищават им се, от тях се очароват и се разочароват – всеки ги въприема по свой начин. За тези политици е прието определението десни популисти, национал-патриоти, традиционалисти или както ви е удобно. Но главното е, че те съществуват и са политически субектни. А какво се случва на другия политически фланг?

Защо съвременните леви, за разлика от своите класически предшественици от първата половина на 20 век, са толкова пасивни, не издигат ярки лидери с мощни революционни програми? Къде се дянаха те?

На левия фланг се забелязва определено оживление, но кой знае защо, появилите се там лидери не могат да станат реална алтернатива нито на така наречените центристи, нито да бъдат качествени спаринг партньори на десните популисти.

Кой олицетворява днес лявото движение  във водещите западни държави?

Не сме ненормални да наричаме Барак Обама ляв, но виж, сенаторът от Демократическата партия на САЩ Бърни Сандърс има утвърдена репутация на социалист.

При това той застъпва не тезата за обществена собственост върху средствата за производство, а за колективна частна собственост от типа на работническите кооперативи.

Той предлага на американците нещо като „шведски социализъм“ – социална държава, където работниците няма да се занимават с класова борба, защото са им предоставени високи социални гаранции. Но не уточнява откъде ще се вземат средствата за този социален подкуп?

Сандърс е убеден, че капитализмът трябва да бъде преодолян не по пътя на революцията, а чрез еволюционна реформа. Но както и другите социалдемократи, той не отговаря на въпроса защо капиталистите трябва доброволно да приемат предлаганите им от народните маси социални промени.

Разбира се, в риториката на Сандърс почетно място намират интересите на ЛГБТ-обществата и идеята за декриминализация на марихуаната.

Опитващият се да противопостави нещо ляво срещу Макрон и Льо Пен на сегашните избори във Франция, е „ляво-зеленият“, както сам се определя, Жан-Люк Меланшон, който на младини е бил троцкист, а след това преминава към идеите на демократичния социализъм и екологизма.

Освен това Меланшон, продължавайки традициите на Франкфуртската школа, довела света до първата цветна революция в Париж през 1968 г., във време, когато класическият марксизъм-ленинизъм е във върха си, сега привлича хората с идеята за мирна „гражданска“ революция, чийто локомотив не е работническата класа, а абстрактно формулираните „всички граждани, които милеят за своята страна“.

Дори да оставим настрана съдържателната страна на тези идеи, не може да не обърнем внимание на тяхната еклектичност и неяснота. А за да подкрепяш нещо, първо трябва да го проумееш. Съдейки по резултатите от първия тур на изборите, французите така и не са разбрали какво именно им се предлага.

Най-ярката звезда на левия небосклон на Запада

безспорно е лидерът на британските лейбъристи Джереми Корбин. Той е последователен антифашист, агитиращ за съд над Пиночет, противник на НАТО, привърженик на обединението на Ирландия, възхищава се от Уго Чавес и от други герои на социалистическия пантеон.

Но ето ти и беда. Корбин също е поддръжник на Amnesty International - организация, създадена от британските лейбъристи, която през годините положи немалко усилия за борба срещу Съветския съюз. Още по-странно за ляв политик е симпатията му към радикалните националисти на действащата в Шри Ланка групировка „Тигри за освобождението на Тамил-Илам“, които, в същия този ЕС са считани за терористи.

Що за странна двойственост? Как едното може да съжителства с другото?

Потресаващо ярка криза на леви идеи демонстрира класическата марксистка Компартия на Великобритания, която, за първи път от 1920 г. се отказа от политическата си субектност и подкрепи на местните избори на 4 май 2017 г. кандидата на лейбъристите Джереми Корбин. Как да не припомниш персонажа от „Бесове“ Пьотър Верховенски, който три пъти в рамките на една кратка глава в книгата повтаря на Ставрогин: „Аз съм мошеник, не съм социалист!“.

Ето такова мошеничество, на което народът по понятни причини често кълве, се явява взетият на въоръжение от лейбъристите така наречен демократичен социализъм или еврокомунизъм – подобряване живота на работническата класа за сметка на грабежа на страните от третия свят, а по-късно – и от постсъветското пространство. Въпросното социално-икономическо решение бе обявено за „трети път“.

За да разберем протичащите днес процеси

е необходимо да се върнем към времената на възникването на Лейбъристката партия. А тя е образувана от членове на Фабианското общество. То пък е създадено през 1884 г., година след смъртта на Карл Маркс, когато определени интелектуалци, с подкрепата на британската буржоазия, която, след като изучавала творбите на Маркс, решила, че е по-добре да ограничи отчасти своите апетити, отколкото да изгуби всичко в хода на социалистическата революция.

Тяхна основна идея е: с помощта на държавни програми да превърне част от пролетариата в дребни собственици и така да се погасят революционните настроения. Интересното е, че кръстили обществото си на древноримския пълководец Фабий Максим Кунктатор – Изчакващият. Той бил избран за диктатор в момент, когато Ханибал бил близо до победа над Рим, а Кунктатор успял да съкруши своя противник с постоянно протакване и избягване на битка.

Тоест, в момент на сериозно нарастване популярността на марксизма, била създадена подобна на социализма концепция, която имала за цел да „спаси Рим“, а в действителност – да унищожи социализма.

 

Неслучайно първата емблема на Фабианското общество изобразява вълк в овча кожа, препращаща към Евангелието от Матея: “Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овчи дрехи, а отвътре са хищни вълци”.

Така овцата заблеяла за подобряване живота на трудещите се и за „построяване на социализъм по еволюционен път, без революционни сътресения“, а вълкът се облизвал за икономика, контролирана от капиталистическия елит.

Сред известните съвременни лейбъристки политици фабианци са Тони Блеър, Гордън Браун и Ед Милибънд. Впрочем, именно по време на премиерството на Тони Блеър, в началото на 90-те години, от предизборните документи на партията изчезна понятието „социализъм“, което е напълно логично. СССР изчезна заедно с комунистическата заплаха и за вълка повече нямаше смисъл да продължава да се замята с овча кожа.

Следите на Фабианското общество могат да бъдат открити не само в Лейбъристката партия. Както Джереми Корбин се възхищава от Чавес и поддържа “Амнести интернешънъл”, също така знаменитият драматург и същевременно фабианец Бърнард Шоу, едновременно се възхищава от Съветския съюз (даже го посещава), и поддържа връзки с ултрадесни дейци, членове на Кливденската клика на лорд и лейди Астор. Нека припомним, че Кливденската клика представлява група на британския елит, застъпваща се за съюз на Великобритания с нацистка Германия против СССР.

Освен това социалистът Шоу, заедно с основателите на Фабианското общество съпрузите Уеб, и с още един приятел на Съветския съюз Хърбърт Уелс, поддържат „Програмата за процъфтяване на нацията“ на подстрекателя на Англо-бурската война лорд Алфред Милнър. Програмата застъпва „създаване на имперска раса“, за защита от засилването на евреите и ирландците. Именно така колониализмът бил признат като инструмент за подобряване живота на британските работници без социалистическа революция. И лейбъристите се хванали за идеята.

По същото време започва дейността си интелектуалният клуб „Коефициенти“, постоянни участници в който на пръв поглед са идейно несъвместими – расистът Алфред Милнър, основателят на геополитиката и привърженик на идеята за жизненото пространство Хелфорд Маккиндър, германският геополитик Карл Хаусхофер, а също социалистите-фабианци Сидни и Беатрис Уеб, и социалистът-пацифист Бъртранд Ръсел.

Какво правят в един клуб британски социалисти-антифашисти с расисти и империалисти, ни помага да разберем пиленцето от гнездото на Милнър, основателят на елмазената империя “De Beers” Сесил Роудс. Той е убеден, че създаването от англичаните на световна империя „ще направи войните невъзможни и ще спомогне за осъществяването на най-добрите стремежи на човечеството“. Класовите противоречия вътре в британското общество ще бъдат преодоляни чрез обединение на обществото около принадлежността към висшата господарска раса. Съответно, белите капиталисти и пролетарии заедно ще господстват над туземното население в колониите.

Родс даже издига лозунга „Империята е свързана със стомаха. Ако не искате гражданска война, станете империалисти“. Така - за повишаване благосъстоянието - на английския работник му предлагат да превключи от вътрешна социална борба към експлоатация на „расово непълноценното“ население на Азия и Африка, което, както показва историята, напълно се осъществява. Войните ще свършат, английският работник ще престане да влачи мизерното си съществуване; социализмът е изключително за собствената му нация, тоест национал-социализъм! Ето двата тезиса, обясняващи съюза на фабианците с расиста Милнър.

През последните години се пусна в оборот парадоксалната фраза „либерален фашизъм“. Мнозина са я чували, но малцина знаят кой е авторът й. Това е социалистът-фабианец Хърбърт Уелс. Не са се усетили фразата да е носела отрицателно съдържание, защото през 1932 г. е произнесена от такава авторитетна личност. Обръщайки се в Оксфорд към привържениците на прогреса – либерали и социалисти, Хърбърт Уелс казва: „Искам да видя либерални фашисти, просветени нацисти“. На този феномен обръща внимание известният изследовател Мануел Саркисянц в своята книга „Английските корени на немския фашизъм“. „Този „социализъм“, е преддверието на новата господарска раса, отделена от расата на скотовете“.

Именно тази група от леви и десни интелектуалци, чрез премиера Лойд Джордж (*) поддържа така нареченият Мюнхенски сговор, довел до начало на Втората световна война. Още един последовател на Милнър – лорд Халифакс, дава следната оценка на споразумението: „Благодарение на ликвидирането на комунизма в своята страна, фюрерът затвори пътя му към Западна Европа и затова Германия може да бъде считана за бастион на Запада против болшевизма“.

По този повод Чърчил казва нещо съвършено различно:Ние претърпяхме пълно, с нищо неоправдано поражение. На Великобритания беше даден избор между войната и безчестието. Тя избра безчестието, за да получи и войната“.

Чърчил казва нещичко и за интересуващия ни фабианец Бърнард Шоу: „Той е и жаден капиталист, и искрен комунист в едно лице... Това му се струва забавно – той се надсмива над всяко нещо, което защитава. Светът дълго и търпеливо наблюдава майсторските извъртания и намигания на този удивителен двуглав хамелеон, а той през цялото време иска да се отнасяме към него сериозно“.

Типичен Петенка Верховенски от „Бесове“ на Достоевски („Аз съм мошеник, а не социалист!“). Но на герба на Фабианското общество е изобразен не двуглав хамелеон, а вълк в овча кожа.

За да разберем напълно

съвременните еврокомунисти

остава да добавим още един последен щрих. През 1939 г., приветстващият Мюнхенския сговор участник в ляво-десния расистки клуб „Коефициенти“ – социалистът Бъртранд Ръсел, приравнява комунизма с фашизма в своята работа „Сцила и Харибда или Комунизъм и фашизъм“. Това не си позволява даже идейният антикомунист Чърчил, но „социалистът” Ръсел го е направил.

Фабианското общество основава Лондонския колеж за икономически и политически науки (London School of Economics), където по-късно работят Карл Попър и Фридрих фон Хайек. По време на “студената война” те разработват така наречената теория на „двата тоталитаризма“, която, както Ръсел, приравнява комунизма с фашизма.

Тази теория се превръща в идеологически таран против СССР, използвана първо от антисъветската пропаганда – както дисидентската, така и западната, – а днес е аргумент на източноевропейските сателити на Запада за предявяване на „исторически претенции” към Русия.

Идеята на британските расови империалисти от края на 19 век за ограбване на други страни и предаване на част от ограбеното на своите работници, за да бъде намалено социалното напрежение, е възприета от откровено профашистките групи през първата половина на 20 век; тази идея превръща в антимарксисти социалистите-фабианци, които създават партията на лейбъристите, а впоследствие и Попър и съвременните евролеви.

Тези, които днес се наричат леви, в по-голямата си част се занимават не с класовата борба на пролетариата, а с въпросите на хомосексуализма, джендър неравенството, екологията, правата на малцинствата и други, също важни, но второстепенни проблеми.

Днешните крупни леви политици не са комунисти, тоест не се борят за безкласово общество, където няма да има експлоатация на човек от човека и други видове социално отчуждение, което да бъде постигнато чрез одържавяване на собствеността върху средствата за производство при диктатура на работническата класа.

Както и да се отнасят към тази идея, на тях им е трудно да оспорят, че именно тя е най-стройната, логически завършена и теоретично обоснована доктрина в целия ляв спектър. Опитите да се откъснат от нея, при това оставайки формално в политическото пространство на социализма, неизбежно водят левите до гибелни компромиси.

Затова нито загубилият изборите ляво-зелен Меланшон, нито поддръжникът на Amnesty International Корбин, са алтернатива на така наречените либерални глобалисти. Реално, в техните програми няма нищо алтернативно.

Еврокомунистите не станаха и опоненти на новите десни. С какво да опонират? И едните, и другите не са против подобряване живота на своите работници. Даже пътят, който предлагат за постигане на тази цел, по същество е един и същ. Само че десните говорят за това разбираемо, а левите – не.

Как тогава да гласуваш за неразбираемото?

www.vz.ru/

Превод: д-р Радко ХАНДЖИЕВ