Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

СТЪПКА ПО СТЪПКА НАСТЪПВА МРАКЪТ

Е-поща Печат PDF

• Прескочихме преврата, но не можахме да установим демокрация

Помпозността, с която наскоро в Турция отбелязаха първата годишнина от „контролирания” според опозицията опит за преврат на 15 юли 2016 г., не можа да скрие задълбочаващото се разделение в обществото. И нарастващата съпротива – все още мирна, срещу терора на управляващите ислямисти, устремили се към едноличен авторитарен и диктаторски режим. Докато управляващи и опозиция си разменяха числа относно участниците в големия опозиционен митинг в Малтепе (в азиатската част на Истанбул), храбри журналисти от малкото останали независими вестници като „Джумхуриет”, предупреждават, че опасността от нов преврат или социален сблъсък далеч не е отминала. Защото онова, което демокрацията в Турция спечели на 15 юли м.г, го загуби веднага на следващия ден след опита за преврат. Аналогиите с управлението на Кенан Еврен не са случайни. Дали по-късната болка може да накара човека да забрави предишните си страдания, които от дистанцията на времето изглеждат по-поносими?

Ето как оценява обстановката една година след преврата журналистката Аслъ Айдънташбаш (в. “Джумхуриет”, 13.07.2017.

Зора

Измина една година от опита за преврат на 15 юли. Трудна година. Превратът бе ужасяващ опит срещу демокрацията в Турция. Ако беше успял, днес щеше да се е проляла много кръв, може би щяхме да преживеем гражданска война и щяхме да имаме съвсем други грижи. Но процесът след преврата не породи очаквания ефект на „възстановяване” и „нормализиране”. Отритнати бяха големи възможности. Този народ, който заедно неутрализира 15 юли, не можа да стане едно сърце след 16 юли. Народът и да е успял, политиците не можаха.

Поляризацията продължи, сякаш заедно не сме преживели тази ужасна травма. На годишнината от 15 юли, на световната сцена, сме една страна, която макар да е неутрализирала преврата, не е могла да установи демокрация. Лошото е, че вече сме страна „не вярваща” в демокрацията.

Натъжавам се, защото не трябваше да става така. Стъпка по стъпка се спусна мрак.

Обявяването на извънредно положение в дните непосредствено след преврата можеше да бъде разбрано. Обаче с времето започнахме да обичаме извънредното положение. Меджлиса, който защитавахме срещу преврата, обезсилихме най-напред с извънредното положение, после с промяната в Конституцията.

На първия етап, при разследванията на преврата и арестите се прибегна до крайности. Грешките, направени в първите дни, можеха да изглеждат добре, ако се вземе предвид размера на травмата, която преживяхме. Но с времето “в норма” се превърна задържането на журналисти, писатели, учени, нямащи никаква връзка с преврата, нито пък отношения с ФЕТО и с терора.(Вижте Ахмет Шък, Кадри Гюрсел, Акън Аталай).

Когато демокрацията ни всеки ден се увива в образа на един насилнически режим, радостта от неутрализирането на преврата ни заседна в гърлото. Не много, за шест месеца затвърдихме усещането, че живеем не в демокрация, а в режим, който нарежда да се откъсне главата на всеки, който прекалено много се обажда. Спотаихме се.

При втория ход се отхвърли кюрдската политика, снеха се имунитети, а кюрдски политици биваха събирани един по един по домовете и хвърлени в затвора. „Съмнителните” изявления, които идваха от световната общественост във връзка с преврата, бяха голяма несправедливост. Дойдоха коментари от световните медии, които щяха да предизвикат бунт. Но вместо спокойно да обясним грижата си, ние гърмяхме и трещяхме, обявихме война на вятърните мелници. Заедно с глупостите, извършени вътре, собственоръчно започнахме да подхранваме всички негативни възприятия, свързани с Турция.

Станахме пленници на собствената си пропаганда. След като, подобно на национален химн се повтаряше пропагандата: „Седем държави се обединиха, мъчат се да ни подпалят и разрушат”, с времето главите се объркаха. И прокурорът, и политикът изпразниха глави. Без да видим стореното от самите нас, станахме страна, която обвинява света, която се кара със сянката си.

След опита за преврат, вместо да модернизираме апарата, наречен „държава”, и да го примесим в хоросана на една съвсем нова и могъща Турция, ние го превърнахме в безмозъчен партиен апарат.

След 15 юли имаше един такъв лозунг: „Заслугата вече е важна в държавата”. Но не би. Държавата се превърна в една мелачка на хора, край която умните и образовани хора дори няма да минат. На овакантените от гюленистите места с времето дойдоха типове без качества от бившата дълбока държава, крайни националисти, или  с препоръки на „тоя и оня”. Организациите, които държат държавата на крака, отслабнаха. Върнахме се към 90-те години... Станахме една груба, параноична и необичаща собствените си хора страна.

Извинявайте, но на годишнината от 15 юли искам да изразя гласно тези си чувства. Да бъдем честни. Демокрацията, която спечелихме на 15 юли, я изгубихме на 16 юли. Сега онова, което трябва да направим, е, забелязвайки това положение, миг по-скоро да го нормализираме.