Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ИЗРАЗИТЕЛЯТ НА БЕДНИТЕ И СИЛНИТЕ

Е-поща Печат PDF

Две неща жадува героят в поезията на Никола Вапцаров: свобода и хляб. И двете му липсват и това го измъчва безпощадно. Хлябът е мечтата на бедния. Тази мечта е много дребна за някои, но за този, който го вижда рядко на трапезата си, е истинско щастие и смисъл на живота. Вапцаров е и естетически и политически изразител на бедните, за които хлябът е смисълът на неговия труд и възвишена цел на съществуването. Тя ги обединява и сплотява, но агресивно – защото мирно и спокойно няма да им го дадат. За да се нахрани гладният, трябва да се води кървава борба. Победата в нея е с висока цена, която плащат и победени, и победители.

Хлябът е метафората на цял един свят, който някъде вече е създаден, но тук е далечен и непостигнат. Но освен метафора, той е обединителна идея за социална справедливост. В негово име хората се сдружават, за да премахнат неравенството и злото. Затова в поезията на Никола Вапцаров много често се повтаря, че се води битка за хляб, т.е. за справедливост.

Справедливостта, която иска героят на Никола Вапцаров, е за всички, за да могат да живеят заедно и да чувстват близостта и помощта на другия до себе си. Политическият идеал сдружава и активира не към отмъщение или възмездие, а за повече красота и съзидателен порив. Но този идеал събира, като разделя, защото към единство са призовани бедните, тези, които “нямат хляб”. Това е обществото, което се самоосъзнава като солидарно и призвано да промени живота и да го направи по-добър. А по-добър, означава свободен.

Всъщност истинската свобода се осъществява в борбата на онеправданите и бедните за хляб и справедливост. Тази борба идентифицира нов тип личност, каквато преди Вапцаров не е съществувала в българското общество (а и в литературата). Тя живее самостоятелен живот в затворено общество, което не желае да се свързва с обществото на богатите. Това е класово общество и то се изразява от класова литература.

Свободата, хлябът и задружността в поезията на Никола Вапцаров не са просто нравствени категории, които един поет романтично възпява.

Те имат далеч по-сложен и дълбок, дори библейски смисъл. Защото означават повече от битовото си значение.

Да имаш хляб, не означава непременно да си сит. Хлябът е и труд, и обща воля, и вяра. Свободен е не този, който не е поробен, а човекът на труда и общото дело. А и не е достатъчно да имаш само хляб и само свобода; нужни са и двете едновременно, защото по същество те са двете лица на една и съща мечта. Никой преди Вапцаров не е достигал до подобна величавост и божественост на човешката идея за социална справедливост.

Саможертвата в света на Вапцаров не е саможертва на фанатик, а на дълбоко осмислилия същността на обществените закономерности човек; на човек, който осъзнава социалния смисъл на живота. Метафората на този социален смисъл е заводът.

Заводът е съоръжение за производство, в което индивидуалните усилия се съчетават в строга последователност и съвместимост. Всеки прави онова, което само той може да направи. Без останалите обаче трудът му ще бъде и недостатъчен, и безсмислен.

Общността е продуктивна с единството и хармонията си. В завода има ред и дисциплина, но и солидарност. Йерархията е задължителна, но не върху нея се осъществяват взаимотношенията, защото заводът е собственост не на работниците, а на господаря. Тази организация на общността е порочна според героя на Вапцаров и големите му усилия са тя да бъде променена. Когато заводът започне да се управлява от работниците, хармонията в него ще бъде пълна, а трудът – “песен”. Колективистичното общество е формирано върху основата на общия труд, но то още не може да функционира нормално, защото е лишено от главната си морална добродетел – справедливостта.

Ето проблемът и на нашето сегашно време. Чрез Вапцаров ние бихме могли да го разберем по-добре и по-лесно да осъзнаем собствената си роля в неговото обновяване.