Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ГРЕШКА Е ДА СЕ ПРОДЪЛЖАВА С ПОЛИТИКА, КОЯТО РАЗДЕЛЯ

Е-поща Печат PDF

Калоян ПАРГОВ, председател на Софийската градска организация на БСП и член на Изпълнителното бюро на партията, пред в. „Нова Зора”, в разговор с Минчо МИНЧЕВ

• за монумента на Бузлуджа, за отношението на държавата към паметниците, за събарянето на паметника „1300 години България“, както и за приоритетите на българското председателство на ЕС и дали правителството на България осъзнава своите отговорности.
• Да се разчита единствено на европейски средства, не е мъдра политика

- Г-н Паргов, как ще коментирате отказа на правителството да върне на БСП монумента на връх Бузлуджа? На заседанието на МС е доминирал  реваншисткият тон на г-н Валери Симеонов...

- Темата за Бузлуджа е много широка тема. Тя присъства във фокуса на вниманието на сегашното ръководство на БСП в лицето на Корнелия Нинова, но е занимавала и много предишни председатели и ръководство на партията.

Няма съмнение, че “Бузлуджа” е важен не само за партията, той е паметник от национално значение.

Така че въпросът опира до отношението към историята и ценностите, които формират поколенията. Паметниците от различни периоди и епохи са и културният прочит на нашия живот.

Държавата след 1989 г. абдикира от своите отговорности не само по отношение на културата като цяло, но и от отговорността за опазване на материалния израз на националната ни памет, без значение с какъв исторически период тя е свързана.

Въпросът с мемориала на Бузлуджа не е нов за БСП и паметникът винаги е бил разглеждан като национално достояние. Оценката за неговото възстановяване, за цялостната му реставрация, възлиза на 10-20 млн. лева.

А въпросът защо БСП, когато беше на власт, не е действала в тази посока, има отговор: ако по времето на Станишев, или още по-рано, по времето на правителството на Жан Виденов, преди 22 години, бяха отделени тези пари, щеше да се вдигне вой до небесата, че се харчат за нещо, което е свързано с историята на партията. Подобно решение щеше да се изтълкува нееднозначно от обществото.

Колкото до заседанието на правителството, аз не мисля, че трябва да имаме особени очаквания за нивото на дебата и аргументите. Във всяко правителство на Борисов досега нивото е било такова.

Не мога обаче да не призная, че Бузлуджа е особено място за нас, социалистите. Историческата поляна, историческият връх, са важни символи за хората на социалната кауза. Там, преди 126 години, е основано лявото движение в България. То има своя път на трансформации, на перипетии, на премеждия през тези 126 години, но всепризнатият наследник, истинският наследник на това ляво движение, който може да претендира за наследството на основателите социалисти, е БСП.

- Дали държавата ще направи нещо за съхраняването и възстановяването на този паметник?

- Тази тема е много по-широка и не касае само Бузлуджа.

Като цяло отношението към паметниците е показателно за отговорността на държавата и общините. В някои случаи това е отношение на мащеха. Най-яркият пример е варварският подход на Столична община към „1300 години България“. Казвам това, защото е недопустимо да оставиш паметници да се рушат, тъй като не ти харесва историята, епохата или периода, с който те са свързани.

Един паметник възниква като осъзната историческа необходимост на обществото да съхрани в паметта си събития и факти, които да залегнат като послание към идните поколения.

Оценката за историята в определени периоди може да бъде различна, но паметта трябва да бъде съхранена. Представяте ли си някой да реши, че Колизеумът в Рим, защото е частично разрушен, при това е граден в доста авторитарни времена, трябва да бъде премахнат?! Звучи налудничаво, нали?!

- Съдбата на паметника пред НДК разтърси обществото...

- Аз и затова разширих темата и говоря не само за Бузлуджа.

Тезата на г-жа Фандъкова е абсурдна: „Щом ви харесва този паметник, съберете пари и го възстановете”. Това е ярък пример за тотален отказ от държавност и от отговорност към ценност, която принадлежи на цялото общество.

Кой и защо реши, че този паметник не е нужен на никого? Това е талибанщина, откровен нихилизъм. И води до пагубно разделение на нацията.

Това е единият аспект.

Но има и друг - цялото пространство около НДК е мислено, проектирано и изградено като ансамбъл. Паметникът е част от цялостната визия за този архитектурен комплекс. Показателно е, че и Съюзът на архитектите и Съюзът на художниците излязоха с категорична позиция, че паметникът трябва да бъде запазен.

- Сред защитниците на паметника „1300 години България“ има и много хора, които не са социалисти.

- Да, така е. Дори Трайчо Трайков, който е част от ултра-крайното дясно крило, свързано с Иван Костов и неговите съмишленици, се обяви в защита на този паметник.

Има хора, които никога не са подкрепяли и гласували за лявата идея, но защитиха този паметник. Дойдоха архитекти, художници, артисти. А най-обнадеждаващото е, че имаше много млади хора, които не са идеологически обременени. Тях никой не ги е учил да обичат творенията на онази епоха. Нито образователната система, нито пропагандата са работили в тази посока. Но те ясно си дават сметка, че унищожаването на един паметник е посегателство срещу културното наследство на България. Онова, което се случи с крана обаче, не бива да бъде пропуснато. Подпалването на крана трябва да бъде осъдено строго. Не може на едно варварство да се противопоставяш с вандализъм. И това задължително трябва да ни накара да се замислим докога държавата и общината ще предизвикват хората да стигат до крайности! Защото февруари 2013 г. трябва да ни е като обица на ухото. Онези самозапалвания, спонтанният изблик на народния гняв, недоволството... Трябва да помним какво доведе тези хора до потресаващото решение да се превърнат в живи факли. Тези факли трябва постоянно да горят в паметта на управляващите, те не трябва да забравят този огнен протест. Необходимо е да се замислят върху своето поведение, да анализират своите действия и сигналите, които излъчват към обществото. Технологията на властта е сложна наука. Необходими са баланси, необходими са предпазни клапани. Само с инат, непукизъм и цинизъм не става. Това нагнетява напрежение, което може да избие в непредвидима посока.

Сега, при наличието на такъв публичен интерес, на яростен обществен натиск в защита на паметника „1300 години България”, всеки мъдър управленец би направил крачка назад. Би казал – добре, дайте да видим какво може да се направи.

Грешка е да се продължава с политика, която разделя, която противопоставя различни групи на обществото. Ето, сега и МВР е жертва на такава политика. Защото протестите на полицаите са следствие на отношението към хората в системата, заявено още от първото правителство на Борисов. А най-странното е, че самият той произлиза от там. От МВР тръгна неговият път в политиката.

- Другият голям скандал, свързан с НДК, е повдигнатото обвинение на Боршош. Според Вас това ще повлияе ли върху българското председателство на ЕС?

- Вижте, председателството на ЕС има два аспекта.

Единият е техническата част, която показва възможностите на държавата да бъде домакин на подобни форуми. Като започнем от прилежащата инфраструктура, мястото, конгресните центрове, залите, местата, където ще се провеждат заседания... Обезпечаването на сигурността по време на цялостното председателство също е изключително важно. Както и логистиката, свързана с посрещането, настаняването на делегатите и т.н. до самата същинска съдържателна част на председателството на една държава.

Съмненията за корупция и злоупотреби с предвидените средства за подготовката на домакинството хвърля сянка на съмнение и върху способността на държавата да се справи със задачата за председателството на Съвета на ЕС, което би я превърнало в някаква формалност.

Но председателството може да се използва и много ефективно, стига страната ни да знае къде отива и какво иска да постигне.

Това наистина е шанс, особено в критични, ключови моменти и периоди като настоящия.

- Какво имате предвид?

- Имам предвид, че от януари 2018 г. България трябва да води дебат за новата финансова рамка, докато в същото време ЕС е на кръстопът.

Предлагат се различни сценарии за бъдещето. А все по-отчетливо се вижда, че в Европа има дефицит на лидерство. Става дума за лидерство, което да поведе народите в правилната посока.

България в момента не се намира в цветущо състояние. И това е проблем на цялата българска политическа класа. Друг е въпросът дали политиката, която водиха до днес трите правителства на Борисов, бе нужната и каква е нейната „заслуга”, за да стигнем дотук.

Ако обаче кохезионната политика след 2020 г., която се залага в момента и която е свързана с отпускането на средства за държави, особено на такива като България, се промени, ще лъснат дълбоко погрешните икономически решения на правителството на Борисов. Защото да се разчита единствено на европейски средства, не е мъдра политика. Освен че са несигурни, тези средства не формират принадена стойност. Те се използват само за изграждане на инфраструктурата. Само че след инфраструктурата какво следва?

Наскоро участвах във форум, организиран от Партията на европейските социалисти, в Брюксел. Те, начело със Сергей Станишев, първи откриха темата кохезия и първи заявиха своето несъгласие с онова, което предлагат страните донорки, начело с Германия.

Това означава, че проектите, които ние предвиждаме да осъществим в следващия финансов период, няма да бъдат изпълнени, защото няма да бъдат финансирани. Основният критерий за финансиране, за да бъде одобрен един проект, ще бъде доказването на неговото общоевропейско значение.

Магистрала „Хемус”, например, не може да попадне в рамките на европейско финансиране, тъй като според новия критерий тя е от значение само за България. Проекти като „Тракия”, „Струма” и други, които в новата финансова рамка, при новата кохезионна политика, отговарят на европейските интереси, ще може да бъдат развивани.

- Значи въпросът е какво ще се случи след 2020 г.?

- Това означава България, с всичките си политически инструменти, и вътрешни и външни, да защити необходимостта от такива средства в следващия програмен проект. Трябва да съумеем да го направим.

Чухме приоритетите на правителството за председателството: консенсус, кохезия, конкурентоспособност. Но какво значи консенсус? Самият Юнкер или Туск, или който и да е президент, на която е да политическа формация, ще зададе въпроса какво имате предвид. Консенсус по какво? По темата за бежанците и мигрантите, по сигурността, по темата Русия? Страната, която е на последно място по конкурентоспособност в ЕС, може ли да поставя въпроса за конкурентоспособността? И коя конкурентоспособност – вътре в съюза или на ЕС спрямо останалия свят?

Трите „К“ е кухо клише. Нищо повече. Тези приоритети трябва да бъдат преформулирани.

Приоритетът, който е важен и за Европа, и за нас, това е сигурността. Но не през призмата на действия постфактум - къде ще ги денем бежанците и мигрантите, когато вече са в България?! А страната да бъде превърната в депо, в заден двор, в клоака, каквато роля, впрочем, вече ни отредиха?! До това ни докараха дипломатическите совалки между Берлин и Анкара на Борисов. Какво направиха досега правителствата на партия ГЕРБ? Нищо!

До момента българската страна не е постигнала никакъв напредък в посока ревизиране на Дъблинското споразумение. От друга страна, се взема заем от 200 милиона евро с ангажимент за разселване на мигранти. За какво се готви Борисов, ако „перфектните отношения“ с Ердоган са гаранция, че сме защитени от мигрантски поток, ако не и потоп...

- Какво трябва да се направи, според Вас?

- Европа, заедно с ООН, дори заедно с НАТО, трябва да тръгне по-решително да лекува проблема още в зародиш. Бежанският проблем има причини, има и епицентър, откъдето тръгват бежанските вълни. Там трябва да се действа. Другото е безсмислена и безкрайна битка с последствията. Ще харчим едни пари и ще се самозалъгваме. И така до края на света.

Русия, САЩ и Турция спорят, решават си геополитически въпроси през призмата на сирийския въпрос или защитават националните си интереси чрез близкоизточната криза. За сметка на кого?

На първо място е сигурността - националната и на Европа. Тук влизат и бежанският проблем, и тероризмът.

На второ място е финансовата рамка, което ще реши бъдещото преразпределение на средствата, особено след Брекзит. Той може и да не се случи, но ако се случи, означава, че за следващия период ще има 70 милиарда евро по-малко в бюджета на ЕС. Сега той възлиза на 900 млрд. за целия 7-годишен период. Оформя се недостиг от  10-12 млрд. евро на година след излизането на Великобритания, което означава, че балансът ще се наруши и че той задължително трябва да бъде предоговорен.

Не по-малко важно е България, в рамките на своето предстоящо председателство, да успее да извоюва седалището на някой орган на ЕС, дори и второстепенен, да бъде разположено у нас. Например европейската агенция по лекарствата да бъде със седалище в България. Това е нашето предложение, макар да знаем, че интересите на големите корпорации са други. Така или иначе, въпросът е от национално значение и трябва да бъдем достатъчно мъдри, за да го решим.

- Лиляна Павлова под консенсус разбирала консенсус за присъединяване на Западните Балкани към към ЕС. И България да представи това като приоритет...

- По време на предизборната кампания успяхме да формулираме обща цел. Тя е свързана с идеята страните от Балканите да бъдат разглеждани в пакет. Без значение дали става дума за Западните или Източните Балкани, за страните членки или не-членки на ЕС. Това би създало единен защитен механизъм по отношение на всички евентуални заплахи за Балканите. Той ще има пряка проекция във вътрешните събития на съответните балкански страни. Имам предвид Македония, Косово, Босна, Гърция.

Това, на първо място, би показало, че Балканите могат да мислят единно, да имат обща цел. И ще спомогне да не бъдат разединени.

Аз мисля, че такава цел е общото ни европейско бъдеще и Европа би следвало да има по-активна политика в това отношение. Ако ЕС се наеме да координира процесите в Балканския регион, той би създал и една друга представа на света към тази част на континента. И ще въздейства възпиращо на Турция, която има вече една твърде агресивна политика на Балканите.

- Какво мислите за положението в Турция?

- Турция се променя. Променя се към нещо, което на нас не ни харесва. Очевидно то не харесва и на партньорите ни. След референдума вътрешното напрежение, ислямизацията на страната и произтичащите от този процес проблеми, както и лансираните доктрини на бившия премиер Давутоглу, станаха повод за нови страхове от така наречената стратегическа дълбочина. И с право. Защото тя включва и чужди територии, които Турция счита за свои по смисъла на минали исторически периоди, оценката, за които е болезнено непоносима за народите на Балканите.

Ето, в Македония вече има не само албански македонски партии – християнски или мюсюлмански, а е създадена и протурска партия, която е откровена проекция на стремежите на режима в Турция.

Македония е в много тежка ситуация. И макар че често и напълно основателно критикуваме Борисов, този път можем да го поздравим за позицията, която изрази от името на България на срещата в Солун. Усетил е заплахата, че ако се запали чергата от който и да е край на Балканите, никоя страна не може да бъде защитена. Всички държави са еднакво застрашени.

Една обща европейска перспектива за страните от Балканите би дала отпор за всички подобни помисли, набези и действия на така наречените стратегически дълбочини.

- Благодаря за изчерпателните отговори. Според мен разговорът беше интересен. Разбира се, останаха още много въпроси, за които бих искал да поговорим. Ако не възразявате, да продължим през следващата седмица.

- Съгласен съм. Много от читателите на “Нова Зора” са членове на БСП, така че благодаря за вниманието и за предоставената ми възможност.

20 юли 2017 г.

София