Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

УНИЩОЖЕНИЕ НА ВИСШЕТО ОБРАЗОВАНИЕ

Е-поща Печат PDF

• В САЩ за това бяха приложени пет стъпки и днес то не е онова, което беше. Случайно ли е това?

 

Преди няколко години Пол Е. Лингенфелтер започна своя доклад за отсъствието на финансиране в държавното образование с думите: “През 1920 г. Хърбърт Уелс писа, че “Историята  все повече заприличва на състезание между образованието и катастрофата”.

Мисля, че не той не беше прав. За бъдещето на САЩ и на света няма нищо по-важно от широтата и ефективността на образованието, и особено на висшето образование. Казвам “особено на висшето образование” не защото предучилищното, началното и средното образование са по-маловажни. Успехът на всяко едно ниво в образованието зависи от онова, което вече е постигнато. Обаче, добре или зле, качеството на висшето образование и на изследванията влияе на качеството и ефективността на образованието във всеки етап.

През последните няколко години, също като

страховито налитащи буреносни облаци,

все по-силно се говори за неуспехите на нашите университети. Обсъждат се очевидно лошите резултати в образованието на випускниците, неконтролираното наставничество (1) и жалките студентски заеми. В крайна сметка вниманието се концентрира върху огромните заплати на президентите и спортните треньори и статуса на мнозинството ниско платени преподаватели, почти същото като при работниците-имигранти. Има и движения за контрол върху процеса на обучение, за проследяване на студентските дългове, за създаване на по-мощни инструменти за “подкрепа”, за предлагане на безплатни “онлайн” университетски материали, за борба с експлоатацията на стажант-предподавателите... Тези движения обаче се концентрират върху сравнително тесен аспект от един голям проблем и никакъв “ремонт” на парче няма да помогне за решаването на реалния проблем - а той е, че университетите в Америка умират.

За да обясня моята теза, трябва да се върна малко назад във времето.

Нека отидем в годините след Втората световна война, 50-те години на 20 век, когато GI Bill (2) и достъпният - а понякога и безплатен, - достъп до университети предизвика рязък скок на броя на колежаните в цялата страна. Този ръст продължи и през 60-те години, когато университетите станаха центрове на напрегнати обществени дискусии, на жажда за наука и шумно гражданско участие в проблемите на своето време.

По същото време колежите разполагаха с потресаващ професорски състав, студентите получиха достъп до цялото разнообразие от предмети и възможности за пълноценно и широко образование. Хуманитарните науки бяха в центъра на колежанското образование, на студентите се преподаваше философия, антропология, литература, история, социология, световни религии, чужди езици и култури.

По това време започна и нещо друго.

Началото му беше в 50-те и 60-те години, и това бяха вълнения и нарастващ брой граждани, които участваха в изразяването на общественото недоволство. Имаше демонстрации срещу Виетнамската война, срещу расизма, срещу разрушаването на условията за работа в условията на все по-силна корпоративна култура, както и срещу мизогинията (от гр. ненавист към жените - б. р.) и срещу хомофобията.

Къде бе възпитан този метежен дух?

Къде се събираха добре образованите, интелектуалците и шумните хора? В кампусите при колежите!

А кому не се понрави резултатът от 60-те години на 20 в.? Не се хареса на корпорациите, на милитаристите, на онези, които поддържаха делението по расов признак, според пол, според сексуална ориентация...

Мисля, че ако тези групи имаха възможност, щяха да затворят всички университети. Буквално щяха да ги разрушат. Обаче страната, която гръмогласно проповядва демократични ценности, не може просто така да затваря университети. Това би била демонстрация, която никак няма да е полезна за образа на държавата, който те се стремяха да изградят - че е страната на свободата, на справедливостта, на възможностите за всеки.

Е, добре, как да унищожим университетите в страната, обаче да не изглежда, че сме го направили ние?

Като дете израснах в годините на “студената война” и ме учеха, че комунистическите страни през първата половина на 20 век са пращали специалисти, интелектуалци и художници в затвора или в лагери, наречени “лагери за превъзпитание”. Когато пораснах, стигнах до разбирането, че американският корпоративизъм презира по същия начин същите хора, както ни казваха, че било при комунизма. Но вместо очевидното действие - да те хвърлят в затвора, - тук хората бяха оставяни в състояние на безпросветна нищета. Резултат е същият.

Отчайващата нищета контролира и в крайна сметка пречупва хората също толкова ефикасно, както и затворът... Някои изследователи твърдят, че дори била по-ефикасна.

И ето я

рецептата за убийството на университетите.

Стъпка 1: Ликвидиране на финансирането на държавното висше образование

В “Pluck Magazine” Ана Виктория разглежда този въпрос по повод един обзор на книгата на Кристофър Нюфийлд “Демонтажът на държавните университети”: “През 1971 г. Луис Пауъл (преди да получи поста на съдия от Върховния съд) написал меморандум, който и досега наричат така - Меморандумът на Пауъл,  - и го изпратил в Търговската палата на САЩ. Названието на меморандума е “Атака срещу системата на американското свободно предприемачество”. В документа Пауъл призовава корпоративна Америка да засили ролята  си за изграждане на политика, правов ред и образование в САЩ”.

Как трябвало да го направят? Първоначално, като засилят лобирането и натиска спрямо законодателите, за да променят приоритетите.

Финансирането на държавните университети се прави, както личи от понятието, от федералното правителство и от правителствата на щатите. Но от началото на 80-те години смесването на приоритетите на щатите принуди държавните приоритети все по-често да търсят собствени източници на доход. Например в училищната система (училищата в близост до университет имат обща управа) на Вашингтонския университет финансирането на щата бе съкратено спрямо общия бюджет на държавното образование от 82 % през 1989 г. до 51 % през 2011 г.”

Това е загуба на почти една трета държавно финансиране.

Откъде дойде това смесване на приоритетите? Кристофър Нюфийлд, професор по английски език от университета в Санта Барбара, в книгата си “Демонтажът на държавните университети” твърди, че консервативните елити явно са помогнали за ликвидацията на държавното финансиране, тъй като то позволило да се създаде по-мощна, демократична и полиетническа средна класа. Теорията му обвинява за спада във финансирането безусловната културна тревога, а не финансовите проблеми. Професор Нюфийлд цитира един факт - държавните университети в Калифорния трябвало да откажат на 300 000 кандидати поради липса на финансиране.

Нюфийлд обяснява, че преобладаващите мотиви, зад които се крият оправданията на консерваторите във връзка с ликвидирането на финансирането на държавното образование са расови, про-корпоративни и антипротестни по същността си.

И отново Ана Виктория: “Крайната цел, както се подчертава в Меморандума на Пауъл, е да се прочистят уважавани организации като средствата за масово осведомяване, за изкуство, за наука, а и самите колежански кампуси, от левичарски идеи. По това време колежанските кампуси са смятани за “развъдник на недоволство”, както ги нарича Нюфийлд, и следователно, като финансирани от държавата източници на опозиционност към интересите на управляващите.

Не е възможно да се установи до каква степен меморандумът е повлиял политическата стратегия на консерваторите през следващите десетилетия, но е изумително как изредените в него принципи са възприети изцяло”.

Ликвидацията на финансирането не спира, скрита под маската на “конфликти” било като битка с бюджета, било за квоти. Аргументът “финансиране” е удобен и за реформа на предложенията за курсове и програми с акцент върху кампусите.

Виктория пише: “Нападките срещу хуманитарните програми, политическата коректност и позитивната дискриминация отместиха надясно обсъждането на държавните университети, като създадоха среда на скептицизъм около училищата, финансирани от държавата. Дебатите за държавния бюджет се превърнаха в платформа на консерваторите, в която те обясняваха защо дисциплини като социология, история, антропология, изучаване на малцинствата, на езика и пола трябва да бъдат лишени от финансиране...”. Такива предмети не създавали “практически” навици у студентите, каквито изисквал пазарът на труда. (Колко познати са тези аргументи на т. нар. работодателски организации у нас! - Бел. ред.)

Всичко това се превърна в силен инструмент да се насочи вниманието към професионалното, а не към наистина висшето образование, а също и да се девалвират курсовете, които подготвят и развиват мисленето, които оформят по-пълно и цялостно човешката личност като по-активна и разумна, като гражданин.

Има още един аргумент, който влиза в употреба срещу хуманитарните науки – „тяхната т. нар. подкрепа за антиправителствените чувства. Постепенно тези аргументи се преобразиха в реални - и понякога много големи - съкращения на бюджета в системата на държавните университети”, и в частност, в най-нежеланите области, в които управляващите виждат противоречие за възможностите за контрол върху мисълта и поведението на населението.

Струва си да обсъдим и идеята за “изработването на съгласие”, т. е., елиминират се занятията и дисциплините, които най-силно изграждат способност за по-висша и ясна мисловна логика. В резултат манипулирането на гражданите се облекчава, защото те вече не са готови да мислят дълбоко и да изследват “посланията” на правителството.

Стъпка 2: Депрофесионализация и нищета за професорите

(и производство на излишни и непълно заети доктори на науките)

Вицепрезидентът Джо Байдън преди време отбеляза, че високата цена на преподавателския състав в колежите е причина обучението да излезе изпод контрол. Той обаче няма и понятие за какво говори. Неотдавнашна статистика показва, че в страната ни има 1,5 млн. университетски професори, от тях 1 милион са “асоциирани професори” (3). Така че един милион преподаватели в Америка работят на непостоянен договор, често и за един семестър, без никаква трудова гаранция. Това означава, че те нямат представа какви ще са ангажиментите им за всеки следващ семестър и обикновено остават без работа през лятото, когато всъщност няма как да си намерят работа (мнозина от “асоциираните професори” нямат право на помощи за безработица).

И така, един милион университетски преподаватели в Америка изкарват средно около 20 000 долара годишно, без никакви бонуси или медицинска осигуровка, без застраховка за безработица, когато нямат работа. Трябва да се има предвид също, че мнозина, които стават доктори на науките, влачат бремето на студентските заеми, които се изразяват с шестцифрено число.

Преди време се появи статия за продължителното интелектуално и физическо разрушаване, последица от нищетата и “негарантираната заетост” на хората, и от временната или “непълна” заетост. Описано е как няколко години след икономическия колпас от 2008 г. медицинските проблеми на такива групи хора тръгват стръмно нагоре.

Това страховито усещане за липса на защита при преподавателите в американските колежи продължава вече 30 години, то е разрушително и може да те срине физически и емоционално. Ето един пример  - средната годишна начална заплата на преподавател в “Temple University” за 1975 г. е малко под 10 000 долара, с пълен набор от бонуси - медицинско осигуряване, пенсия, привилегии за семейството (членовете на семейството може да учат безплатно в колежа). Е, и какво си мислите сега? Средната заплата на преподавателите в “Temple University” си е същата - обаче повечето преподаватели са “асоциирани професори” и получават между 8 000 и 14 000 годишно (според това колко курса имат през съответния семестър - и няма никакви гаранции, че ще продължат да преподават). Но за разлика от преподавателите на трудов договор през 1975 г., “асоциираните” преподаватели нямат бонуси, нито медицинска застраховка, нито пенсионна осигуровка, нито привилегии в областта на образованието, нито пък кабинети. А още колко много преподаватели казват, че заплатите им са останали на нивото от 1975 г.?

Ето така се разрушава порочната, вредна, левичарска класа на преподавателите в Америка - превръщате ги в нископлатени работници, чиято заетост е все по-лабилна! По цялата страна студентите-випускници ги обучават преподаватели, живеещи на границата на нищетата, на които няма какво да кажеш за преподаването, за броя на студентите в класа или как се прави програма за обучение. Обикновено тези преподаватели нямат кабинети, където да се срещат със студентите, не поддържат професионални сътрудници, нямат професионално развитие.

Един милион преподаватели от колежите се борят да предложат най-доброто, което притежават, в условията на унищожена професионална подкрепа, живеейки в отблъскваща среда на икономическа несигурност. За разлика от комунистическите страни, в които интелектуалци били осъждани на смърт, у нас убиват чрез липса на здравеопазване, чрез стрес и болести като сърдечни инфаркти и инсулти. И понеже говорим за това, да добавим и самоубийствата.

Бележки:

1. програма, която обслужва нуждите на работодателите чрез подбор и планиране на съответните специалисти

2. закон, приет през 1944 г., според който лицата, служили във въоръжените сили по време на Втората световна война, получават стипендия за образование, както и други привилегии. Днес този закон обхваща лицата, които са се уволнили от въоръжените сили след безупречна служба. От англ. honorably discharged from the armed forces.

3. няма точен български аналог на тази длъжност, обикновено се наричат доценти, но всъщност това са преподаватели на срочен договор, за разлика от тези, които са на безсрочен в съответното учебно заведение.

Следва