Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ПОНЕЖЕ СТАВА ДУМА ЗА ПУШКИН

Е-поща Печат PDF

В Москва, на 26 май / 6 юни 1799 г., се ражда Александър Сергеевич Пушкин. Знаменателен ден, в който се чествал празникът Възнесение Господне. В семейството на дворяни, представители на най-образования слой на московското общество, Пушкин получава достатъчно добра подготовка и на 12 години е изпратен да учи в лицея Царско село, близо до Петербург. През 1817 г., Пушкин, вече завършил учението си, се разболял тежко и заедно с майка си отишли в имението в с. Михайловское, където по-късно е и заточен за две години заради увлечението си по “атеистични учения”... По признание на самия поет, времето, прекарано в с. Михайловское, променя творческия му метод - преминава от романтизъм към “истински романтизъм” (т.е. реализъм).

В Михайловское поетът създава около сто произведения, сред които части от “Евгений Онегин”, посветени на селския живот, трагедията “Борис Годунов”, поемите “Цигани”, стихотворения, сред които и “Я помню чудное мгновение...”

Близките приятели на Пушкин смятат Михайловское за поетичната родина на Александър Сергеевич...

На 27 януари 1837 г. Пушкин призовал на дуел френския барон Дантес, служещ в руската гвардия. Един дуел на честта, след интриги по повод прекрасната съпруга на поета Наталия Гончарова от страна на холандския посланик, пренебрегващ нормите на доброто общество, който изпратил на Пушкин обидно анонимно писмо.

В 5 часа привечер, близо до Черната рекичка край Петербург, дуелът се състоял. Александър Сергеевич бил ранен смъртоносно. След два неописуемо мъчителни дни поетът напуска земния свят като истински християнин на 29 януари / 10 февруари 1837 г.

Всяка година на 10 февруари, 6 юни и на 21 август - в дните на памет за поета, на рождения му ден и на пристигането му в с. Михайловское като заточеник, на гробната могила на Пушкин се отслужва литургия и съвместна молитва за упокой на безсмъртната му душа. Мястото е обявено за национален паметник на народите на Руската федерация.

По повод 180 години от гибелта на Александър Сергеевич Пушкин в. “Нова Зора” публикува кратка бележка на изследователя и преводача Петър Велчев, както и едно незавършено стихотворение на големия поет, посветено на неговата дойка Арина Радионовна.

 

Поезията на българското национално възраждане се формира под благотворното въздействие на мнозина руски поети и най-вече на Александър Пушкин. И това е разбираемо, защото той е универсален гений не само на Русия, но и на човечеството. Нашите първи стихотворци черпят с пълни шепи от богатия му тематичен репертоар. Нещо повече, значителна е ролята на Пушкиновия стих за установяването у нас на силаботоническото стихосложение.

По същото време започва и превеждането на Пушкин на български език. Може да се каже, че усвояването на Пушкиновия стих се разгръща успоредно с развитието на българската стихова култура. За периода от 1852 г. до днес, сиреч за сто шейсет и пет години, у нас, макар и с нееднакъв успех, са преведени почти всички поетични произведения на Пушкин. Някои от тях имат по няколко превода.

Своего рода върхове в преводната рецепция на Пушкин, не толкова в качествено, колкото в количествено отношение, са десеттомното издание (1942 г.) и шесттомното (1969-1972 г.). През 2001 г. си позволих да събера в един том моите преводи на Пушкинови стихотворения и драми. (Изданието посветих на покойния си баща - основател на специалността “Руска филология” у нас.)

Оказа се обаче, че едно много популярно Пушкиново произведение никога досега не е превеждано на български. Става дума за наглед скромното, но често цитирано в различни литературоведски трудове емблематично стихотворение “Към моята дойка”. На този проблем се натъкнаха напоследък Аглика Маркова и Мария Петкова, превеждайки книги за руската култура. Отзовавайки се на тяхното любезно предложение - пък и нали става дума за Пушкин! - опитах се да пресъздам въпросното стихотворение.

Превеждането на “Към моята дойка” е съпроводено със специфични езикови и стихови трудности, но за тях няма да говоря. В последна сметка един превод не се оправдава, той се предлага. По-добре е да кажа няколко думи за самата творба. Написана през 1826 г., тя остава недовършена, както много други Пушкинови текстове. (При гения и недовършеното е емблематично.) Публикувана е едва през 1855 г.

Стихотворението е посветено на Пушкиновата дойка Арина Радионовна Яковлева (1758-1828), един от най-близките на поета хора, по-близка дори от родната му майка. Тя не само го откърмва и отглежда, но съумява да му внуши любов към песенния фолклор и споделя с него двегодишното му изгнание в село Михайловское.

Стихотворението е мил спомен за тези тежки за поета години и на поета му се струва, че неговата дойка още го очаква в селската им къща.

На Арина Радионовна той е посветил още няколко ярки стихотворения и е пресъздал образа й в романите си “Дубровски” и “Евгений Онегин”. Може би не е зле, че когато се навършват 180 години от гибелта на поета, на тези тринадесет стиха най-сетне им дойде времето да се появят на български език... Понеже става дума за Пушкин.

 

Александър Пушкин
(1799-1837)

 

Към моята дойка

 

Дружке от дните ми сурови,

унила гълъбице моя!

Сама сред лесове елхови

отдавна чакаш ме в покоя.

Там ту задрямваш до стъклото,

ту бдиш с тъгуващо сърце

и често спира плетивото

във твойте сбръчкани ръце.

И взираш се навън през прага

в далечния тъмнеещ път -

денят с куп грижи ти дотяга,

терзае старческата гръд.

И ти се струва в миг...

 

Превел от руски:

Петър Велчев