Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

РИЦАРЯТ НА СОНЕТА

Е-поща Печат PDF

Петър Велчев – така се нарича един от последните рицари на Негово Величество Сонета. Тези аристократични определения не са преструвки в стила на днешното политическо време. Те просто ни напомнят историята на сонета, който не може да съществува без своето минало (както впрочем и ние).

Да, тази смятана за най-съвършена форма на класическото стихотворение дължи своята популярност на Данте Алигиери и Франческо Петрарка. Точно те подаряват сонета на Ренесанса, а оттам – и на Новото време. Но сонетът не е изобретение на Възраждането. Той е рожба на късното Средновековие и куртоазната литература. Така че не е ясно на кого повече трябва да благодарим – на Данте и Петрарка, или на Лаура и Беатриче.

Някои смятат, че сонетът е хрумване на трубадурите – тогава, когато цветущият Прованс не е бил провинция, а е имал свои независими князе и самочувствие на културна столица. Дори казват, че Данте – последният поет на Средновековието и първият поет на Новото време – е мечтал да напише своята „La Divina Comedia“ на провансалски.

Трубадурите, с коси, развени от мистерията на мистрала, са орисали сонета завинаги на две вечни теми – любовта и смъртта. На любовта – ясно... Но защо и на смъртта? А може би са предчувствали страшната гибел на онзи техен неповторим райски Прованс? Като българи, трябва да си признаем, че тази гибел е донесена от кротките бугри или ако предпочитате, богомили, наречени албигойци. Защото поне формално против тях е бил обявен кръстоносният поход, който опустоши приказния свят на трубадурите.

И днешните техни български последователи би трябвало да въздигнат освен темите за любовта и смъртта, темата на многоцветния днешен живот. Като че ли такава задача си е поставил Петър Велчев. Този пространно ерудиран „умен лирик“ търси бъдещето на сонета.

Петър Велчев знае, че не всяко стихотворение (дори и да е хубаво), което има 14 стиха, е сонет. И същевременно, че всеки сонет, колкото и да е съвършена неговата форма, все пак трябва да бъде стихотворение.

Да, сонетът защитава римата днес – в епохата на белия стих. (Разбира се, испаническата поезия още в началото на 20 век сътвори сонети без рими. И Петър Велчев ни поднася и такива образци.)

Да, сонетът защитава класическата метрика, атакувана от хаоса на свободния стих. (Разбира се, пак през 20 век бяха изведени в орбита много „свободни сонети“. Петър Велчев ни показа и това явление.)

Да, сонетът ни напомня, че движението на мисълта също има своите правила. (Петър Велчев ги знае добре.) Това са все вечни закони на изящната словесност.

И така, днес сонетът се появява като един върховен съдия с перука и тържествена тога. Но никой не се смее, защото той е пазител на законите. Той произнася присъдите и оправданията. И то без да има имунитет срещу бездарието.

Излишно е да правя политически алюзии на ситуацията, в която се намира нашето общество. Искам само да поздравя поета Петър Велчев за неговата настойчива, талантлива смелост да гледа на настоящето и бъдещето като верен рицар на сонета.