Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

PУСКИЯТ ВЪПРОС ВЪВ „ВЕХИ” (1909 Г.)

Е-поща Печат PDF

• Възражения и поуки за пътищата на руския живот, за революцията от 1905 г. и волюционното развитие, за свободата и насилието, за атеизма и религията

Отдавна ме вълнува съдбата на руската революция през 20 в. и нейните два върха през 1905 г. и през 1917 г., събитията и лицата, които са я извършили или са й се противопоставили, проблемите, които поставя и решава, нейното световноисторическо значение. Този интерес се засилва в мен и защото през настоящата 2017 г. предстои отбелязването на стогодишнината от Великата октомврийска социалистическа революция. В днешната епоха на поголовно отрицание не само на руската революция, но и на революцията като феномен, от огромно значение е да се потърсят отговори на въпроси, които няма как да не докосват и тревожат съзнанието на съвременните хора.

Аз също задавам въпроси и търся техните отговори, но в този случай, въз основа на един знаменит руски философско-политически сборник - „Вехи”, и анализа ми на публикуваните студии в него, които представляват полемика и отрицание на революцията от 1905 г. като философия, етика и практика. Нямам физическата възможност да публикувам тук изследването на отделните текстове. В замяна на това ще запозная уважаемата аудитория с изводи, премислени и изстрадани в битието ми на ляв интелектуалец.

Но преди това, сгъстена справка за сборника „Вехи” с мотивите за неговото представяне в българска среда.

Сборникът „Вехи”, както е известно, е интелектуален отзвук на Първата руска революция (1905 г.), потушена от полицейската машина на самодържавието. Още по-точно, той е тотална, мащабно реализирана критика на революционните и социалните идеи в тогавашна Русия, израз на стремежа на част от руската интелигенция да разреши тогавашната обществена криза в руслото на класовите компромиси и мир.От друга страна, „Вехи”, е пример за равнището на руската религиозна школа във философията и обществознанието, за мисленето на консервативно настроената интелигенция от края на 19 в. и началото на 20 в., за нейната способност да навлиза в актуалните и нерешени проблеми на епохата, обществото и личността. Да проектира на крупен исторически екран общите черти и различия между културата на Русия и културата на Западна Европа. Да обсъжда трагедията на човека, неговата екзистенция. Да се противопоставя на социалния колективизъм, но и на идеята за свръхличността от гледна точка на християнската религия, по-точно, на православието.

Обяснимо е защо във „Вехи” липсва едно по-толерантно обсъждане на другата гледна точка, тази на революционните работници и селяни. Обсъждане, което би помогнало да се разберат отблизо причините, накарали работниците в Путиловския завод на Петербург да стачкуват масово през годината на революцията; да отправят петиция до царя и да излязат на шествие срещу самодържавието с хоругви, знамена и портрети на самодържеца; да се подскаже по-директно отрицателната роля на персони като поп Гапон и политика Плеве. Защо видните представители на руската религиозна мисъл не се наемат да обяснят кой, как и поради какви поводи е извършвал репресиите през „кървавата неделя” на януари 1905 г.? Дали Звяра от Апокалипсиса, или друга сила е накарала московчани да се вдигнат на героичното си Декемврийско въстание?

Ще кажа и това, че сборникът „Вехи” излиза само четири години след края на разгромената революция. Няма как възпоминанията за полицейския ботуш и палки, за отмъстителната злост на господарите, за потъналата в кръв революция да не са били още пресни в съзнанието на авторите на „Вехи”. Те обаче ги оставят в периферията на текстовете си, или ги подминават, тъй като целта на сборника е различна, пък и от такива „капризи” на паметта боли.

Вместо това веховци концентрират вниманието си в друг кръг основополагащи проблеми, свързани и те с дълбоката криза на руското общество. Авторите на сборника влизат в остра дискусия със социалния радикализъм относно вредната, според тях, роля на руската интелигенция в подготовката и протичането на руската революция от 1905 г. Отхвърлят идеологиите, които подкрепят или отричат революционния акт. Вглъбяват се в културната история и съдба на Русия и руския народ. Защитават представата за вътрешното усъвършенстване и самоусъвършенстване на личността.

Тежнението им е към религиозния ренесанс и месианската предопределеност, които – както те мислят, - градят самобитността на руския човек и на руската култура, различна от самобитността на западния човек и западната култура. Според тях, докато руската духовност е проникната от провидчество и мистицизъм, идващи от Изток, западната духовност е далеч по-рационална, подчинена на земния интерес, тя поставя на пиедестал човека, а не Бога и небето. Вместо да изразява стремеж към абсолютните ценности, западнякът, по подобие на руския интелигент (не на руския народ), възлага надеждите си на относителните понятия и мерки. Според веховци подобни западни влияния развращават традиционно формирания руски свят. Херцен, макар с други подбуди, пише, че срещата на двете култури – западноевропейската и руската – е драматична, че тя ражда „умни ненужности” на руска почва: възпитаниците на Западния свят, „децата на Запада” в руски условия не намират приложение на своите възможности, ножицата между тяхната подготвеност и потребностите на руското общество се оказва несъразмерно голяма.

Както проличава, дискусията на веховци, извън конюнктурната политическа задача, се докосва до такива черти, белези и симптоми, които са характерни въобще за същността на руснака и които намират отражение в нови противоречия между идеята за руската култура като евроазиатска (отглас от душата на Азия и Европа), и идеята за руската култура като органично взаимосвързана с общоевропейската (руснакът възприема себе си като чистокръвен европеец, а не като евроазиатец).

Статиите, поместени в сборника „Вехи”, са подредени в следния ред: Н. А. Бердяев „Философската истина и интелигентската правда /Размисли за религиозната природа на руската интелигенция/”; С. Н. Булгаков „Героизъм и сподвижничество”; М. О. Гершензон „Творческо самосъзнание”; Б. А. Кистяковски „В защита на правото /Интелигенцията и правосъзнанието/”; И. Б. Струве „Интелигенцията и революцията”; С. Л. Франк „Етиката на нихилизма /Към характеристиката на нравствения мироглед на руската интелигенция/”; А. С. Изгоев „За интелигентната младеж /Бележки за нейния бит и настроения/”.

Каквито и съгласия или несъгласия да изразявам в студията си във връзка със сборника „Вехи”, той, според мен, запазва и днес както концептуалната си значимост, така и своята актуалност. Статиите и студиите, поместени във „Вехи”, подтикват съвременния читател да направи редица необходими преоценки за релациите: личност – общество, еволюция – революция, руска култура – западноевропейска култура, универсален смисъл на руския свят - национални ценности на руския свят, религиозно смирение – цена на кръвта, виновност – аморализъм, и т. н., и т. н.

Моето мнение за сборника се влияе от факта, че възгледите ми за живота и културата се различават съществено от възгледите, на които държат авторите на „Вехи”. Че аз и сега, през първите петнайсет години на 21 в., продължавам да вярвам, че служенето на социалния идеал не е пречка за натрупването на етически ценности; за личното осъществяване и самоосъществяване. В този аспект не ми е присъщо противопоставянето между лични и обществени стремежи, напротив, смятам, че грижата за социума, за хората, за ближния, борбата за тяхното щастие могат да бъдат съчетавани с принципите на „персонализма” и с началата на християнската вяра, на православието.

И така, авторите на сборника поставят с дълбока научна аргументация важни въпроси на руското и световното развитие, на „вътрешния” и „външния” човешки свят, въпреки че отговорите, които намират, да са често пъти приблизителни, неточни или погрешни. В тази публикация на страниците на в. „Нова Зора” се спирам върху десет проблема, извлечени от „Вехи”, които не само че не са изгубили актуалността си, но и продължават да са в центъра на голямата дискусия за ценностите, върху които би трябвало да стои съвременният миропорядък и съвременната душевност на личността. Тези проблеми, които изразяват и мой личен опит и виждания, са от значение за лявото движение на 21 в., което отново търси път и посоки, учи се от историческите си грешки, за да бъде в крак с действителните потребности на новата епоха.

• Съвестта и пулсът на руската интелигенция

На първо място, във „Вехи” руската интелигенция никак не е пощадена. Тя се обвинява за „вся и все”, както в духовна леност, така и в поддаване на земните изкушения; както в позорно бягство от православната вяра и църква, така и в разколническа, антихристиянска дейност; както в гнило западничество, така и в пасивност, която идва от източното местожителство. Интелигенцията е тази, която взема най-лошите национални наследства, за да ги продължи. Тя е подмолна и коварна, каквито са зложелателите на Русия. Закономерно е, че развращава и хвърля в сляп бунт руския народ, отклонява го от природата му да е покорен и хрисим, да не руши вече създаденото, да не се поддава на безпътици и нихилизъм. Въобще авторите на „Вехи” подлагат на колективно бичуване руската интелигенция като подбудител и организатор на невъобразима катастрофа - революцията от 1905 г.

Тази насока на разсъжденията и филипиките е разбираема във връзка с консервативното мировъзрение и антиреволюционното настроение и воля на авторите. Но тя е несправедлива що се отнася до съкровените идеи, които изповядват представителите на руската интелигенция, до кръстните им мъки в търсене на истината, до битките им за оцеляване на човешката личност и общество. В случая се сблъскваме с различни тенденции и осъществявания, с предразсъдъци и прокарване на нови обществено-културни пътища от руските защитници на духовността.

Но най-силно поразяват вътрешните терзания на руските писатели, артисти или художници, провидческите им видения, кръвната спойка между идеи и живот. Като че ли няма друга култура в новото време, която толкова дълбоко и многостранно да потъва в света на „вътрешния човек”, в противоречията на човешката душа. Толкова правдиво да защитава смисъла на човешкото съществуване, така органично да свързва идеализма на твореца с неразкрасеното лице на живите страсти и съдби.

Руските интелигенти, големите представители на руската култура, не изживяват своя 19 в. само за да подготвят почвата на руската революция от 1905 г. Не, те са забележителни, феноменални са техните персонажи и творби с поставянето на възлово важните въпроси на руския човек и на руското развитие. Търсят с нажежени сетива изход от лабиринта на руската изостаналост и робски нрави. Изживяват с неповторима сила разминаването си с идеалите, които ги изгарят. Готови са да пострадат заради своята вяра, дори и заради тази, която е толкова неприемлива за веховци. Историята нарича мъчениците й декабристи, петрашевци, народоволци, социалисти, или религиозни мечтатели като Достоевски.

В първите десетилетия на века Пушкин и събратята му посрещат своята младост с ликуване и виталност, за да ги застигнат малко по-сетне вълни на разочарования. Но скоро след това, не единствено поради променената политическа среда, идва ред на повтарящите се горчиви самопреценки, правени от руски интелигенти, на вглеждането им в живота, който не се получава, на проблематичното им общуване с другите хора: приятели, любими същества, идейни сподвижници, противни типове, кариеристи, бюрократи, формени подлеци и пр. Започват да възприемат себе си като „излишни хора”, безполезни, пропилели битието си, нямащи какво свястно да правят.

Руският интелигент изпада все по-често в състояния на безтегловност, безизходност и самотност, все по-неуютно се усеща сред остатъците на отколешната „татарщина” и родните картини на крепостния труд. Нищо чудно, че руската интелигенция първа започва да „ходи” сред народа, да подготвя призиви и програми за освобождаване на руското селячество. Да осъзнава, че поземлената реформа от 1861 г. е недовършена. Да счита себе си за виновна пред народната мъка и да приема да работи, за да направи Русия следващата стъпка в своя прогрес.

Веховци, подобно на славянофилите, са сигурни, че руското развитие е напълно оригинално и отделено, че то не трябва да заема практики от Западна Европа (или ако ги възприеме, да не са със социален привкус), че православието и православната църква са главен ориентир в националното развитие. Но в Русия през онези години има големи учени, писатели, политици и държавни мъже, които мислят не точно така. Те се измъчват, но и протестират, кога явно, кога скрито, че Русия закъснява застрашително в икономическия си развой, че родната полицейщина и държавното насилие мачкат надеждата за установяване на демократични и напредничави идеи. Спорят кой труд е по-производителен и по-хуманен. Дали разумът или чувството водят към истината? Може ли с еволюция да се решат отлаганите обществени въпроси и ако това е невъзможно, какви да са горивото и съдържанието на революционния акт?

Тези интелектуалци не са толкова единно предани на християнската идея, защото според мнозина от тях религията прави човека безволев, роб на небесната, но и на земната власт. Херцен, който има обожатели и сред интелигентите радикали, и сред славянофилите, и сред религиозните мислители, твърди следното:Всички религии са обосновавали нравствеността с покорството, т. е. с доброволното робство. Поради което са били по-вредни от политическото устройство. Там имало насилие, тук разврат на волята”.

В такава среда на преоценка на заварените наследства, на нахлуване на новите идеи, на остри словесни схватки, на културно мисионерство и обновление, преминава пътят на руската интелигенция, сурово отречена във „Вехи” заради революционните й нагласи. Същевременно, в такова пространство на солидаризиране и отричане на реформите в Русия се раждат герои като Печорин на Лермонтов, Онегин на Пушкин, по-нататък Рудин, Базаров и Инсаров на Тургенев, Белтов на Херцен, Разколников, Иван Карамазов и Иван Шатов на Достоевски, Андрей Болконски, Нехлюдов и Левин на Толстой, Рахметов на Чернишевски, Сатин и Нил на Горки и т. н.

Русия през тези десетилетия се изпълва с нерадостните открития на Гогол, Салтиков-Шчедрин или Чехов, които проникват в грозния образ на руското всекидневие, в безочливото разпространение на бюрокрацията, населила град Глупов, в религиозната догматика, в църковното лицемерие, пораснало до невъзможни размери, в абсурдността на заобикалящия ги живот. Сред персонажите и авторите им има и вярващи (самият Гогол е искрено вярващ художник), и атеисти, и усъмнили се в безупречната етика на небето и Всевишния. Веховци, също руски интелигенти, няма как да не са съзирали противоречията, в които изпадат. Но верни на целите на книгата, гледат да не разгръщат такива страници от историята на руския просветен слой.

Въобще руската интелигенция, особено през втората половина на 19 в., изживява страстно и ангажирано новите идеи на епохата, защото иска реформи, промени и радикални преобразования в Русия срещу системата на крепостното робство, на самодържавието и социалните пропасти, на паразитното „нищонеправене”. Всеки дири силата, която ще даде смисъл, ще оправдае стремежите и постъпките му. От възвишените идеали се стига до грубия прагматизъм, цинизъм и нихилизъм и обратно. Характерната за руснака тяга към свръхземните неща прелива във вдъхновено очакване на социалния бунт.

В „История на руската литература” (Москва, 1939 г.) Максим Горки дава, според мен, вярна представа за тези бурни и крайно напрегнати състояния на руския дух, които през десетилетията на 19 в. и началото на 20 в. са с различни специфики. Ето как той, чрез слова за Херцен и от Херцен, описва културния подвиг на руската интелигенция с дворянски корени, преди настъплението на младите интелигенти-разночинци, произхождащи от семейства, които нямат благородническо потекло, или ако имат, през десетилетията са обеднели истински.

Горки пише: „Херцен за нас е интересен най-вече като човек, който, проумял печалната способност в психиката на руския човек да се увлича по крайностите и да обезобразява действителността, през целия си живот показваше вредата от тази способност, цял живот, без да се щади, се бореше с нея”. И веднага Горки цитира основополагащо заключение на големия руски творец: „Господстващата ос, около която се движеше нашият живот, това е нашето отношение към руския народ, вярата в него, любовта към него, желанието да участваме дейно в неговата съдба”.

А сега един по-обширен цитат от Горки:

„За да запазим в паметта си драмата на руското дворянство, нека си припомним неговите основни черти.

Човекът е осъзнал своето достойнство – но вижда и чувства на всяка крачка, че неговата личност не е свободна, че правата й не ги признава властта, която командва целия живот на руския човек.

Той е осъзнал необходимостта да се бори за свободата на своята личност – но ясно съзнава, че е сам, няма на кого да се опре в борбата.

Бидейки човек умен, той се чувства „умна ненужност”.

Той е разбирал ясно, че крепостното право погубва страната – но сам владее роби. Неговият живот, неговата психика са пълни с противоречия. Той се залавя за всичко, което може, според мнението му, да отговори на съдбоносния въпрос: „какво да се прави”. От него се пръква „рицар на момента”, „душата му е пленница на последната прочетена книга...”

За такива хора Маркс иронически е казал: „Руската аристокрация се зацепва... все в най-големите крайности на Запада. Това е чистопробно чревоугодничество, такова, с каквото се е занимавала част от френската аристокрация през ХVIII в.”.

Това не е съвсем така: тук не гастрономията, а необходимостта е тласкала хората от признаване, че цялата действителност е разумна, до отричане на истински ценното, от Пушкин - „пустинния сеяч на свободата”, – до мужика, който безуспешно отвоюва свободата си с юмруци.

...Помнейки историческата приемственост, длъжни сме да кажем, че руското дворянство полага основите на нашата култура, започва да разпространява най-прогресивните научни и политически идеи на Запада... Дворянството оставя на новородения интелигент-разночинец прекрасно наследство, най-добрата част от което се е състояла от богата литература по народознание и от прекрасно разработено учение за личността...

Авторите на ”Вехи” задават двата най-съществени, но и най-обичайни за руснака и за руската душевност въпроси: „Кой е виновен?” и „Какво да се прави?”. Любопитно е, че двама руски писатели от 19 в. имат творби със същите названия: Херцен - „Кой е виновен”, и Чернишевски - ”Какво да се прави”.

Веховци задават и двата въпроса правилно и навреме. Но отговорите са или неверни, или едностранчиво дадени, или се нуждаят от допълване. Авторите на „Вехи” без колебание отговарят на въпроса „Кой е виновен”: вината за революцията от 1905 г. трябва да я понесе изключително руската интелигенция, най-общо заради пристрастяването си към идеологическата мода на народничеството, социализма и анархизма. Заради своята самовлюбеност и безотговорност. Заради своето безбожие, погрешно извървени пътища и съблазняване на народа!

Както се вижда, становището на веховци за руската интелигенция най-малкото е непълно, тенденциозно, подчинено на идейната схема на сборника. Прегледът на отделни черти и свойства на руската интелигенция показва, че несъобразяването с отликите между нейните представители и изяви, със сложното й отношение към въпросите на еволюцията и революцията, на религията и народа, към миналото, настоящето и бъдещето на Русия, и пр., и пр., е знак за едностранчивите схващания на авторите на „Вехи”, за едностранчивия отговор, който те формулират.

Отговорът на въпроса „Какво да се прави?” е също преднамерено еднолинеен. Препоръката е да бъде почти изцяло възстановена вярата в абсолютните ценности, придошли от Всевишния, да се зачеркнат максимализма и относителните земни ценности, горивен материал на всеки бунт и революция. Явно е, е така веховци се отказват да анализират комплекса от причини за избухване на революцията от 1905 г., които имат исторически, икономически, съвременно политически и духовен характер.

Тези недостатъци на избрания от авторите метод не намаляват стойността на споделените съждения. Нито верността на немалко наблюдения върху общи и конкретни слабости на революцията, в този смисъл и на социалната. Нито, както ще се убедим, отнема валидността на предупрежденията и прогнозите за противоречията на всяка следваща революция в Русия.