Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ЧОВЕШКИЯТ ФЕНОМЕН И “СОЦИАЛНАТА ТЕЛЕСНОСТ”

Е-поща Печат PDF

Проф. Нако СТЕФАНОВ, д-р на философските науки, д-р по история, японист и изследовател на Източна Азия - Китай, Корея и Япония, специалист по управление

Когато става дума за организациите, които са ключовият инструмент на развитието на човешката цивилизация, не бива да се забравя, че те са преди всичко човешки феномен. Т.е. организациите не са нищо друго освен „двама или повече души, обединени от обща цел в дългосрочна перспектива и коопериращи усилията си за нейното достигане”. Именно затова проблемът свързан с „организационния човек”, а още по-точно с трудовия човек, човекът на труда, който е в центъра на организационния живот, е изключително важен и актуален.

Днес в условията на наслагването, от една страна, на кризата на индустриализма със системно-структурната криза на неолибералния модел на капитализма, наблюдаваме как досегашните форми на труд, а съответно и на трудови хора, все повече и повече се различават от класическите такива определяни с понятие като „работническа класа“. Това, разбира се, несъмнено не премахва в никакъв случай, нещо повече, задълбочава антагонизмите на класовото общество каквото е капитализмът. Но ключовите антагонизми на съвременния капитализъм придобиват нови измерения, коренно изменящи съществувалите довчера начини на взаимодействия и взаимоотношения, разбирани в най-широк и абстрактен смисъл.

За „когнитариата“ като „социална телесност“ на новите форми на труд

През последните години едно ново понятие, което се опитва да улови променящата се „социална телесност“ на новите форми на труд, т.е. променящата се същност най-малко на част от това, което наричахме, а и все още наричаме „работническа класа“, стана терминът когнитариат. Негов създател е италианският последовател на Маркс Франко „Бифо“ Берарди, теоретик и активист на т. нар. автономистка традиция.

Автономизмът“ или „Автономисткият марксизъм“ е антиавторитарно ляво политическо и социално движение, появило се през 60-те години на 20 век. Тази традиция прави усилия да бъде алтернатива на централизираното вземане на решения в обществото, в което живяхме, и което наричахме „реален социализъм“, а сега назоваваме „държавен социализъм“. От друга страна, движението се противопоставя на системата на съвременния капитализъм, на неговата „представителна демокрация“ и фалшивия политически плурализъм, и прикрит социално-икономически авторитаризъм. Днес автономистите продължават да действат относително активно в страни като Италия и Франция и по-малко в Германия и в англоезичните страни. Те представляват пъстра група, обединяваща леви хора с различни идейни убеждения – от марксисти до анархисти.

Самият Берарди се занимава с

проблемите на „пост-индустриалния капитализъм“

за който пише цяла поредица от книги, есета и статии: „Фабриката на нещастието: Новата икономика и движението на когнитариата“ (2001), „Духът в работата: От отчуждение към автономност“ (2009 год.), „Комунизмът се завръща, но ние трябва да го наречем терапия на сингулярността“ (2009 год.) и други.

Под когнитариат се разбират „работниците на знанието“, т.е. „умствените работници“, тези, чийто основен потенциал е знанието – програмисти, научни работници, инженери, лекари, архитекти и т.н.

Казано с думите на Франко Берарди – всичко онези, чийто основен труд е „инфо-труда“. Когнитариатът е „социалната телесност“ на труда, свързан със знанието.

В известната си студия „Какво означава когнитариатът? Труд, желание и депресия“ (вж. Franco Berardi, Cultural Studies Review, volume 11, number 2, September 2005, http://epress.lib.uts.edu.au/journals; pp. 57–63), Франко подчертава, че „за да се разбере смисъла на понятията когнитивен труд и когнитариат, е необходимо да се анализират не само промените, които са настъпили в процеса на работа, но и това, което се случва в психическите измерения и измеренията на желанията в пост-индустриалното общество“.

Механичният индустриален труд - отбелязва по-нататък авторът, - се характеризира с чертите на съществена взаимозаменяемост и деперсонализация и като следствие се възприема като нещо неприсъщо, задача, която се осъществява само защото се получава заплата в замяна. Зависимият платен труд е чисто служене във времето“ (пак там).

Цифровите технологии, обаче, откриха един изцяло нов възглед за труда. На първо място те модифицираха взаимоотношенията между концепция и изпълнение. Тенденцията е физическият труд да се осъществява от автоматично контролирани машини, докато иновативната дейност, която създава по-голямата част от стойността, се изпълнява от „работниците на знанието“...

Самото понятие за производителност става неточно: връзката между времето и размера на произведената стойност става трудно да се установи, тъй като не цялото работно време на работника на знанието е равносилно по отношение на производителността. Марксисткото разбиране за абстрактен труд трябва да се предефинира“.

Желание за труд и синдром на депресивна паника при когнитариите

Интересно наблюдение прави Франко Берарди относно желанието за труд. Като цитира редица данни за удължаване на работното време в редица западни общества той заявява, че в обществото на свръхкапитализма (hypercapitalism) трудът заема ключово място като обществена привлекателност. Причината от една страна, е, че развлечението се е стандартизирало. Благосъстоянието вече се измерва не с времето, отдадено на развлечение. Има промяна на ценности предвид изключителната социална тревожност, породена от един важен факт.

Либералната атака срещу трудовите хора е толкова социално опустошителна

че работата придобива централно място в йерархията на обществената привлекателност. Работниците са длъжни да приемат работата, когато и колкото иска шефът или да потънат в бедност.

Трябва да се примирим с повечето работа, защото икономическото оцеляване става все по-трудно и градският живот е станал толкова тъжен, че ние се стараем поне да го разменим за пари“.

В тази връзка Берарди акцентира върху едно ново явление в социалния живот в условията на „новата неолиберална икономика“

синдрома на депресивната паника

Като цитира Alain Ehrenberg в книгата „La fatigue d’еtre soi“ (Умората да бъдеш самия себе си) „Бифо“ описва този „синдром на депресивна паника като патология, предизвикана от социалните условия, свързани със засилващата се вътре в трудовата общност конкуренция за работни места и място под слънцето”...

Тази конкуренция включва висок риск от нарцистична самостимулация, защото, естествено, в ситуация на конкуренция (като тази при капиталистическата икономика като цяло, но особено при новата икономика, неолибералната икономика, б.Н.С.), претендентите са много, а избраните са малко. При това социалната норма не признава възможността от провал, тъй като това се идентифицира като психопатологична категория...

Франко Берарди заключава, че гореспоменатият синдром „е не толкова индивидуална психопатология, но индивидуална проява на една широко разпространена социална психопатология“.

В крайна сметка става ясно, че се осъществява вътрешната поляризация на трудовата общност, т.е. на съвременната работническа класа на два полюса:

На единия полюс е прекариатът – депрофесионализираща се общност, характеризираща се с неустойчивост на заетостта, честа смяна на извършваната дейност, на организацията и работното място, поради това с размита социална самоидентификация;

• На другата е когнитариатът с високопрофесионална квалификация, с труд, характеризиращ се със значителен творчески компонент. Но той също така е обладан от тревога и даже от депресивен синдром поради социалната несигурност, предизвиквана от вътрешногруповата конкуренция, инициирана от капитала.

Фактически тази поляризация на трудовата общност, т. е. на работническата класа в лицето на нейните различни отряди, формира значителна атмосфера на отчуждениие. Последната става най-демонстративен израз на

системно-структурната криза на съвременния капитализъм

В условията, когато се предполага, че новите технологии ще доведат до значително освобождаване на работна сила, замествана от роботи, този процес ще се засилва. Това изправя съвременният капитализъм пред дилема: • в името на свръхпечалбите на малцина да търси начини да се справя с „излишните хора“ чрез войни, болести, бедност или по някакъв друг „иновативен път“; • в името на хуманизма радикална трансформация в солидарно-творческо общество, което е другото наименование на социализма на 21 век.

 

Проф. Нако СТЕФАНОВ,
д-р на философските науки, д-р по история, японист и изследовател на Източна Азия - Китай, Корея и Япония, специалист по управление