Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ВАЛЕНТИН РАСПУТИН, СИБИРСКИЯТ ИМПЕРАТОР НА РУСКИЯ ДУХ

Е-поща Печат PDF

• Слово послучай 80-годишнината на Валентин Распутин

Уважаеми приятели,

Днес е 15 март. На тази дата, през всичките 27 години, откакто излиза вестник „Нова Зора”, ние, къде по-обширно, къде по-скромно, но винаги и неизменно сме отбелязвали рождения ден на Валентин Григориевич Распутин.

Днес съм пред вас, натоварен с високата чест и отговорност да говоря и за човека, и за световния писател Валентин Распутин, гордост на славянските и кирилски народи, който, ако да бе сред нас, щеше да бъде венценосният юбиляр на нашето възхищение, на нашата човешка признателност и братска съпричастност към неподражаемото му слово и творчество.

Днес обаче тези наши непристорени чувства трябва да отправим към организаторите на тази среща: фондация „Устойчиво развитие на България”, Съюзът на българските писатели, Съюзът на българските журналисти, и домакините от Россотрудничество и Руския културно-информационен център. На това място Валентин Григориевич навярно би ме поправил в този мой опит зад блестящата фасада на уважавани сдружения и институции да не спомена имената на хората, станали символ и мярка за всички неща и събития, свързани със словото и приятелството с Русия и руската култура.

На първо място, разбира се, е г-жа Станка Шопова, личен приятел и пазител на паметта за Валентин Григориевич, която, без да изреждам неизборимите й заслуги в това отношение, от негово име ще си позволя да нарека депутат на Русия във всенародния парламент на българската любов към братския руски народ.

От името на Съюза на българските писатели тук е поетът Боян Ангелов, председател на съюза, продължител на духа и делото на автора на „Здравствуйте, братушки”, патриарха на българската литература Иван Вазов, чийто дух и дело СБП никога не забрави и на които никога не измени.

Тук е и г-жа Снежана Тодорова, която ръководи кохортата на българските журналисти, ще си позволя да кажа, на по-добрата част от тях. Сиреч на онези, за които правдата, истината и паметта на кръвта в отношенията на двата народа никога не са били помрачавани от конюнктурни съображения и неистини.

Към “Россотрудничество”, към ръководството на Руския културно-информационен център, мога да отправя само моите и надявам се, на присъстващите в тази зала благодарности за тяхното дело и тяхната мисия в културния и обществения живот на България, и неразривната връзка с Русия, която представляват.

Уважаеми приятели,

Само ден преди да навърши 78 години, на 14 март 2015 г., в една московска клиника склопи очи Валентин Григориевич Распутин. Отиде си от този свят като една огромна въздишка за него. И за Русия, на която той със своето творчество беше духовната мярка за свяст, човечност и любов към родината.

Роден през 1937 г. в селцето Уст Уда, в Иркутска област, завършил през 1959 г. филологическия факултет на университета в Иркутск, Валентин Распутин отпечатва в алманаха „Ангара”, през 1961 г., своя първи разказ. През 1965 г. на съвещанието на младите писатели получава висока оценка за своите разкази и още същата година е приет за член на Съюза на съветските писатели. Повестта „Пари за Мария”, донесла му най-голяма слава, с която поема по стръмния път на литературния Олимп, той започва да пише през същата 1965 г.

Непомерно дълбок в проникновението си писател, Валентин Распутин, авторът на разтърсващите повести “Живей и помни”, “Прощаване с Матьора”, “В тази същата земя”, „Надолу по течението”, „Последен срок” и други, записа името си във всяко руско сърце. Записа го с нетленните кирилски букви на своето писателско слово, на своя талант, съизмерим само с мащабите на необятния Сибир, чийто роден син и чиято гордост и болка беше, е и ще бъде.

Писателят и човекът Валентин Распутин съумя, в духа на великата руска традиция в литературата, да превърне

вечната руска тройка - дарба, живот и творчество

в символ на автентичната мярка за синовна любов към отечеството, на неумираща кръвна връзка с родната земя, с дълга пред нея, със страданията и радостите на своя собствен народ. Духът на произведенията на Валентин Распутин въплъщава ценностната координатна система на велики, на световни руски писатели. Човекът в неговите повести, с корен, дълбоко впит в руската земя, живее със светлия вертикал на вярата и доброто; с непостижимия понякога хоризонтал на щастието; с вълните на битието, в което се оглеждат вечните въпроси на живота и смъртта; на човешкия път през времето, в който спорят паметта и вечността, любовта и отчуждението; където патриархалният нравствен кодекс е призван да изобличава изкушенията в делниците на порока; където равнодушието е изпреварващият знак и образ на смъртта.

Сложен е светът на писателя. Но дори творческите паузи от повест до повест при Валентин Распутин никога не са били израз на творческо изчерпване или застой. Подобно на укротените води на могъщата Ангара, в мига на творческия импулс те се отприщват, за да станат съкровен знак на онази сгъстена енергия, в която провидческият дар на писателя, протестът, волята и гневът сътворяват гърмящата смес на една парола, понятна за всяка славянска душа. Още от времената на Гогол, през Пушкин и Лермонтов, през Толстой, Достоевски и Тургенев, през Блок и Есенин синовете на Русия са се вслушвали в подземното бучене на онова „Народ безмолвствует”, поглеждали са небето и стъмнените хоризонти над руската земя, сторвали са кръстен знак и са поемали по пътя на дълга.

„Защо ни е патриотизъм, питаше Валентин Григориевич. А защо ни е любовта към майката, защо ни е святото чувство към нея за цял живот? И отговаряше: Тя те е родила, научила те е да ходиш изправен на своите крака, упътила те е към живота... Любовта към родината е същото като чувството към майката, вечна благодарност и вечна тяга към най-близкото същество на земята. Родината ни дава всичко, каквото имаме, всяка клетка от тялото ни, всяка бенка и всяка гънка на мисълта. Патриотизмът не е само постоянно усещане за връзката със своята земя, но преди всичко дълг пред нея, радение за нейното духовно, морално и физическо благополучие, сверяване като часовник сърцето с нейните страдания и радости...”

Преписвам цитата от проникновеното слово на Валентин Григориевич за родината майка, за любовта към отечеството и синовния дълг - тази най-свята тема за всеки православен народ, и усещам вълнението на сърцето си. То разпознава стоманения звек на онази неразкъсваема духовна верига, която ни свързва и ни прави братя. И която е счупила зъбите на не една вълча паст.

...Човек в родината си е като огромна семейна снимка с рамка, където предците следят за живота и постъпките на потомците. И където на едро са очертани родовите заповеди... - продължава великият словотворец. - Затова именно безродството изисква да направи целия свят като себе си. защото така по-лесно се управлява - с помощта на пари, лъжи и оръжие. Всичките беди на Русия идват от това, че не й позволяват да живее със собствената си глава...”

На 15 март 2015 г. над Русия и славянския свят изплющя камшикът на скръбната вест за кончината на този най-голям съвременен писател на кирилските народи. На 16 и 17 март Москва се прости с него, оплака го ведно с цяла Русия. И отгърмяха за упокой камбаните на храма “Христос Спасител”. И литна към небесата молитвата на Патриарха на Москва и цяла Русия Кирил: „Упокой, господи, новопреставленного раба твоего Валентина, и сътвори ему вечную памят”.

На 18 март в Иркутск, до гроба на трагично загиналата Мария, единствената дъщеря на писателя,

Валентин Распутин се сля с руската земя

духовният код на която той съхрани в своите книги. Вещ изследовател на руската душа, провидец и негръмогласен прорицател на тревожните процеси в руското общество и света, руски човек във всички измерения на това понятие, той имаше една тревога: съдбата на Русия. Валентин Григориевич знаеше за т. нар. глобален проект онова, за което мнозина съвременници само се досещат: „След откриването на Америка, писа той, и създаването там на могъща държава на космополитизма, пробивът в Русия стана главното събитие през втората половина на миналия век... Повалиха отечеството и хищниците се нахвърлиха на него - картина отвратителна и невиждана... Настъпи епоха на границата на живота, единственият образ на която е Апокалипсисът в откровенията на Йоан Богослов”.

Звучи отчайващо, ако великият писател не бе посочил и пътя на спасението:

родина, дух, памет и вяра!

Родината, това е преди всичко земята на духа, в която се съединяват миналото и бъдещето на твоя народ, и чак след това тя е територия... Родината е по-голяма от нас. По-силна от нас. По-добра от нас. Нейната съдба е в ръцете ни и трябва да бъдем достойни за нея”.

Какъв неподражаем и мъдър урок по патриотизъм! Какъв чудотворен мехлем за всяко наранено човешко сърце, което търси лек и изцеление от отровите и раните на безродството, във времена, когато сблъсъкът е съкрушаващ и загубите са страшни, а отчаяните, пленените и отровените от черната магия на бездуховността стават все повече, когато тяхното име е легион. Но големият писател Валентин Распутин, този сибирски император на руския дух, сякаш дочува пророческите напътствия на царя светец Александър Невски и ги повтаря: Не в силе бог, а в правде!” Националната идея – казва той, - не трябва да се търси. Тя е пред очите ни. Това е управление в името на нашите, а не на чуждите интереси. Възстановяване и защита на традиционните ценности, изхвърляне на всички, които развращават и оглупяват народа, опора на руското име, което побира в себе си, сега непотърсена и неизползвана сила... Трябва да се сложи край на чуждопоклонничеството, трябва да се спре нашествието на чуждестранната уродлива “култура”, да се въведе ред, който ще следва посоката на нашия исторически и духовен строеж, а не на неговата развала. Политическите измамници все така извъртат нещата, че да подменят коренната национална идея с чужда, или така да я обезсилят, че и буква да не остане от нея.”

Някога Иля Еренбург написа, че неговото познанство с Пикасо не е момент от биографията на великия художник. Да ме прости бог за дързостта да се позова на примера с двамата големи творци, но ми предстои да споделя с вас нескромността на един далеч по-драстичен мащаб. Да, аз познавах Валентин Распутин. И без да съм Еренбург, мога да повторя думите му, че съобщавам този факт като удивителен дар в живота ми. Тук няма да говоря за неговото гостуване в моя дом, за частицата мое, сиреч българско присъствие в неговия работен кабинет, за думите на благодарност, повтаряни всеки път, когато сме се чували, за невероятната ми изненада и вълнение, когато веднъж, в НДК, в антракта на “Лебедово езеро”, внезапно иззвъня телефонът ми и след недоизречените докрай радостни думи и на двама ни, аз чух приглушеният му глас да повтаря: „Минчо, держись!” Той обичаше България така, както искрено я обичаха и неговите близки другари Василий Белов и Ернст Сафонов.

С него и с тях ни свързваше онова необяснимо електричество, което протича между хората, които служат на идеала на правдата, но сърцата им усещат притаената злост на капаните и леденото дихание на бездната. Бе време, когато България и Русия се раздалечаваха като дрейфащи ледени късове в морето от лукава ненавист, наречено разведряване. Усетих го още на празниците на славянската писменост в Минск през 1990 г., когато се озовах в състава на българската културна делегация. Това съвпадна и с еуфорията, която изживявах от излизането на първия брой на в. „Зора”, на 14 май 1990 г. – вестника, който бях мечтал и сънувал, и излизането на който празнувах като раждането на първороден син. Така, върху крилете на младостта и радостта, долетях до Мурманск за откриването на паметника на светите братя Кирил и Методий, там, далече на север. Още помня как дълго бях зашеметен от целувката на една северна Олеся . Сбогувах се обаче и отлетях към Минск, където бе и първата ми среща с Валентин Григориевич. От словото, което произнесе при откриването на празниците, запомних, че

„човек се ражда от клетките на доброто”

Подарих му първия брой на в. „Зора” и помолих за текст, който после поместих в бр. 3 на в. „Зора” от 7 юни 1990 г. Така започна нашето познанство.

 

Слушах автора на „Пари за Мария” как говори за великото дело на славянските просветители, за нас, българите, като наследници и продължители на този духовен подвиг, за мястото ни в културния и духовен живот на Русия – думи, съзвучни единствено с тези, които дотогава бе изричал само един друг приятел на България, академик Дмитрий Лихачов, а сякаш в сърцето ми повя оня хлад, който запомних в далечния Мурманск: „Русия и България – продължаваше Валентин Григориевич, - може да имат и различни политически системи, но все едно – ще съществува най-важното: духовните ни връзки. И най-главната ни опора са славянските ни първоучители Кирил и Методий – създателите на азбуката, от която всички се ползваме. Ние всички сме произлезли от тая свещена азбука. Ние мислим, ние пишем с нейна помощ, продължаваме се чрез нея. Това не е случайно. Така че нашите съдби не могат да се разминат. Вие, българите, сте наследници на тази култура, вие я продължавате и ни показвате как едновременно можете да бъдете и наследници, и продължители на тази култура”.

Минаха четири години от тази наша първа среща в град Минск. От онзи многохиляден, невиждан и за съветските хора тогава митинг-шествие, предвождан от духовния глава на Беларуската република Патриарший екзарх Филарет. В челото на това шествие крачеше и синът на Сибир, големият писател на Русия и славянския свят Валентин Распутин. Когато Филарет призова да се поклоним в памет на мъртвите герои, защитници на руската земя, аз бях в редицата зад Валентин Григориевич. И докато съм жив, ще помня неописуемото вълнение на този почти библейски миг: протегната пастирска десница на йерарха, кънтящата тишина над многохилядното множество, и в нея, и в него, великият писател, допрял до земята челото си в синовен трепет, сякаш за да чуе нашепванията и заръките на великите мъртви.

На 9 ноември 1994 г. в София се състоя среща-разговор на Валентин Распутин с членовете на редакционния съвет и авторския кръг на вестник „Зора”. Бих нарекъл тази среща знаменателна, а този вече далечен ден, вълнуващ и забележителен, ако все пак подобни определения не бяха в опасна близост до шаблона и трафаретността. С риск обаче да остана в тяхна власт, аз чувствам потребност днес, в деня, в който писателят трябваше да навърши 80 години, да споделя с вас, че тогава бях горд и удовлетворен. Тази среща

беше неизбежна като ден на истината

която въпреки всичко идва, за да опровергае лъжите. Всеки от нас, сам за себе си, беше откривал и изстрадвал правдата. Всеки сам и всички заедно бяхме осъзнавали лъжите и заблудите, бяхме минали през пустословието на перестройката и безпътицата на великата криминална. И в България, и в Русия. В България бяхме свидетели, макар и не неми, на живожарицата на позора, в който дори адът на тъмното робство бе наричан присъствие и съжителство на две култури. В Русия обаче, както сподели тогава Валентин Распутин, вече мнозина бяха прозрели, че критериите за демокрация на силните на деня, не са неизменна величина; че те смятат за непростим грях и престъпление например да защитаваш националната си самоличност, да се противопоставяш на стремежи, които са заплаха за нацията и държавата ти, докато разстрелът на един парламент и унищожението на цял един народ пред очите на света за тях са просто демократичен акт при налагането на демокрация.

Тогава разрухата и покрусата бяха трескаво всекидневие на целия славянски свят. Гореше Югославия, не бяха заглъхнали още залповете на танковете от Таманската дивизия срещу парламента в Москва, Булат Окуджава, чиито песни знаехме наизуст, беше заявил нееднократно, че е гледал с особена наслада обстрела на парламента, че точните попадения на снарядите са му доставили неизразимо удоволствие...

Валентин Григориевич потвърди тази наша покруса и добави нещо, което тогава не знаехме. Четиридесет и трима писатели, считащи себе си за либерали, бяха призовали президента на Русия Борис Елцин да се разправи с опозицията чрез терор: „К стенке, надо!”, бяха писали инженерите на човешката душа. Така разговорът се пренесе на тема либерализъм, а изводът бе, че т. нар. либерално движение не е нищо друго освен средство, с което се отварят вратите на диктатурата и последващия терор.

На страниците на „Зора” от 22 декември 1994 г. поместихме този забележителен разговор, фрагменти от който се опитах да преразкажа сега. Все пак най-важната тема бе за бъдещето на славянския свят. Всички гледахме към Русия и по пътя на неминуемото отърсване от заблудите, се надявахме тя да се възправи. Дори измермахме времето, през което можехме да издържим „пока Россия не встанет!”. На това място големият писател сам поиска думата. И заяви: „От това сме заинтересувани и ние, въпреки че сме с усещането, че сме сами. Сега, когато дойдох тук, виждам, че вие стоите твърдо, по-твърдо, отколкото ние в Русия. Вярно е, че славяните не можем един без друг. Тежко е сега на сърбите, съчувстваме им. И независимо от тежкото историческо наследство между вас, българите, и тях, такова съчувствие открих и тук. Разбирането, че това е славянска страна, която води борба за своята самостоятелност, за запазване на националното си лице, че се сражава може би в едни авангардни боеве на следващото хилядолетие, това е много важно и обнадеждаващо. Ние, в Русия, минахме през много периоди на разделение и съединение. Мисля, че най-тежкият период на разединение привършва. Виждат се контурите на един държавен покрив. С радост ще говоря за това, което видях тук, в България. Осъзнатата необходимост от духовно сближаване е налице. Това сближение няма да отмине и другите славянски страни, но те са малко по-далече по дух от Русия, отколкото е България. Ние имахме единно духовно пространство, сега имаме едно и също бездуховно икономическо пространство, а ни трябва взаимна морална поддръжка, която да се изразява в дипломатическа и политическа форма”.

Милият Валентин Григориевич, дали е предполагал тогава какво неизтребимо семе на надеждата пося в сърцата ни? Близо четвърт век измина и през него през какво ли не преминахме. От редиците ни се преселиха в по-добрия свят и академиците Николай Хайтов, Георги Близнаков и Илчо Димитров, професор Николай Генчев, писателят Венцеслав Начев, посланик Христо Малеев, ерудираният дипломат Венко Мечков, неподражаемият художник Тодор Цонев... Мартирологът на безвъзвратните загуби е толкова дълъг, че само болката по омерзеното ни Отечество и надеждата, че все пак то ще пребъде, са съизмерими с него. Към този мартиролог се присъединиха без време и общите ни приятели Ернст Сафонов, Василий Белов и непрежалимият Валентин Григориевич Распутин, чийто венценосен юбилеен ден днес отбелязваме без него.

Смъртта обаче не е само точка. Но тире, точка или многоточие, телеграмите с нейната морзова азбука винаги пристигат. И няма пропуснат получател до днес. И все пак човек се ражда от клетките на доброто – в това вярваше Валентин Григориевч.

Позволете ми нескромността да добавя продължението, както аз го разбирам: Човек се ражда от клетките на доброто, както денят се ражда от лъчите на зората.

Зора е! И ще бъде! За много дни след този, в който в необятната книга на човешката душа ще живее името на големия руски писател Валентин Григориевич Распутин.

Амин.