Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

НЕПОДОЗИРАНИТЕ МОСТОВЕ НА ПАТРИОТИЗМА

Е-поща Печат PDF

На 16 март едно политическо послание на почетния председател на ДПС Ахмед Доган развълнува българската общественост. Поместваме този дълбок и навременен текст, както и писмото на Минчо Минчев до г-н Доган, като едно изненадващо доказателство, че по пътя на патриотизма човешките сърца понякога откриват и неподозирани мостове.

Ние, в „Нова Зора”, които първи и най-продължително от всички сме писали срещу етническата партия ДПС, бяхме удовлетворени да прочетем неговия навременен анализ, новите измерения на патриотизма, както той го разбира, наложени ни от императивите на историята и общия ни път през нея.

 

ПОЛИТИЧЕСКОТО ПОСЛАНИЕ НА Д-Р АХМЕД ДОГАН

Раждането на обединителния патриотизъм на българска земя в демократични условия е уникален културно-исторически и политически феномен.

Правя дълбок поклон пред паметта на Апостола на Свободата - Васил Левски, защото това, което искам да кажа са кълнове от семената, които той е посял в почвата на общата ни душевност.

Този Обединителен патриотизъм съществено се отличава от европейски и регионални национализми по това, че не издига етнонацията като самоцел или като основополагащо условие за консолидиращите процеси в обществото. Върху тази основа са възникнали класическите национални държави.

Българският Обединяващ патриотизъм в днешното актуално политическо време се базира предимно на необходимостта от Заедност на различието, а не на елиминиране или на унифициране на другостта и различието в „нароченото гърне“ на етнонацията и на монолитната национална държава.

И за този политически процесинг са налице външни и вътрешни обстоятелства и фактори:

Външният свят, от който сме част и ние, е динамичен и нестабилен. Свидетели сме на геополитическо разместване на традиционни пластове на властовата система в планетарен мащаб. Това състояние на глобалното политическо време създава чувство на несигурност и тревожност.

Обстоятелствата и мотивиращите фактори във вътрешния ни свят са свързани с надградени проблеми във връзка с продължителния труден Преход, който излишно партизира и парцелизира публичното политическо пространство. Липсата на консенсус по основните приоритети на страната и хаотичната смяна на елитите е една от основните причини сега да плащаме висока социалната цена с нисък стандарт, бедност и шантав популизъм.

Развитието на общественото съзнание и самосъзнание, и в частност на националното самосъзнание, не беше проектирано върху динамиката на националните интереси. Опцията на визията за бъдещето на България имаше за хоризонт включването ни в НАТО и в ЕС. Разбира се, това беше правилната стратегия и тя беше реализирана.

Но свръхочакванията за полагаема ефективност се отразиха негативно върху ценностния фундамент и дейностния мотив на Националното самосъзнание.

В ежедневна консумация понятийното словосъчетание „национално самосъзнание“ е абстрактно клише, използвано предимно за комерсиални политически цели на част от елита на страната.

В тази щекотлива тематизация понятийно-категориалният терен е много хлъзгав. За това аз изхождам от разбирането, че дълбинният носител на гражданското съзнание и самосъзнание е „работещоНационално самосъзнание. Защото е защитен механизъм на Цялото при кризи и критични ситуации за страната. С други думи, е политическа методология за опредметяване на гражданското самосъзнание в живота от позицията на националните интереси.

Затова стратегическото проектиране на матрицата на Националното самосъзнание е предназначено да направлява възприятието, мисленето и оценъчно-избирателната ни способност да избираме какво е добро или зло за обществото и държавата не само от гледна точка на настоящето, но и в историческа перспектива.

Това е по-сложен и трудоемък подход, защото предполага: визия за развитието на света и на региона, както и поливариантно моделиране на различните геополитически таргети от позицията на устойчивото развитие на българските национални интереси.

През последните няколко десетилетия често съм си задавал въпроса: Защо пронационалистичните формации нямат прецизно дефинирано понятие за най-важния им инструмент за „събуждане“, „въздействие“ и „насочване“ на обединителната национална енергия във формулата „Национално самосъзнание“?!

Дори в първите години на прехода лансирах идеята за необходимостта от “умерен и интелигентен български национализъм“, който фактически е част от тъканта на националното самосъзнание на всички европейски страни. За голямо съжаление не бях разбран... А сега Съдбата чука на вратата...

Европейските и регионалните национализми се основават на пикови ситуации в Историята, т.е. в миналото, и са кодирани за допомпване на архетипната памет за възход, или на травми от историческо снижаване или падение.

И едното, и другото водят до разделение, противопоставяне и търсене на исторически реванш, особено на Балканите.

Това, което наблюдавам в предизборните профили на различните политически партии, меко казано, ме озадачава, смущава и притеснява.

В ЕС трудно може да се намери обособена или значима територия, която да не е „бивша“ на близки или на по-далечни съседи. За Балканите, да не говорим...

Тогава за какво става въпрос? За правото на първия, или за правото на последния?

Или за правото на временно пребивавал на определена територия, съобразно политическите катаклизми, или на капризите на историческото време? Ако това изчанчено разбиране се превърне във водещ политически принцип за възстановяване на „бившите владения“, със сигурност световният ред отива към пълен разпад.

Българската държавност започва от хан Аспарух. А правото на последния е модерната българска държава, член на ЕС. Аз съм гражданин на тази държава и изборът ми е категоричен, защото е дълбоко мотивиран. И всеки опит за назидание, или за претенция към моята държава - като „бивша територия“, засяга моето национално самосъзнание и визията ми за бъдещето.

Никой не може да си припише права за подобно мислене и поведение!!!

Ако подобна претенция е право на по-силния, историята ни учи, че ранглистата не е константна величина. Защото тя самата поражда собственото си отрицание в лицето на стената на плача, но впоследствие и на Заедността като противодействие на причината...

В конкретния случай на всеки би трябвало да му е ясно, че натискът, рекетът, принудата и заплахите целят възстановяване и „демократично“ легитимиране на неоосманизма. Играта е ва банк!!! За мен няма да е изненада, ако има трансфер на конфликтност и конфронтация на Балканите и в Европа. Защото на 16.04.2017 в съседна Турция имат референдум за преобразуване на Кемалистка република Турция в Султанат. Безумие. Но е факт...

И сега ние - и християни, и мюсюлмани, и всички етноси, сме в състояние да дадем исторически урок на всички, които си въобразяват, че имат историческото право да ни надзирават и направляват.

Всеки от нас трябва да се определи, като направи своя вътрешен избор. Всеки от нас трябва да преживее своя исторически катарзис. Иначе за състоянието „разкрачен стоеж“ се плаща много висока екзистенциална цена, и то поколения наред...

В това виждам силата на раждането на Обединяващия патриотизъм. Рядък феномен е, защото се събужда само когато има обща опасност за Цялото!

Няма как да се преборим с бедността, ниския жизнен стандарт и отсъствието на готовност за взаимно доверие, ако в душите ни бушуват разрушителните енергии на разединението, противопоставянето и омразата!

Една Земя ни е родила, една Земя ни храни, утешава и развива. Една Земя ни създава проблеми, ако не я обгрижваме Заедно. Нека да й се доверим! Земята ни е по-древна и по-мъдра от всички нас, които използваме благата й. И точно в това е жилавостта на Националното самосъзнание във времето.

Съзнавайки, че времето е в нас, нека да покажем на света, че и ние сме във времето!

С обич и загриженост: Ахмед Доган

http://www.dps.bg

Четвъртък, 16 март 2017, 19:39

Уважаеми г-н Доган,

 

Тезата за обединителния патриотизъм на българската земя може да има много имена. Но във време, когато България няма нито надеждни съюзници, нито верни приятели, като основание за пребъдност остават единствено мъдростта, решителността и волята на синовете й.

С вълнение прочетох Вашето политическо послание от 16 март т.г. От смразяващите диспозиции на понятия, от които пламти или леденее сърцето, имах усещането как кръвта се утаява във вените ми: заедността срещу несигурността и изпитанията; националното самосъзнание като опора в тревожността на глобалното политическо време; националният интерес като визия за бъдещето на България; уроците на историята и играта ва банк!..

Препрочитах пасажа в посланието Ви за оценъчно-избирателната способност, за обединителната национална енергия, и си мислех за пламъка на вдъхновението, на който заедно с моите приятели всъщност се посветихме. Припомних си, разбира се, и някои не особено справедливи и интелигентни прояви на българския патриотизъм. През годините и „Зора”, и „Нова Зора” бяха негов флагман и трибуна; негов глас и откровение. После националистите станаха легион, а „Нова Зора” остана при идеята за единен народен фронт; за съюз на българските патриоти с лява и дясна политическа култура.

Императивите на времето неминуемо налагаха корекция в азимутите и посоките на българския път през историята. Недоразуменията обаче не можеха да бъдат избегнати. Те бяха предопределени не само по отношение на ориентирите, ценностите и указателните табели на посоката към Европа, но и поради безутешността на „една стена на плача”, в която в края на краищата и днес блъскаме главите си. Тогава, в началото на прехода, прагът не на Дантевия, а на българския ад, закодиран в кръвта ни, беше понятието Босфор. Днес това чувство е още по-обострено.

Впрочем, едва ли само подобни символи и факти са създавали натрупаните мълчания на неразбирането, както и разрушителните енергии на разединението. Животът обаче е по-мъдър, както подчертавате и Вие, когато родната земя е неговата опора и основание.

Прочее, като Ви благодаря за Вашето навременно послание, аз оставам удовлетворен и обнадежден и от обстоятелството, че за благородните кълнове на свободата и пребъдността на Отечеството си струва да се говори. Посети от Апостола на свободата, те се оказват неизтребими. И най-изненадващото е, когато човек ги открие като цветни лехи на надеждата между два успоредни пътя на българския патриотизъм. И нямат значение нито вярата, нито етносът, които се грижат за тях.

Врагът е на портите!

Апостола е във времето!

А времето е в нас, както България е в сърцата ни!

Амин.

Минчо МИНЧЕВ,

главен редактор на в. “Нова Зора”

и председател на партия “Нова Зора”

17 март 2017 г.