Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2016 Брой 41 (2016) Акад. Васил ГЮЗЕЛЕВ: ЗА “МИСЛЕНЕТО НА ПАРЧЕ” НАРОДЪТ ПЛАЩА СКЪПО

Акад. Васил ГЮЗЕЛЕВ: ЗА “МИСЛЕНЕТО НА ПАРЧЕ” НАРОДЪТ ПЛАЩА СКЪПО

Е-поща Печат PDF

- Преди време обеща на читателите да продължим разговора. Да поплуваме в твоите води - историята.  Петър Мутафчиев (1883-1943), чието творчество високо цениш, определя историческата наука като духовна биография на народите и учителка по изстрадана мъдрост. Съгласен ли си, или имаш друго определение на историята?

- Това е едно от многото определения на историята. От античността до нашето време мнозина са онези, които са се опитвали да формулират предназначението на историческото знание и познание. Преди години бях започнал да колекционирам тези определения с цел да издам една може би интересна антология. Както и в редица други случаи, останах на степента на опита. Все пак ще приведа гледищата на някои известни личности. Според древноримския мъдрец Цицерон “историята е свидетел на времената, светлина на истината, живот на паметта, учителка на живота, вестителка на старината...” Един от най-големите италиански хуманисти на ХV в. смята, че “историята стои по-високо от философията, тъй като е основана на буквалната истина; тя е по-полезна, защото е пълна с мъдрост”. Наполеон Бонапарт в дни на покруса заключава: “Какво е историята, ако не общоприета измислица.” Известният поет Пол Валери я определя като “най-опасния продукт на химията на интелекта.” Един от най-големите съвременни историци Люсиен Льофевр твърди, че “историята е отговор на въпроси, които неизбежно си задава съвременният човек”.

Според мен историята е наука за миналото на народите, чиято реконструкция и интерпретация се извършва върху основата на достоверни и автентични извори. Тя не трябва да се пише от историците за поука на политиците, тъй като те по правило не се стараят да бъдат добри ученици на тази “учителка на живота”.

- Откога може да се смята, че историята се превръща в наука за обществото и държавите? Къде трябва да бъде поставено началото на българската историопис?

- Задаваш ми едновременно два въпроса, които и досега събуждат спорове сред историографите. Този път направо ще изразя личното си становище.

Наченките на научен подход в европейската историопис най-напред се проявяват сред историците-хуманисти от Ренесанса през 15 в. (най-вече в Италия и Германия). Те започнали да обясняват историята като плод на човешките деяния, а не на Бога. По този начин преодолели господстващия през Средновековието провиденциализъм. В техните съчинения историческите факти се изграждали чрез критическо използване и осмисляне на писмените извори. Същевременно положили основите на периодизацията на епохите: Античност - Средновековие - Ново време.

Възходящото развитие на европейската историография е твърде осезаемо през 18-19 в. Оттогава насам материалистическият подход към обяснението на историята води до постепенно преодоляване на лично-събитийния и каузален подход, за да се достигне до структурализма в началното дирене.

Голямата френска школа на “Анали” (А. Бер, М. Блок, Л. Льофевр, Ф. Бродел и Ж. льо Гоф) през 20 в. наложи схващането за изучаване на историческите структури с “голяма продължителност” във времето, като по-задълбочено и обективно равнище на познанието на съдбините на човечеството, по-модерен и усъвършенстван подход. Според “аналистите” централни исторически категории - обект на изследването, трябва да бъдат човекът и обществото, природо-географската среда, социално-икономическият фактор, институциите и културата. Това не означава, че старите методи, подходи и форми на историческо изследване са окончателно погребани.

Началото на модерната българска историопис се поставя с Паисиевата “История славянобългарска” (1762 г.) и “История во кратце о болгарском народе славенском” (1792 г.) на Спиридон Габровски.

Истинското научно-критично проучване на нашето минало на равнището на европейската историография от 19 в. започва с творчеството на Спиридон Н. Палаузов (1818-1872) и Марин Дринов (1838-1906). От появата на техните трудове насам се наблюдава възходящо развитие на историческото дирене.

Безспорно е, че най-големият български историк на 20 в. е Васил Н. Златарски (1866-1935), който полага трайните основи на българската университетска медиевистична школа в нашата Алма матер -  Софийския университет “Св. Климент Охридски”.

- Напоследък у нас се наблюдава пълно отричане на законите и закономерностите в историческото развитие като реакция срещу марксизма. Оправдан ли е този негативизъм?

- Както вече изтъкнах, в съвременната европейска историопис господства материалистическото и структурологическо разбиране на процесите и събитията в обществото, изследването на онова, което има по-голяма продължителност и играе ролята на решаващ фактор - бит, всекидневен живот, манталитет, социални и етнически отношения, стопанско развитие и култура. Не секва интересът към отделни личности и събития. Редица от историческите закони и закономерности, установени от К. Маркс и Фр. Енгелс в техните трудове, се поддържат от адептите на “аналистите” както в чужбина, така и у нас. Идеалистичният и волунтаристичен подход на някои изследователи често пъти е плод на недоученост, примитивно мислене и просто непознаване или пренебрегване на историческите факти. Тяхното установяване става въз основа на цялостно проучване на изворите. От тях и чрез тях се установява истината.

- Често пъти в устата на политиците или в мемоарите е изразът “съдът на историята” ще прецени деянията. Съдници ли са историците?

- Изразът “Нека да ни съди съдът на историята” в своя изолиран и секуларизиран вид напомня за Средновековието, когато църквата натрапва схващането, че историята на човешкия род ще завърши със Страшния съд, а всеки човек в края на живота си е изправен пред съда Господен; този съд го изпраща в рая или ада според неговите земни деяния. Във въображаемия “съд на историята” историкът не може да влезе в ролята на съдия, защото той не произнася присъда, а събира свидетелства под формата на извори от най-различен характер, обяснява ги и дава своята преценка - концепция или предположение.

Редица важни събития и личности не са влезли в полето на научното дирене, защото са били пренебрегнати или отхвърлени от историците. Историографията и нейните представители играят твърде важна и отговорна роля за изясняването на миналото - процесите, събитията, личностите, закономерностите и случайностите в него, но не могат да издават присъди, които имат безусловна валидност.

Не трябва да се забравя, че всяко поколение има желание да осмисли миналото от своя гледна точка. Това особено отчетливо се наблюдава в преходни и кризисни периоди, какъвто е този, който сега преживяваме. Моят приятел и колега покойният Александър Фол обичаше да казва: “Историята става историография, само ако е блестящо написана.”

- В едно свое интервю твърдиш, че “българската нация е с неизживяно детство”. Да не би да си съгласен със Симеон Сакскобургготски, че “чипът на българина е сбъркан”?

- Опазил ме Господ от подобно схващане. Кратко или продължително време съм живял в различни страни на Европа и съм констатирал, че “българският чип” е сходен или идентичен с този на други народи. Що се отнася до “неизживяното детство” на нашия народ, то имам предвид Средновековието от неговата многовековна история, чието естествено развитие насилствено и брутално е прекъснато от турския завоевател.

При изразяването на своето схващане в това интервю бях ръководен от гениалната мисъл на известния съвременен писател Умберто Еко: “Средновековието е нашето детство, към което трябва да се връщаме, за да си направим анамнеза.”

Нашето “неизживяно средновековно детство” е нанесло сериозни поражения върху обществото, неговите институции (особено държавата и църквата), манталитета ни и най-вече върху културното ни развитие. Цялата ни история от 19 в. насам е ускорително движение за догонване и изравняване с напредналите западни и средноевропейски народи. По всяка вероятност сега сме пред прага да постигнем това, което е съществувало като мечта за нашите бележити възрожденци.

- Някои наши известни творци изразяват негативно отношение към известни характерни черти на поведението на българина: според Ал. Балабанов той “мисли на парче”, няма стратегическо мислене; Н. Хайтов твърди, че в робство се държи достойно, а на свобода се обърква. Така ли е?

- Няма да влизам в полемика със съжденията на двамата наши известни мислители, всеки от които по своему е обичал народа български. Половината от 13-вековната ни история протича при липса на самостоятелна държава и църква. Борбата за етническо и национално оцеляване пронизва цялата ни история. Страданията и неволите по време на робствата са ни сплотявали, опиянението от придобитата свобода и успехи, липсата на социално сцепление са ни разединявали.

Мисленето на парче” е характерно за българските политици през всички времена. Народът винаги скъпо е заплащал техните прегрешения и прищевки.

- Каква е мисията на българите в историята на Балканите и Европа?

- Не съм привърженик на схващането, че в историята има “богоизбрани” народи с предопределена мисия. “Българската мисия” се е променяла съобразно обстоятелствата и повелите на времето. Създаденото в края на 7 в. Българско ханство на Долния Дунав не само спасило славяните на Балканите от византийската реконкиста и асимилация, но през втората половина на 9 в. се превърнало в “духовен вожд” на целия славянски свят в Европа.

Осъществяването на българо-византийската симбиоза в областта на религиозността и културата е довело до нов модел в европейската средновековна цивилизация. Той лежи в основата на православната славяно-византийска общност.

В следосвобожденската си история българската държава и народ имаха за национална мисия обединението на българите от Балканския полуостров. Поради различни причини тази мисия се оказа неуспешна. Разположени в средината на Балканския полуостров, край едно “затворено море”, надарени с приказна природа, богата душевност и искрена толерантност, ние трябва да бъдем истинските омиротворители на Балканите, вестители на нови междудържавни и национално-етнически отношения в тях. Обаче без отстъпки в равноправие, равнопоставеност и национално уважение.

- Какво мислиш за прехода? Според Андрей Райчев и Кънчо Стойчев той вече е завършил. Не беше ли този преход историческо безвремие?

- За едни преходът е завършил, а за други продължава.

Призната от историците закономерност е, че преходните периоди траят дълго, защото при тях едни форми на собственост и власт и техните носители изчезват от историческата сцена, за да се появят нови или пък стари в нови одежди.

Ние, хората на българския преход, чувстваме и усещаме, че законите, понятията, притежателите на собствеността и властта, тенденциите, морала и нравствеността са променени. Просто вече живеем в съвсем друг свят. За едни този нов, раждащ се свят е добър, за други - много лош, асоциален, лишен от “любов към ближния” и колективизъм, твърде егоистичен и себичен. Но същевременно този нов наш свят поражда, ако не бляскави перспективи, то поне някои хубави илюзии, особено за младите. Погледнато строго исторически, преходният период ще завърши след окончателното ни приемане и легализиране на нашия статус в Евросъюза и влизането ни в Евро-паричната зона, т.е. в близките 10-15 години.

Какво ни очаква тогава, могат да предвиждат или да гадаят социолозите и футуролозите. Това не е право на историците, които могат да предвиждат само миналото.