Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2016 Брой 21 (2016) НАДНИКВАНЕ В ДЪЛБОКИЯ КЛАДЕНЕЦ НА ДУШАТА

НАДНИКВАНЕ В ДЪЛБОКИЯ КЛАДЕНЕЦ НА ДУШАТА

Е-поща Печат PDF

Постъпих точно обратно на изискванията за добро възпитание – обърнах гръбчето на книгата. И не се укорявам. Никак не сбърках. Попаднах на откровение...

Дори си помислих, че ако можех да пиша стихове, щях да започна с нещо от рода на „Затворих вратата на времето. То ме намери. Скочи през прозореца. И не ме прегърна. А сега седя на прага. Вратата е отворена. Никой не иска да влезе... Дали?”

Изненадата и удоволствието да откриеш другото лице на един утвърден автор превъзхождат потресно дори фиаското от Селинджъровия разказ „Идеален ден за лов на рибка-бананка”... При Чавдар Добрев нещата са страховити! И благословени! Паралелният човек – автора на това томче стихове, сякаш не е издържал на изкушението и ни е поднесъл тайния си дневник, иска съпричастие, търси дълбоката вода, и не се страхува...

След стотици страници критика, публицистика, спомени, портрети, анализи, стиховете на този великолепен играещ професионалист – и не за първи път – изненадват и с философска дълбочина, и с изповедност, и с преследване на ефекта хайку, и с парадоксалност, неприсъща, неочаквана, неприлична, но завладяваща.

„Насаме със сърцето” – най-новата поетична сбирка на Чавдар Добрев, буквално назовава и състоянието, и пейзажа на духовната треска, овладяна от творческата воля на автора и излъчена като невероятна палитра от цвят, смисъл и дух.

Този сборник можеше да се нарича и геополитика на сърцето. Да, съвсем искрено го казвам. Защото авторът съзнателно бяга от звонка на днешния български казино-капитализъм, от скудоумните разсъждения за това-онова, от сапунената опера на леката слава и притчата во езицех. И съзнателно разгръща витража на своите болки, сложно сплетени офорти от думи, жестове и цвят. Слепва мозайката на многопластовата си личност на етажа на чувството, на експромта на образа. И изрязва с остри ръбове и внезапни реминисценции своето хайку – посвещава го и леко го отмества, за да продължи.

Не е ли удивително, че един творец на достолепна възраст отново посяга към стиховете? Ами не, не е. Защото идва време, в което суровият дневник на живота трябва да бъде омекотен и дерамкиран от логоса, защото идва време, когато сложната формула на споменното трябва да бъде пресътворена не в разказ, а в строфа. И Чавдар Добрев е намерил своя ручей. Скоклив, непостоянен, жилав като самия него. И завладяващ.

Да четеш стихове, не е само разговор на всеки със себе си. И с всички. То е нещо повече от прорицание, то е опасно тайнствено надникване в дълбокия кладенец на душата. Но дали отразеното в кръглото водно огледало е същото?!

И точно тук стиховете на Чавдар Добрев зазвучават с непреодолима магия.

 

„Загубиш ли – не бързай да се давиш.

Реката няма да пресъхне – все ще те дочака.

Загубиш ли – обличай празничните дрехи.

И с най-прекрасното момиче в мислите си говори.

И най-зеленото дърво поискай за приятел.

Загубиш ли – не бързай с другите да се разправяш,

а в себе си се взри като трева, на слънчевия

диск повярвала.”

 

След огромните прозаични обеми в творческата си биография, Чавдар Добрев по един изумителен начин се отърсва с лекота от ямурлука на наблюдаващия и оценяващия и предлага себе си – в сърце и мисъл, вълнуващо, неочаквано, многоцветно и страстно – като пъстър полски букет, като задъхан от ридание скиталец, като забравен рицар на честта, като самотен и изстрадал философ на смирението и на надмогването, като естет и лаконичен прорицател.

 

„Невинността струи от тебе,

реплика изчезва

под следата на елен,

крехък звук леда разтапя,

клонче пада върху женска плът...

Планината вече се разбужда,

заешката стъпка отшумя,

смело се навеждам

и очите гледам

на далечни езера” /.../

 

В един, да го наречем не особено голям обем, стиховете от „Насаме със сърцето” озвучават добре филтрирания скепсис на мъдреца, излъчват сила за живот, съчетана със знанието за неговата преходност и болки, събират в едно нектара на опита и виталността на духа, опитващ съприкосновение с неведомата съдбовност.

В тези стихове – живи, богати, заобикалящи нюансите на класическата строфа, авторът сякаш без думи търси път през спиралата на битието – пряк път към олтара на истината. А тя, както винаги, и почти по Борхес, остава неуловима. И незасегната.

 

„Аз не зная какво ще ти дам –

песен или страдание,

просто не искам да бъда сам,

сам се подлагам на изпитание.

Тялото нека цъфти, душата ми да копнее

в един стрък минзухар,

в едно остро допиране до земята.”

 

Няма да е откритие, ако кажа, че поезията е един от най-преките – и достъпни, може би – пътища към съпричастието в света на хората. И когато четеш тези стихове, няма как да не си зададеш купищата въпроси, които всеки със сигурност си е задавал, и което не всеки би си признал, че е сторил. Но въпреки това, мъжеството да се опиташ – ето това не е ежедневие.

Стиховете от „Насаме със сърцето” съвсем не са ежедневие. Това са стихове, окъпани от рани, от преживени радости и болки, отчитащи пулса на една неспокойна неравна душа. И често, изтръпнали от вибрациите на суровия делник, забравяме да благодарим... За нещо, за някого, за едно рамо, за една малка бележка тайнопис, за това, че сме били, че ни има. Че сме изцелени – със стихове дори...

„Насаме със сърцето” – кой може да си позволи!