Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

И ТАКА...

Е-поща Печат PDF

И така, славната дата 10 ноември (1989 г.) бе отбелязана славно след 25 години на 10 ноември 2014 г. със слогана “25 години свободна България”. Като че ли от само себе си думата “свободна” веднага бе сложена в кавички и ... се свърши. У нас култът към годишнините е дълбоко заседнал в съзнанието и в подсъзнанието и когато става дума за кръгли годишнини, винаги се намират стотици и хиляди съчувственици на празника. За жалост на държавната и партийна демократична номенклатура този път българите не се отзоваха така масово и бравурно на повика, както показват вездесъщите социологически изследвания. А това не се случи по много причини. Една от тях е не само нашето близко минало, но и непосредствено настояще. Когато хора-факли биват подминавани като пътни знаци по пътя на “прехода”, а после ги обявяват за “психо” и отново им натрапват върхушката, която ги е психясала, това не е нито демокрация нито “свобода”.

Докато нашите доморасли политичета и припяващите им социлозчета задаваха философски въпроси като “свърши ли преходът” и ако да, кога стана това, или кога ще свърши, народът парадоксално отговаряше с мълчание. Гневно и пасивно. Защото този преход се оказа гигантска лъжа и откровен геноцид. Лъжа, също като милениума, дето го отпразнувахме точно два пъти, понеже живеем в епоха на турбо-маркет-капитализъм, където печалбата (и търговията) е върховно божество.

Въпреки всички до болка познати и болезнено присадени мантри за епохата на новите ценности и цивилизационни избори, народът на България, колкото е останал, не се подлъга и запази богомилската си нелегална вяра в бъдещето, но без тях, същите, които го ограбиха и лъгаха неведнъж. А те кои са? Те са пещерните демократи от началото на прехода и досега, те са неандертал-капиталистите, които светиха маслото на Българско, те са новоназначените генерал-губернатори на новия Голям брат, те са хората които вместо да скърбят за жертвите, които са причинили, святкат фойерверки за щяло и не щяло и лапат лакомо от чуждата трапеза. И още много други такива неща.

Докато просветена Европа се бунтува срещу социалното и икономическо задушаване, докато Латинска Америка попива кръвта от раните на банановите мегакорпорации от Севера, ние седим и се чудом-чудим какво се случва. Ами какво? Най-краткият и метафоричен отговор е, че преходът никога няма да свърши, защото така е удобно на вечно гладната върхушка.

А в суматохата около „празника” достопочтеното шимпанзе откри паметник на своя създател. Паметник на Георги Марков, когото сега се оказа, че всички познават, обаче малцина са го чели. А онова, за което говори този „дисидент”, който така и не получи орден на последното раздаване (и слава богу), е откровение. А нашето българско откровение ще бъде да се измъкнем от лапите на назначената ни съдба. Дай Боже.