Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 42 (2014) СОКРАТОВАТА ПЕЩЕРА НА БЪЛГАРИЯ

СОКРАТОВАТА ПЕЩЕРА НА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

• Какво й е на България?

И така, мъдрият български народ отстъпи властта на превратаджиите. Възнагради ги за насилието и омразата, за медийната истерия и разделението на народа, за грубите нарушения на конституцията, за протестърския терор над мирните граждани и бойкотирането на парламента. Удовлетвори непосредствените искания на преврата: „независимата“ съдебна власт прекрати делата срещу Борисов - забравихме Чакъра, Мишо Бирата, „прокурорския“ разговор, умишлено предизвиканата банкова криза... Осъденият престъпник Цветанов, вместо от затвора, пак ще ни праща енигматичната си усмивка от парламента, затрито е делото за клевета срещу М. Тодорова, забравихме Радко Отвертката.

Сега чистофайниците от Реформаторския блок (РБ) ще правят, заедно с Борисов и Цветанов, съдебна реформа. Спасени са от разследване на офшорните си машинации, и сигурно от фалит, Плевнелиев – Прокопиев. Надеждно гарантирани с вота на потребителите са интересите на монополистите – ЕРП-тата, зелените инвеститори, фармацевтиката... Токът ще може да надмине две средни пенсии: „Грабете го, неразбрани!“...

Българите амнистираха тригодишното катастрофално управление на ГЕРБ с остеритета (т.е. идеята за икономическа строгост, от англ. остеритет. - Бел. ред.) на постните пици, с полицейщината и мегакорупцията, безработицата и рекета, съсипания бизнес и опустошените региони – и се съгласиха да получат още от същото.

Гражданите загърбиха собствения си величав, макар и безглав протест срещу грабителските монополи от по миналата зима, плюха на гробовете на самозапалилите се от отчаяние сънародници.

Седемдесет хиляди варненци протестираха тогава, а сега петдесет хиляди гласуваха за ГЕРБ, за да може да се доразсипе градът им. Да рече Борисов да назначи пак Пеевски за шеф на ДАНС, никой от ланшните протестъри няма и да гъкне. Пенсионерите гласуваха за ГЕРБ, който ще им ореже пенсиите, а Борисов ще ги схока, че му изяли резерва. Младите специалисти гласуваха за ГЕРБ, за да може Борисов пак да ги прати да пасат овце. Българите в САЩ гласуваха за Борисов и така и не си разчовъркаха мозъците като какво би станало в САЩ, ако Обама се замеси в нещо като случая Мишо Бирата.

Вторият сезон на „Планетата на маймуните”

What’s Wrong with Bulgaria?“  - „Какво й е на България?“. Наистина ли е тя още една failed state (пропаднала държава)?

Наистина ли мнозинството нашенци са с увредено от немотия (корупция) чалга-политическо съзнание и чувство за достойнство? Наистина ли многогодишното медийно набиване на герберските „ценности”, пълната безнаказаност и неподсъдност на герберските безобразия, търпимостта към непрестанните лъжи, подлости и малоумия на „алфа самеца“, постоянните медийни хвалби – ако не за друго, поне за „харизмата” и „гениалното му комуникаторство”, – наистина ли всичко туй е причинило необратимо тежка деморализация, ценностна слепота у масата обикновени хора – наистина ли България е лунатичен пандемониум? (Пандемониум е столицата на Ада в епическата поема на Джон Милтън “Изгубеният рай”. - Бел. ред.)

Наистина ли бяха толкова бързо забравени уроците на миналогодишния летен пуч, на украинската криза? Нима цяла България не се възмущаваше от наглостта на протестърите и окупаторите, не съчувстваше и на борбата на народа на Новорусия срещу международната и „своята“ олигархия, не се ли възмущаваше от лъжите за нея в българските и западните корпоративни медии? Как тези силни, искрени масови настроения не намериха по-значим израз в избирателното им поведение, освен че пак вкараха на косъм „Атака“ в Народното събрание?

Наистина ли новобългарският национален проект, започнат преди два века с толкова подвижническа енергия и самоотвержен плам от възрожденците, клони към безславен заник?

Настина или наужким, вторият сезон на „Планетата на маймуните“ е факт. При много по-тежки условия тоя път, без фискалния резерв на Тройната (коалиция), с изтънели запаси зимнина и нерви у хората и фирмите, при значително по-тежка в сравнение с 2009 г. международна икономическа конюнктура. Макар не така „убедително“ като тогава, но пак има „победител“ – победи очерталото се в хода на преврата „ново дясно“.

У нас упорито продължава да не се разбира коренната разлика между съвременното ляво и дясно и се повтарят буржоазно-либерални западни утопии от 50-те и 60-те (години на 20 в.) за „единството на лявото и дясното“ в лоното на „социалната държава и либералната демокрация“.

За такива заблудени Джон Ленън пееше “and you think yоu are so clever and classless and free”! („и си мислиш, че си умен, безкласов и свободен“).

Тези утопии са продукт на отдавна минало време.

Лявото и дясното са винаги конкретни. Летният пуч ни поднесе

сгъстен революционен урок

На всички, поне за момент, преди да забравим пак, ни стана ясно кое сега е дясното, кое е лявото в диспозицията на обществените сили. Да си го припомним:

Дясното е

1. най-горният икономически един процент от българите – „олигархията“ (лицата Бориславова, Прокопиев, Плевнелиев, Донев...) и техният кръг от привилегировани сътрудници и наемници – хората с олигархичен интерес да стрижат монополна рента от обществото (rent seeking);

2. партиите на герберите и на сините от всички разцветки, които ни демонстрираха своето пълно тъждество една с друга и всички заедно като партия на олигархията, т.е. на горния 1 %;

3. олигархичният агитпроп – корпоративните медии и синьото АОНСУ, „квазиполитическата мрежа“ от НПО (неправителствени организации) и свободни говорещи атоми, легитимирали се като лакеи на олигархията.

Лявото са останалите 99 % от българите: недоволните от герберския режим (2009–2013), безработните, гладните, пенсионерите, дребните и средни предприемачи с пропаднал заради герберите бизнес, майките, болните, младите, хората от западналите региони, от малките градове и селата, специалистите, пращани да пасат овце, десетките хиляди нови емигранти, истинските интелигенти – учени, учители, работници в сферата на културата, милионите българи.

Това е обективното разположение на силите.

Но субективно, като идеология, илюзорно съзнание, „новото дясно“ се е разляло значително по-широко от обективните тесни граници на дясното като класа. Как става тъй, че богатите и наглите пак заставиха бедните и скромните да гласуват против своите интереси? С какви оръжия за масово баламосване (weapons of mass distraction) си послужиха?

Вярвам, защото е абсурдно

Като манталитет „новото дясно“ е рожба и на двете крила на досегашното дясно – седесарското (елитарното) и герберското (народняшкото) – и е наследило най-лошото от тях – тъпотата и тоталитарния рефлекс от герберите, истериката и сектантството от седесарите, ренегaтския антибесепизъм от двете.

Безспорно нов в сравнение с досегашната демагогия на двете крила е откритият, войнстващ слугинаж на олигархията, на горния 1 % против останалите 99 %. Лозунгът на протестърите „долу олигархията“ („Олигарски“) беше credo quia absurdum (вярвам, защото е абсурдно). Новото дясно е „постпреходно“, „преходът“ му е свършил: то е идентично на съвременното дясно в развития свят, особено на американското. Споделя с тях болшевишката революционна менталност, както показах миналия декември (в своя статия). Основните му черти са:

Омраза към БСП: ренегатска, често маскирана като лицемерна „загриженост за лявото“; омраза и към всичко ляво, прогресивно и „социално“; расистка русофобия, но също туркофобия и друга удобна ксенофобия, омраза към американската и европейската левица. Непоколебима вяра в светая светих на пазарния фундаментализъм в най-примитивната му рабфаковска (Айн-Рандовска) форма; незапознатост и липса на интерес към реалната пазарна икономика и съвременната икономическа мисъл в развития свят.

• Антиинтелектуализъм, ирационализъм, аморализъм: невъзможност за рационална дискусия и за факти, и за ценности.

 

Сектантска затвореност: липсва съдържателна комуникация извън сектата. Агресивна нетърпимост към инакомислието; недоверие и омраза към истинските интелектуалци, независимо мислещите. Агресивно лицемерие: нетърпимост към искреността, обвиняване на опонента в собствените пороци. Истерична, нарцистична самоувереност, крайно нестабилна (срв. психографията на „алфа самеца“); презрение към масите. Втораченост в миналото („призракът на комунизма“): неспособност да се схващат нови идеи, да се антиципира и планира бъдещето.

• Мошеничество: новото дясно усеща, че може да се наложи само с манипулиране на човека-като-тълпа, чрез оглупяването му, апелирането към най-низките му страсти, корист, предразсъдъци. Недоверие и омраза към силната, независима индивидуалност, към хората с достойнство. Явна несъвместимост на всичко казано с принципите на демокрацията: добре разбира, че само с насилие, манипулации и лъжи, само по „революционен“ път може да дойде и остане на власт. Това илюзорно съзнание, внедрено у голямо множество леви по битието си българи от агитпропа на олигархията, победи миналата неделя (5 октомври 2014 г. – извънредните парламентарни избори). „Статуквото“, „Европа“ и „дясноцентризмът“ победиха „комунизма“.

Чакай малко! – ще кажат. – Нали голям победител няма, идейна предизборна кампания също нямаше, или беше вяла, в НС влязоха твърде много партии, вотът бе разпилян, липсва ентусиазъм у спечелилите, търси се широка коалиция, поделяне на отговорността...“

Много партии – да, но малко избор.

Изборът всъщност отново беше само един: „за“ или против ГЕРБ, с възможност за няколко повече или по-малко софтварианта на „за“. И се наложи достатъчно категорично изборът „за“ ГЕРБ – в хард- и софтвариантите си.

Мимикрии пред лицето на народния гняв

ГЕРБ все повече се позиционира като „всенародна партия-държава“ на бекапейско-милиционерско-олигархичния елит, извикана на живот да замени старата БКП в епохата, „когато се усвояват еврофондовете“. Все пак „отците основатели“ на ГЕРБ, макар да са я гласили за засмукване на еврофондове, явно са имали пред очи, по обясними причини, преди всичко опита на наскоро създадената в Русия президентска партия на властта „Единая Россия“. Борисов, макар замислян като шаячен лидер от Рейгъно-Живков тип, несъмнено е бил кроен и за български Путин. „Единая Россия“ тръгна като коалиция на различните налични течения от разпадналата се КПСС, водени от регионални или отраслови велможи – Лужков, Шойгу, Шаймиев (първият президент на Татарстан след промените. - Бел. ред.). ГЕРБ тръгна като единна организация, която в процеса на установяване на хегемония над българския политически живот всмука останалите български партии (без БСП) в нов “ОФ” (олигархичен фронт). Така с изключение на БСП и отчасти на днешната „Атака“ – комунистическа или „националболшевишка“ партия (не онази от 2009–2011 г. и дори до началото на 2013 г., която лакейничеше на Борисов) – останалите български партии в новото НС са само фракции по интереси на ГЕРБ, каквито има в „Единая Россия“ (наречени „дискусионни клубове“). Разбира се, това не се афишира.

Ето, да вземем интимната връзка на ГЕРБ с ДПС, задълбочено анализирана преди десетина дни от Явор Дачков. Доган не само даде генералските лампази на Борисов, но му осигури победата в 2009 г. с провокационното си изказване за обръчите. Острите квалификации към Борисов в началото на 2013 г. („лице от подземния свят“) и самата оставка на Доган бяха тактическа маневра за уж дистанциране от ГЕРБ пред лицето на надигащия се народен гняв. Участието на ДПС в кабинета „Орешарски“ бе тактическа маневра за избягване на ново народно надигане при евентуален кабинет ГЕРБ–ДПС и за пренасочване на гнева на масите от ДПС към БСП. В кабинета „Орешарски“, ДПС, в координация с ГЕРБ, пречеше на БСП да реализира основни програмни намерения като отмяната на плоския данък и абсолютно неотложни за сигурността на страната мерки като разследването на герберските престъпления. Умело се създаваше привидността, че социалистите са слаби и безпомощни, че отстъпват несъзразмерно много власт на ДПС, с което се предопредели провалът им на евроизборите. Дори когато бе тежко и персонално засегнато от изкуствено предизвиканата от ГЕРБ банкова криза, ДПС изпълни ролята на троянски кон, за да се намести отново в сенчестата власт при бъдещия герберски режим.

Защо падна кабинетът „Орешарски“? След като всички форми на пряко превратаджийско действие – от инсценираните протести и уличното насилие през медийните истерии и окупациите на университетите до изкуствената банкова криза – бяха изпробвани без успех, краят дойде някак прозаично: натиснаха бутона на ДПС. Дали, както се говори, заради започналата процедура по отнемане на лиценза на ЕРП от ДКЕВР, дали заради поисканото от кабинета становище на Еврокомисията по договорите с AES за „Мариците“, дали просто защото в ГЕРБ прецениха, че амнезията на „матреяла“ е напреднала и могат да спечелят заедно с васалите абсолютно мнозинство – краят на кабинета „Орешарски“ бе спуснат задкулисно, без връзка с обществената необходимост, без да има политическа или икономическа криза.

Радини вълнения в силовото поле на ГЕРБ

От самото начало на ГЕРБ в нейната ДНК е програмирана близост с братското й милиционерско-мафиотско ДПС. Въпреки клетвите на Борисов, че нямало да управлява с ДПС, реално движението сега е „етническата“ фракция на ГЕРБ, напредваща успешно и ясно с герберско съдействие и към регионите почти без турци и мюсюлмани, и оплита циганите християни – „румънски“ и „български“ – къде с пари, къде с умела работа с племенните вождове. Интересни са и обоснованите предположения за координация на контролирния вот на ДПС по места с този на ББЦ. А ако ДПС е етническата фракция на ГЕРБ, то РБ е фракцията „ГЕРБ lite“ – за нежни души.

Радините вълнения „за“ или “против” ГЕРБ на отделни, може би субективно честни сини политици, нямат обективно значение. Сините постигнаха голям успех след миналогодишния си изборен погром. Успяха да се съберат на едно място – наистина, с някои странни спътници, а и единството им почва да се разпада пред миража на министерски кресла.

Кои бяха факторите за успеха? Промени ли се нещо в идеологията и политиката им след май 2013 г., когато изпаднаха от Народното събрание заради неадекватната си политика – затова, че години наред по всички важни национални въпроси заемаха грешната позиция, и особено заради слугинажа си на ГЕРБ – за което изконсумираха всички негативи от катастрофата ГЕРБ, без реално да са били на власт?

Разбира се, нищо не се е променило там. Основен фактор за успеха им бе хегемонията на ГЕРБ в десния спектър и участието им в преврата срещу кабинета „Орешарски“. Обединението бе немислимо без силовото поле около ГЕРБ.

Новото в настроението им бе небивалата от 1990 и 1997 г. насам революционна, болшевишка истерия на „протестуирането“. Основателно ги нарекоха „реаниматори“ – реанимираха за малко кавъра на синята идея с електрошоковете на реваншизма, омразата, разделението, вдъхнаха му беса на софийските си улични вакханалии против „комунизма“, а през последното полугодие – и на патологичната си русофобия. Тези болни емоции, макар за кратко и по недобър начин, мобилизираха разочарованите. Сините, като основен емоционален двигател на преврата, бяха възприети и от странични хора като силни и престижни, за които може да се гласува, вместо за слабата и свалена с преврата БСП или неестетичния Борисов. И купуването на гласове, явно не без съдействието на машината на ГЕРБ, има заслуга за изборния успех на сините – села из Видинско и Хасковско, дето реално няма сигурно ни един син гласувач, дадоха над 70 % за Реформаторския блок.

Като масло и вода

Едва ли някой все още се съмнява в истинския характер на миналогодишните (2013 г.) летни протести. Всички добронамерени хора, излезли на улицата в първите  дни срещу Пеевски, станаха жертва на самозаблуда относно мотивите на множеството.

В България гражданско общество, което може да изведе повече от 100–200 души на улицата за някоя безкористна политическа цел, няма. Липсата на реакция от страна на „протестуиращите“ срещу безобразията на служебното правителство и „независимата“ съдебна власт в навечерието на изборите, и особено овластяването на видни „протестуиращи“ в кабинета „Близнашки“, начело с премиера, за сетен път доказаха, че онези протести бяха превратаджийски постановки на ГЕРБ и грозен израз на реваншисткия бяс на сините.

Ако РБ е „ГЕРБ lite”, то откъсналата над 20 % от БСП-вота АБВ е „лявата“ фракция на ГЕРБ. Ренегатството и егоизмът на младия пенсионер Първанов са безпрецедентни в историята на БСП – за пръв път се къса толкова жива плът от нея, при това от бивш неин лидер и два мандата президент; групичката на Т. Дончева откъсна още 5 %. Такъв масов, кариеристичен по мотиви разкол в БСП става възможен за пръв път благодарение на силовото поле на ГЕРБ – нищо подобно не е имало след изборните им провали в 1997 и 2001 г. Личната (анти-Станишевска) завера на Първанов и Борисов винаги е била очевидна. „Русофилството“ на АБВ осигурява тайно задно пипало на ГЕРБ за опипване за наложително сближаване с Русия, докато отпред неуморното пружинено човече от „Дондуков“ 2 трупа (вече неактуални) червени русофобски точки пред Обама, НАТО и ЕС. Но какво ти АБВ? ГЕРБ дълбоко в недрата си е партията на Правешкия клан, на Валентин Златев, на „чичо Данчо“ (на премиера Близнашки). Ако „Атака“ един ден пак стане послушна, ще е „комунистическата“ („националболшевишка“) фракция на ГЕРБ.

Ако АБВ е „лявата“ и „русофилска“ фракция на ГЕРБ, то НФСБ, ядрото на ПФ (наричан и „паричен фронт“), е „националистическата“ й фракция, своевременно отлюспена от „Атака“ в края на медения месец на Сидеров с Борисов в 2011 г. И функцията на ББЦ, частна котерия на друг шоумен, скорострелно препакетиран в политик, въпреки цялата антигерберска панаирджийска гюрултия, също се оказа средство за отклоняване на протестен антигерберски вот от истинската антигерберска опозиция – БСП. ББЦ обективно е „антигерберската“ фракция на ГЕРБ.

Всенародната партия-държава ГЕРБ, създадена с оглед усвояването на еврофондове, е несъвместима с плуралистичната демокрация и многопартийната система, дето по замисъл различни партии се редуват на власт. Веднъж получила властта в 2009 г., ГЕРБ не само не се примири да бъде поне три дни в опозиция, но и не търпи опозиция – и изобщо независими от нея политически сили. Целият политически спектър е обречен да се превърне в „ЕОПО-ОФ“ (ЕОПО – единна обществено-политическа организация – термин от далечното комунистическо минало) под ръководната роля на ГЕРБ.

И във вътрешнопартийния си живот ГЕРБ и демокрацията са като масло и вода.

Свято се пази заветът на БКП, че у нас трябва винаги да властват „превърнатите форми“: властта да не се намира там, дето уж се намира, токовете й да не текат там, дето уж текат. Всичко важно трябва да става тайно, с шушу-мушу, безконтролно, безотчетно, в резултат не на легитимен политически процес, а на спонтанно самовъзпроизвеждащ се гангстерски, неполитически заговор срещу обществото.

В царството на който „мы живем, под собою не чуя страны, наши речи за десять шагов не слышны“ (Осип Манделщам) – като пленниците в Сократовата пещера от Платоновия диалог, които виждали сенките на нещата на стената, но не и самите неща.

Чували сме, че имало такива неща като представително управление, върховенство на закона, разделение на властите, но виждаме само уродливите им сенки на стената на пещерата.

Аз съм вече тук!

Кой участва в този заговор? Хора, привикнали към заговорническия, подмолен начин на действие за постигане на власт и богатство. Имащи достъп до средствата, връзките, информацията, опита и притежаващи манталитета на най-лошата част от управляващия до 1989 г. елит, успешно всмукал по-новия реститутски, криминален и РМД-приватизаторски елит. Те и техните подчинени структури – милиционерско-криминални, стопански, спортни, пропагандни – хора послушни, безскрупулни, предприемчиви – по гангстерски – са свързани от стремежа си към тайна, заговорническа, извънполитическа власт на една свързана с лични зависимости олигархия над официалната публична власт и обществото.

Беше време – всъщност преди само десет години, прехвърлям старите си писания – наивно вярвах, че в НАТО и ЕС ще дойде веднъж завинаги краят на тия хора и отношения. Ще ни наложат отвън честна игра по писани, общи правила. Нищо подобно – въпросните хора, след кратко объркване и прегрупиране, своевременно овладяха и НАТО, и ЕС. И ни посрещнаха там като таралежа от приказката – „аз съм вече тук!“. Настана на това отгоре и световната криза, лъснаха огромните недъзи на западната система, наложила се по света и у нас след уж победата на пазарната икономика и демокрацията в цял свят.

Дойде украинската криза – разширяването на ЕС (а не на Велика Сърбия) стана причина за кървава гражданска война с ужасни престъпления в средата на Европа. Бившата мечта на прогресивна Америка – Обама, просто ни попари с лъжите си по телевизията, с дребнавата си отмъстителност към Путин. Импулсивният афро-американски активист и философ Корнел Уест наскоро нарече Обама „the blackface of American еmpire” (клоунската, уж негърска, маска на американската империя).

Рlus ca change, plus c’est la meme chose

(колкото повече нещата се променят, толкова повече остават същите). По нашенски, как всичко да се промени, за да си остане постарому? В навечерието на славния четвървековен юбилей на 10 ноември тъжно си даваме сметка, че „оставането постарому“ става обаче по много по-негоден начин. Има ли смисъл да се сравняват Борисов и Живков освен по портретност и маниери, дето приликата им от ден на ден става все по-поразителна? Цветанов и Григор Шопов?

Още по-малко има смисъл да се сравняват Борисов и Путин. При всичките проблеми на Русия, у последния виждаме истински суверенитет („суверенна демокрация“), ускорено социално развитие – популярността му, разбира се, се дължи преди всичко на доходи и икономически възможности на населението – активна държавна демографска и индустриална политика, грижа за публичното, намерила израз в нова национална сплотеност и гордост. В реално време се завършва синтезът на двете доскоро враждебни до смърт Русии, белогвардейската (Стрелков) и съветската (Мозговой), на позитивистката и мистичната. Нещо абсолютно наложително и у нас, но за съжаление отново отложено за неопределено време от истерията на сините от миналото лято насам и предизвиканите от това страсти на червените.

Разликата между Путин и Борисов, с една дума, е като разликата между Русия и България в „цивилизационно“ отношение (като равнище на цивилизованост). Селянчето от Банки срещу гражданчето от Питер: селският тарикатлък – гьонсуратлък – тепегьозлък срещу градския характер – гордост – street smarts („улична интуиция”, от рус. - „смекалка“). Правешкото „снишаване“ срещу руската дързост. Правният факултет на ЛГУ срещу пожарния факултет в Симеоново. Стажът в КГБ в Дрезден срещу стажа във физкултурния салон на столичната пожарна и СИК.

Носенето куфарчето на Собчак / Елцин срещу носенето на кафетата и паркирането на колите на Бай Миле / Маджо. „Конграчулейшънс, Борисовсрещу речта на гладък немски пред европейския елит в Мюнхен, на приличен френски пред МОК в Гватемала, за да помогне за избора на Сочи.

Напразно десните у нас гледат отвисоко на Русия.

За нас, като за Армения и Казахстан, тя е преди всичко цивилизоващ фактор. Нашето значително по-неуспешно от руското развитие след 1989 г. не се дължи на липсата на въглеводороди, а на цивилизованост.

Дясноцентристкият консенсус по икономическия геноцид

Истина е, че „победителите“ от 5 октомври т.г. не тържествуват, оставят впечатление на reluctant putschists (пишман пучисти). Както видяхме още в началото на лятото, тези избори бяха абсолютно ненужни. Всички каузи на новата власт, които сега цитира ГЕРБ, като банковата криза и актуализацията на бюджета, са псевдокаузи, създадени умишлено и вредителски от ГЕРБ.

Забавянето на „Южен поток“ и санкциите срещу Русия предизвикват паника в Брюксел. Катастрофата на остеритета в ЕС и на еврото става очевидна и за слепите. Диаграма под надслов „Най-голямата депресия на Европа“ бе публикувана на 20 август от Мат О’Брайън в блог във Washington Post (Worse than the 1930s: Europe’s recession is really a depression):

Черната крива онагледява движението на БВП на еврозоната от лятото на 2007 до лятото на 2014 г. В последните седмици след публикацията слабата положителна тенденция, която още се вижда там, стана отрицателна. Започна трета поредна рецесия за шест години, този път в самото сърце на еврозоната.

Прогнозата на познатия ни френски икономист Тома Пикети за идещия безнадежден, брутален свят с нисък или отрицателен растеж, с наследствена олигархия и мизерстващи маси, бързо добива плът. Сивата крива показва БВП през Голямата депресия (1929–1938) на „стърлинговия блок“ на Британия, скандинавските страни, Португалия и Канада, които изоставиха златния стандарт и въведоха кейнсианските мерки още в 1931 г. заради високата си безработица. Жълтата крива дава БВП на „златния блок“ – Франция, Белгия, Холандия, Италия, Швейцария и Полша, които държаха златния стандарт (нещо сравнимо с еврото днес) чак до 1936 г. поради страх от инфлацията. В Германия, както си спомняме, не хиперинфлацията от 20-те, а затягането на коланите от началото на 30-те доведе Хитлер на власт. САЩ на Ф.Д. Рузвелт и централният банкер М. Екълс излязоха от Голямата депресия с „Ню дийл“ („Нов договор”) и огромния държавен инвестиционен проект – Втората световна война. Червената крива е БВП на Япония през загубеното й дефлационно десетилетие в 90-те.

Икономическото положение на Европа днес и в обозримо бъдеще, изключително в резултат на „дясноцентристкатаикономическа политика, господстваща в ЕС, е значително по-тежко от положението на Стария континент в разгара на Голямата депресия (1929-1934).

Българският избирател, въпреки все по-силната си носталгия по социализма (и по осанката на Тато), напук на евроскептицизма и неприязънта си към „гнилия Запад“, пряко симпатиите си към Новорусия, наспроти възмущението си от „дясната“ БСП и т.н. – отново избра да остави на власт „дясноцентристкия“ консенсус, защото той е „господстващ в ЕС“. Вече сме обсъждали в детайли илюзорността на уж пътищата за спасение, предлагани от европейските партии на протеста (т.нар. националисти) – еклектична бърканица от крайно леви и крайно десни популистки предразсъдъци на кухненското съзнание. Които ще доведат до хаос и парализа на основни обществени функции.

Рационалното разглеждане не оставя никакво съмнение в необходимостта от разумни леви мерки срещу остеритетета, неравенството, за борба с кризата на търсенето и ниските доходи, за което сме говорили много пъти. Гърция е изключение, крайно нетипично за Европа и огромен проблем за нея, защото привидно дава силен аргумент „за“ остеритета. Но Гърция изпадна в икономически колапс дълго преди и независимо от световната финансова криза от 2008 г. – за разлика от Италия, Испания, Исландия, Ирландия, Португалия и България, които загазиха заради световната финансова криза от 2008 г. Световната криза започна от САЩ заради обедняването на средната класа. Кризата в Европа също не бе предизвикана от прекомерни социални разходи: най-социалните европейски страни (без изключението Гърция) са най-неуязвими за кризата, а от тях пък тези извън еврото са значително по-добре от другите.

Всичко туй е добре известно на интелигентната публика; последните месеци ни поднесоха и два нови сериозни аргумента срещу „дясноцентристкия“ консенсус: Новорусия и Шотландия.

Новорусите въстанаха с оръжие срещу бруталното насилие на международната и местна олигархия, налагаща силово „дясноцентристкия“ консенсус на икономическия геноцид. Въпрос на време е и в други невралгични части на континента да пламне въоръжена борба с остеритета. Шотландците, които в сравнение с българите и украинците живеят при комунизма, въстанаха мирно срещу остеритета на Камерън, искат повече справедливост и солидарност, скандинавски социален модел, чиста енергия, глобален мир, демокрация и истинско народно представителство.

Вятърът на историята и истината

Дясноцентристкият консенсус предизвиква тектонични промени в западноевропейската нация-държава: настъпва нейният колапс. Разпадът на европейските колониални империи, демографските и икономическите процеси в последните десетилетия намалиха тежестта на Европа в света и снижиха авторитета на старите метрополии. Загубата на суверенитет, демонстриран и в украинската криза, не помага на авторитета им. Евроинтеграцията отслаби традиционната национална държава; субсидиарността даде по-голяма роля на регионите. Корпоративната глобализация, остеритетът и еврото ликвидираха някогашния широк просперитет и сравнително икономическо равенство. Олигархичната брюкселска бюрокрация лиши народите от истинско политическо представителство. Шотландия, Каталуния, Венето, Тичино, Бавария... десетки знайни и незнайни региони... сред които в близко бъдеще, както е тръгнало, ще фигурира и български регион – не, не етнически и религиозен, а икономически и геополитически, и не в Лудогорието или Родопите, а на Черноморието. Предстои да видим дали София ще заслужи да продължава да има излаз на море и да включва и Варна във владенията си.

Вятърът на историята духа, и все повече ще духа в платната на евролевицата, на ПЕС, и в частност и на БСП. Но изборният вятър в България все повече ги подминава.

What’s wrong with BSP? (Какво й е на БСП?) При всичките си немалки слабости БСП е единствената реална, устойчива във времето опозиция на ГЕРБ. Тя не признава герберохегемонията, не е част от новата ЕОПО-ОФ, пречи на консолидацията на ГЕРБ като всенародна партия-държава. БСП е, съвсем разбираемо, и единствената ни съвременна демократична партия, невождистка и общо взето, немафиотска, способна да прави демократична политика при многопартийна система, реален член на европейската левица и дори сега председателства ПЕС. БСП обаче в национално-байганьовски план засега само страда от демократизма си като Иваница Граматиков, а в момента се разкъсва освен от другото, като чиста душа, също и от мъчително soul-searching (самоанализ).

Свършва дясноцентристкият сън на БСП

Обвиненията срещу БСП и от свои, и от чужди (срв. по-горе лицемерната „загриженост за лявото“ на новото дясно) покриват целия диапазон: от „дясна олигархична партия“, недопускаща появата на „истинска лява партия“, до „каскети“ и „червени чугуни“, от „рубладжии“ до „недостатъчно покорни лакеи на Путин“ и „американски / брюкселски подлоги“.

Към БСП постоянно се прилагат двойни стандарти: „БСП загуби изборите, защото не изпълни обещанията си“. Всъщност кабинетът „Орешарски“, работейки в постоянна истерия, изпълни за краткото си време някои от тях, а други бяха торпилирани от ДПС.

А кои ли свои обещания изпълни ГЕРБ в 2009–2013 г. и кой си спомня за тях?

„БСП създава корупция с големите си проекти.“ Преди всичко БСП движи важни национални икономически проекти срещу яростната идеологическа съпротива на десните. А кой може да се мери с корупцията на ГЕРБ и ДПС?

БСП се предаде на ДПС“, но всъщност ДПС сега е „етническа фракция“ на ГЕРБ.

БСП не знае какво е“ – нито е „истинска лява партия“ (комунистическа като „Сириза“, националболшевишка като „Атака“), „с истински лидер“ (като Сидеров, може би Зюганов, Жириновски), нито „истинска западна социалдемократическа партия“ (с „мулти-култи, гей-паради и Кончита Вурст“). Всъщност комай единствена БСП знае какво е – органична част от европейската левица, която сега активно търси успешен ляв изход от дългогодишен „дясноцентристки“ сън.

БСП е единствено честна към социалистическото ни минало, отказала се е от несвободата като средство, но не от социалистическия идеал, отказала се е от васалитета пред кои да е външни сили, но не от никоя от традиционните ни исторически и географски връзки и на изток, и на запад. Тя се явява единствената последователно националноотговорна партия у нас, слагаща националното над партийното.

Това ми стана ясно още около 2006 г., в навечерието на ЕС.

Защо БСП е в упадък? Сегашната БСП, европейската партия, създадена при или от Станишев след 2001 г., всъщност бе в подем до създаването на ГЕРБ. Упадъкът й след 2006 г. бе в явна връзка с налагането на ГЕРБ като всенародна партия-държава. От БСП се искаше да изчезне, да се редуцира до лява фракция на ГЕРБ. И това щеше да стане, ако Първанов й бе останал начело, и той го изпълни след време с АБВ.

Оттам и неистовата медийна кампания анти-Станишев отдясно и отляво: Станишев е по-скоро като Благоев и е очевидният анти-Борисов, анти-Живков. Преди и аз бях сред критиците на Станишев заради биографията му – не може, мислех си, син на висш сановник да е истински левичар като децата на самотни майки чистачки Герд Шрьодер и Йошка Фишер. Оказа се, че това е повърхностен критерий. Важното е характерът, а и интелектът. Станишев е съвременен, европейски, рационален политик, добър комуникатор – е, над троглодитското ни балканско равнище, демократ е и човек с характер – за съжаление нито БСП, нито България бяха узрели за политици като него.

Че не Станишев е причината за изборните неуспехи на БСП, е очевидно. Разбира се, и Янаки Стоилов (който беше млад, но на първите демократични избори в 1990 г., дето спечели един от двата мандата на БСП в София, в „Красна поляна“, а другия взе Драгомир Драганов в „Младост“) да бе начело вместо симпатичния бонвиван Миков, нямаше да има никаква разлика. Всъщност Станишев фактически спечели две от трите си парламентарни битки – в 2005 и 2013 г. (в 2013 г. БСП бе единствената партия, която добави, и то много гласове (250 хиляди) към резултата си от 2009 г., направи доста успешно управление в трудни коалиционни условия в 2005–2009 г., бе единствената опозиция на катастрофалното първо герберско управление, успя да роди и кабинета „Орешарски“ в още по-трудни условия. Нищо от това не му бе признато от медиите, впрегнати в каруцата на култа към Борисов, напротив, демонизираха го: „Сатанишев“. Но БСП не е лидерска партия, тя продължава напред.

Така че причините за неуспехите на БСП през последната година и нещо са най-вече извън нея:

1) превратът: тя бе свалена, падна негова жертва, т.е. няма да бъде оставена да управлява и в бъдеще;

2) синият медиен шабаш (вещерско сборище): видяхме какво са направили украинските медии с тамошния народец – е, същото, по друг начин, стана и у нас: подмяна на мозъците;

3) налагането на ГЕРБ като всенародна партия-държава, при която не се предвижда място за независима БСП.

Разбира се, БСП може и трябва да се развива организационно, да се чисти от корумпираните, от кариеристите като Първанов, Калфин и купувача на преференции Кадиев, да се избистря идейно, но най-важното е

(1) да не престава да бъде силна опозиция, истинска алтернатива на ГЕРБ – да не влиза в никакви споразумения с тях;

(2) да гради широки тематични анти-ГЕРБ коалиции с всички недоволни от режима, навсякъде, по конкретни, конструктивни, решаеми проблеми на хората на национално и местно равнище;

(3) да създаде съвременна, обективна, cool (яка) пропаганда анти-ГЕРБ (да мислят за не по-малко от примера на Russia Today), неразривно интегрирана със световните леви мрежи.

Третата задача предполага да се мобилизират широки анти-ГЕРБ интелектуални сили далеч извън обсега на строго социалистическото, на в. „Дума“ и пламенните пера на Дърева и Сашо Симов, да се използва активно цялото огромно световно богатство от леви ресурси, идеи, мотиви и моди, които виреят и на най-неочаквани места по земята.

И най-важното: БСП да не се загуби до момента, в който вятърът на историята най-после задуха и по нас и разпилее синия медиен жабуняк.

Лявото в опозиция е много по-силно и истинско от лявото на власт: силата му са идеалите. А противникът, синият медиен жабуняк, сам по себе си е посредствен, маниерен и неискрен.