Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 27 (2014) УКРАЙНА И РЕАЛНАТА ПОЛИТИКА

УКРАЙНА И РЕАЛНАТА ПОЛИТИКА

Е-поща Печат PDF

Прякото политическо и идеологическо противостоене между Русия и Запада заради Украйна доведе до изключването на Русия от Г-8 и други престижни форуми, до икономически санкции и свиване на множество канали за сътрудничество от най-различен тип. Остротата на тази криза е безпрецедентна не само за периода след края на „студената война”, но и още по-назад във времето - от втората половина на 70-те години, когато съветските войски влязоха в Афганистан. Последиците от кризата по повод Украйна може да имат и по-дълговременен отзвук.

Украинската драма

В световното обществено съзнание се оформиха различни гледни точки по повод бурните и трагични събития в Украйна и по повод на Украйна. Първата е официално приета в Русия, в редица страни на ОССЕ и в Евразийския икономически съюз, поддържа се от Китай и някои неутрални държави. Този възглед разглежда договора за асоцииране в ЕС като опит на Запада да откъсне Украйна от Русия и от интеграционните структури на ОНД, да я подчини на своите финансово-икономически стандарти, да разруши научно-техническия и промишления потенциал на най-голямата след Русия държава от постсъветското пространство. По-нататък вероятно Украйна трябваше да стане член и на НАТО и там да се разположи американски флот и ПРО.

 

След пет години преговори между Украйна и ЕС Кремъл отвори очите на президента Виктор Янукович за опасностите, предложи братска икономическа помощ и той отмени (или отложи) подписването на договора с ЕС. Украинските антипатриотични сили, националистите и фашистите, организираха евромайдан с прякото подстрекателство и помощ на Запада, свалиха Янукович и дефакто извършиха антиконституционен преврат и силово завземане на властта в Киев.

В отговор на създадените националистически въоръжени формирования, на заплахите и дискриминиращите законодателни актове на новата незаконна власт, народът на Крим осъществи своето международно признато право на самоопределение и се възсъедини с историческата си родина. На свой ред стремежът на народите от Югоизточна Украйна към самоопределение се изрази в референдуми в Донецка и Луганска области, което бе последвано от наказателна военна операция на незаконната временна власт в Киев. През май тази незаконна власт се сдоби и с президент, избран с гласовете на някои региони в страната. По време на гражданската война се случи и трагедията в Одеса, а в югоизтока загиват мирни жители, повсеместно се нарушават човешките права, има арести и мъчения над политически противници, отвличане и убийства на журналисти. Опълчението обаче нанася все по-мащабни удари на украинската армия, която всъщност действа като външен враг и агресор на територията на двете републики, обявили независимост.

Русия не е в състояние да прекрати народното въстание в двете области

и затова всякакви санкции от страна на Запада са обречени да на неуспех. Обаче САЩ и съюзниците им могат и са длъжни да наложат на Киев да прекрати военната операция и чрез преговори да урегулира отношенията между Центъра и регионите на база на федерализацията или на друг принцип.

Като цяло украинската криза изяви най-релефно политиката на САЩ и съюзниците им. Тя е насочена към това да не позволи на Русия да се изправи, да попречи за развитието на равноправни икономически отношения с ЕС, да запази еднополюсния свят под егидата на Вашингтон, да затвърди правото му да налага на другите народи западните ценности, политическите норми и културните стандарти чрез смяна на неудобните режими с военна сила или чрез „цветни революции”.

В страните на Европа има съвсем друга интерпретация на събитията - предимно в членките на НАТО и ЕС, и тотално друга – в САЩ. Според нея украинският народ свалил корумпирания режим на президента Янукович, понеже под натиска на Москва се отказал от договора за асоцииране в ЕС. А пък именно това бил изборът на украинците за демократичен европейски път на развитие.

Според тази версия руското наказание се изразява в присъединяването на Крим, което нарушавало териториалната цялост на Украйна в границите, признати от ООН и закрепени с международни меморандуми и договори от 1994 и 1997 г. Подчертава се, че за пръв път след 1945 г. в Европа една държава отнема част от територията на друга държава.

На Запад се налага мнението, че Москва инспирира въоръжено сепаратистко движение чрез групи от спецназ, оръжие и доброволци в югоизточните области на Украйна и така се провокират ответни удари на украинската армия, които костват живота на мирно население.

В чужбина са убедени, че всичко се прави с цел страната да бъде контролирана поради страха от продължаващ разпад, както и да бъде подчинено новоизбраното демократично ръководство в Киев, или пък да бъде свалено. В НАТО смятат, че е възможно тези области да бъдат завзети от руската армия поради мартенските санкции на Съвета на федерацията на РФ. Чрез санкции и свиване на многопластовите връзки с Русия Западът иска да накаже Москва заради Крим и да я принуди да спре подкрепата за украинските въстаници, така че Киев да възстанови своята власт над страната.

На Запад преобладава мнението, че Русия иска реванш заради геополитическата трагедия от краха на СССР, възползвайки се от сътресенията в Украйна, мекотелието на американския президент и рехавата общност на неговите съюзници. От чужбина твърдят, че Москва иска да сплоти народа чрез чувството за патриотизъм, за да възроди империята, и с оглед на териториалните придобивки: Южна Осетия, Абхазия, Крим, южните и източните области на Украйна, а в бъдеще - вероятно и Приднестровието, и евентуално Северен Казахстан и рускоезичните области на Балтика. Значителна част от управляващия елит в САЩ настоява НАТО да реанимира политиката на сдържане и изолация на Русия, която, предполагат те, се оказала успешна срещу СССР.

Изгглежда, че споменатите два подхода не могат да бъдат примирени.

Но не всичко е толкова просто

както изглежда на пръв поглед. Мешавицата на съвременните идеологии в света е наистина изумителна, така че привърженици на първата гледна точка може да се намерят и на Запад, и то не толкова сред левите радикали, но и в лагера на крайно десните партии в Европа, които наскоро спечелиха изборите за Европарламент.

В епохата на СССР тях ги смятаха за неофашисти, а днес внезапно станаха неформални съюзници на Русия в битката с либералните ценности и срещу натиска над суверенитета на европейските държави от страна на Вашингтон и бюрократите в ЕС.

Още по-поразително е, че на манталитета на повечето руснаци, публично или негласно, чудесно пасват и двете версии за украинската криза. Е, наистина вторият възглед оценяват предимно със знак плюс, и в частност открито призовават за присъединяване към Русия на посочените постсъветски анклави и отхвърляне на Беловежките споразумения от 1991 г. Привържениците на тази гледна точка приемат идеята за реванш на 90-те години и противоборството с враждебния Запад като единствената вярна политика, а териториалната експанзия на самодържавната военна империя, чиято мисия е да облагодетелства околния свят – като единствено възможен начин на съществуване за Русия. Известни дейци постоянно го повтарят от тв-екрана, а водещият идеолог на тази доктрина – Александър Проханов, иска да се изгради нещо, което той нарича „империя на изрезките”.

Гледната точка на „реалната политика”

Има и друг възглед за събитията. Според него въпреки трагизма на ситуацията, в нея няма нищо необичайно – поводът за конфликта е стар като света и е класически. Възгледът се базира на спорното, но доста добро като инструментариум учение за реалната политика. Тази политологична школа (чийто родоначалник е американският философ Ханс Моргентау, а неин блестящ теоретик и практик – Хенри Кисинджър) поставя в основата на международната политика не високи принципи, а националните интереси, геополитиката и баланса на силите на водещите държави. Международноправните норми, моралните принципи, апелите към надеждите на народите и историческите аргументи са само свободно заменяеми инструменти за осъществяване на поставените цели. Във вътрешен план и за съюзниците принципите за териториалната цялост и ненамесата са бутнати в кьошето, а по отношение на съперниците на преден план излизат правата на националните малцинства за самоопределение и възможността за хуманитарна намеса с цел защита на човешките права, етническите и религиозни общности.

Днешното международно противоборство се базира на открито заявени великодържавни интереси, а не на предишните „-изми”.

В контраст със съветската идеология днес „империализмът” е загубил предишната негативна окраска в руския публичен дискурс и все по-често е налице героичен патос. Придава се позитивен смисъл на ядреното оръжие и концепцията за ядреното сдържане (негативно вече е ядреното разоръжаване), превъзнася се политиката на нарастването на въоръженията, демонстрирането на военна сила, търсенето на военни бази зад граница, съперничеството в търговията с оръжие – тоест, всичко онова, което преди бе вменявано като вина на „световния империализъм”.

Разбира се, има и куриози. Ентусиастите на подобна политика искат да тичат пред „генералната линия” и често я довеждат до абсурд, а всъщност я дискредитират. Например призивът за излизане от Договора за разоръжаването, както и искането да се „търгува с ракетно-ядрено оръжие... при гарантиран сервиз”.

Трансформация на отношенията между Русия и Запада

Конфликтът между Русия и Запада по повод Украйна бе обективно неизбежен според каноните на „реалната политика”.

Върху руините на рухналите империи винаги са пламтели етнически и религиозни конфликти, които преди това са били подтискани от метрополията, защото тя произволно слага граница между контролираните субекти – за по-лесно управление или по принципа „разделяй и владей”. По същия начин околните държави и новообразуваните държави винаги са водили битки за имперското наследство.

В края на 80-те и през 90-те години Западът бе зает с поглъщането на съветското наследство в Централна и Източна Европа чрез договорно-правното обединение на Германия, чрез мирното разширяване на НАТО и ЕС, чрез силовото разчленяване на Югославия и Сърбия. На Русия, правоприемник на СССР, бе предоставено да гаси многобройните конфликти в постсъветското пространство (включително и на своя територия). Натовските страни не изгаряха от желание да влизат в кървавите неразбории, а и Русия бе дезорганизирана, икономически зависима и следваше фарватера на американския международен курс.

Времето обаче тече

Противоречията между Русия и Запада ставаха все по-явни. Освен това покачването на напрежението си имаше напълно обективни и резонни за международните отношения причини, разбираеми за изследователите на „реалната политика”.

През първото десетилетие от новия век съотношението на силите между Русия и Запада се промени. Президентът Елцин бе сменен от Владимир Путин, който бързо консолидира управлението на страната. В сравнение с 90-те години Русия показа стабилен икономически ръст (наистина за сметка на лудналите цени на горивата в световен мащаб) и относителна социално-политическа стабилност. Москва се сдоби с големи обеми свободен капитал за инвестиции, изплати държавния дълг, рязко увеличи финансирането на националната отбрана (четири пъти за времето от 2001 до 2008 г.).

Паралелно с това международните позиции на САЩ, ЕС и Япония отслабваха поради провалите на Джордж Буш (най-вече в Ирак и Афганистан, и по линия на Иран и Северна Корея), а също и заради световната криза, провокирана от безотговорната финансово-икономическа политика на САЩ. Но най-важното бе, че РФ започна енергични опити да обедини постсъветското пространство и да изтласка западното влияние. В Москва явно решиха, че е невъзможно да бъдат самостоятелен център на силата в полицентричния свят. Експортно-суровинната икономика не позволява сравнение с икономическия потенциал на САЩ, ЕС и Китай. А ядреният арсенал, въпреки че бе гарант за имунитет при голяма война, постепенно девалвира заради разпространението на ядрено оръжие по света и развитието на високоточните отбранителни настъпателни оръжия без ядрени бойни глави.

Заявката за смяна на образа на отношенията в света и промяната в съотношението на силите неизбежно породи противоречия и между хората, и между държавите. Подобни конфликти между САЩ и СССР имаше в края на 50-те и началото на 60-те години, а между СССР и Китай – в края на 60-те години. Речта на Путин в Мюнхен от 2007 г. бе сигнал за Запада, че Русия повече не възнамерява да играе по старите правила и претендира за равноправни отношения – иначе тръгва по свой път.

Реакцията на Запада по този повод бе очаквано негативна. На мига НАТО и ЕС сериозно се захванаха с постсъветското пространство. Неуспешната коалиция ГУАМ (Грузия, Украйна, Азърбайджан, Молдова) в началото на 21 век бе заменена от концепцията за „европейска политика на съседството”, а после от стратегията „Източно партньорство”. Букурещката среща на върха на НАТО обяви, че алиансът е „отворен” за Грузия и Украйна. Целта бе да се попречи на усилията на Русия да формира своя сфера на влияние (по израза на бившия президент Дмитрий Медведев – „сфера на привилегировани интереси”) в постсъветското пространство и по възможност да бъде изтласкана оттам.

След временно намаляване на напрежението в годините на „презареждането” отношенията между Русия и САЩ под ръководството на Дм. Медведев и Б. Обама отчуждението и съперничеството се възобновиха с удвоена сила. Масовите протести от 2012 г. бяха възприети от руските управляващи като подготвена от Запада “цветна революция” и сближаването с него щяло да ерозира руската политическа система.

В отговор на вътрешни и външни събития руското ръководство отмени курса за

„европейски избор на Русия”

който бе огласен през 90-те години и в периода на управлението на Путин, като се започне от Петербургската среща на върха Русия-ЕС през май 2003 г., та до 2007 г., когато президентът подчерта, че е „убеден, че не може да има пълно единство на нашия континент, докато Русия – най-голямата европейска държава, не стане органична част от европейския процес”.

Сега наред е официалната доктрина на „евразийството”. Тя предвижда на първо място, интеграция в Митническия съюз и в Евразийския съюз между Русия и постсъветските републики, най-напред Беларусия, Казахстан и другите, които биха се присъединили. Вместо да се вземат от Запада технологии и инвестиции (на които разчиташе концепцията на Медведев „Партньорство за модернизация”), започна реиндустриализация на икономиката, базирана на отбранително-промишления комплекс с държавна поръчка за 19 триллиона рубли до 2020 г.

Украйна - ябълката на раздора

На свой ред Западът заложи на сближаване с Украйна като втората по величина постсъветска страна. Без нея, по формулата на Зб. Бжежински, Русия не може да стане империя. След урока “Грузия”, това трябваше да стане без НАТО и чрез асоцииране в ЕС и Русия не възрази. В основата на тази стратегия не бяха икономически, а чисто политически мотиви – след стремглавото разширяване на членството в предишните години ЕС се сблъска с големи трудности. Но в Москва възприемаха нещата различно – опитът от предишните двайсет години показа, че с някои малки изключения разширяването на НАТО и ЕС вървят ръка за ръка.

През ноември 2013 г. Москва внезапно прогледна и видя, че работата нистина отива към подписване на договор за асоцииране на Украйна в ЕС и реши да се намеси. Без Украйна Евразийският съюз би бил неубедителен – Беларусия и така и така изгражда съюзна държава с Русия, Казахстан води „многовекторна политика” между РФ, САЩ и КНР, а другите партньори зависят изцяло от руската помощ срещу политическа лоялност. Поне на теория, Украйна, с огромния си икономически и научно-технически потенциал, територия и население, макар че не би могла да замени западните инвестиции и технология, би извела Евразийския съюз на качествено ново равнище в системата на световните центрове на силата. В този смисъл, от страна на Русия също доминираха политически цели, освен това украинското население не е еднородно, голяма част от него има тежнения към Русия в икономически и културно-хуманитарен план.

С други думи, залозите на Русия и Запада по Украйна станаха твърде високи, въпреки че за Русия те бяха още по-високи, но това не се дооцени от Вашингтон и Брюксел. И проблемът не е само в митническите тарифи за западните стоки, които иначе щяха да влязат на руския пазар – тази заплаха бе преекспонирана. Става дума за друго – покрай геополитиката, изборът на близък родствен народ по пътя на руското развитие, за разлика от Запада, е сред най-важните въпроси на вътрешната политика на Русия с оглед на собствения й социален прогрес.

Дилемата за Украйна и за останалия свят

Разбира се, че философията на „реалната политика” не може да очертае пълната картина, но обяснява нагледно някои страни от проблема. Трагичното положение на хората, въвлечени в украинската криза, би следвало да е в центъра на вниманието на световната общественост, обаче за циничните дипломати същността е проста – САЩ и ЕС дърпат Украйна към себе си, като разчитат на властта в Киев и населението в центъра и в западните райони, Русия не пуска Украйна, подкрепяйки народа на югоизток. И Западът, и Русия искат да притежават цяла Украйна в своята орбита на влияние, но не се получава, а пък жертвите, разрушенията и бежанският поток нарастват.

Въпреки сложната ситуация, има прости варианти за решение, защото те зависят не само от преговорите между Киев и югоизтока, а най-вече от Москва, Брюксел и Вашингтон. Или Русия и Западът ще се разберат за взаимно приемлив бъдещ статус на Украйна, за типа отношения с ЕС и с източните й съседи при запазване на днешната териториална цялост, или страната ще бъде разпокъсана на части и ще последват тежки социални и политически трусове за Европа и света. Изглежда, Москва е готова за подобен диалог, въпреки че не го обявява директно. Но за това говори подкрепата на примирието на югоизток и отменянето на резолюцията на Съвета на федерацията за изполване на войски. Обаче САЩ и ЕС поне засега, принципно не искат да започват директни преговори с Русия за бъдещето на Украйна.

В най-лошия вариант новата разделителна линия между Русия и Запада ще минава по някаква върешноукраинска граница, както в годините на „студената война” в Германия. Затова е логично да се очаква, че много елементи от отношенията през „студената война” може да се възпроизведат отново, заедно с кризите и огромните разходи.

Украинската криза разтърси Европа и света. Нанесена бе голяма вреда в отношенията между Русия, САЩ и техните съюзници. Независимо от претенциите на Москва по повод отношенията в предишните години, няма основания да се предполага, че новата конфронтация ще подобри външното и вътрешното положение на Русия. Пък и интересите на Запада ще изиграят своята роля. Мирното урегулиране на украинската криза едва ли ще върне нивото на сътрудничество от последните десетилетия. Но и сега все още може да се надяваме, че някои ключови канали за взаимодействие между държавите ще се запазят, както и че новото противостояние няма да е толкова остро, дълго и разрушително, колкото предишната „студена война”.

 

Сегодня, 30.06.2014