Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 12 (2014) ДЪРЖАВНОСТ-ПРАВОСЛАВИЕ-ОТЕЧЕСТВО

ДЪРЖАВНОСТ-ПРАВОСЛАВИЕ-ОТЕЧЕСТВО

Е-поща Печат PDF

Политически доклад пред Втория редовен конгрес на ПП “Нова Зора“ на председателя на партията Минчо Минчев

Уважаеми делегати и гости на 2-рия редовен конгрес на ПП „Нова Зора”

Скъпи приятели,

Днес е първият ден на пролетта, която винаги в човешкия календар на надеждата, е символ за ново начало, за нов живот и съзряване, за нови мечти, планове и задачи. Поздравявам ви с този ден, желая ви здраве и радост, желая ви воля и обич към всичко българско и родно, нежност от любимия и към любимия човек, и нека ви отминават внезапните пролетни слани на попътни разочарования и покруси.

Честита пролет, драги приятели, и заради това, че тя е като зората. И винаги е нова, и винаги очаквана, след мрака на дългата нощ и студа на политическата зима.

Уважаеми делегати и гости, драги приятели,

Вторият редовен конгрес на ПП „Нова Зора” има уставната повеля да обгледа изминалия четиригодишен период от живота на партията, да отчете нашите достижения и слабости, да анализира вектора на движението ни в българското общество и съобразно извечните ориентири на българската свяст и чест да начертае азимута на пътя ни в служба на отечеството.

С други думи, да потърси и посочи онези начала, които съединени в общата политическа воля, могат да произведат бинарния ефект на едно мощно идейно-мобилизационно оръжие на хората на социалната кауза и патриотизма.

 

На проведения на 20 март 2010 г. Първи редовен конгрес на ПП „Нова Зора” бе прокламирана необходимостта от нов национален проект за нов исторически път на българската нация и държавност. Като категоричен императив на този проект конгресът обяви, че отхвърля капитулациите пред историческото бъдеще на народа и българската държава, подписани от овластените наемници на чужди интереси; че не признава нито един акт, който прокламира или легитимира политиката на преотстъпване на национален суверенитет; че заклеймява всяка подобна политика като средство и форма за ерозия на държавността; като перфидна методика за възпиране на вертикалния прогрес на българската нация, като начин за прикриване на геноцидно-изтребителни практики спрямо нейния живот и развитие.

През изминалите четири години ПП „Нова Зора” препотвърди и защити тези конгресни постановки. Разбирането ни, че българският суверенитет не се продава, не се залага и не се преотстъпва, бе нашият незаобиколим аргумент срещу прокламирания проатлантически вектор на т. нар. нов цивилизационен избор. Срещу компрадорската политика на българските елити и срещу компрадорщината въобще. Компрадорщината, която няма отечество и която е срещу всички отечества едновременно. И която, ние вярваме в това, е смъртната опасност за света, обществото, нацията и държавата.

Това само подчертава, че идеите на партия „Нова Зора” прокламират единствената печеливша формула за България – държавност – православие – отечество! Формулата на това триединство, преведена, нека се изразя така, на език, удобен за логаритмуване, означава историческа загриженост за съдбините на българската държавност, означава традиционализъм, основан на хилядолетните, проверени от живота православни ценности, означава любов към всичко българско и родно, което е неизтриваемата памет на кръвта, генетичният код на безсмъртието вечно на живота, заключен в опита мечтите и отговорностите на миналите, настоящите и бъдещите български поколения.

Заради това от тази висока трибуна искам още веднъж да подчертая: няма път без посока; няма успех без ясна цел; безсмислен е всеки живот без идеал!

Ние, в „Нова Зора”, оставаме в авангарда на битката за българско отечество, за български път и българско бъдеще в историята. Днешна България е приемник и наследник на всички досегашни форми на българската държавност и ние нито се отказваме от нашето минало, нито се срамуваме от него. Така че нашият национален проект за българско бъдеще не включва никакъв нов цивилизационен избор. Ние своето не даваме и нищо чуждо не искаме.

Уважаеми делегати и гости,

На 14 април 2009 г. в София, в централата на БСП на ул. „Позитано” 20 бе подписан договорът на “Коалиция за България” за участие в тогавашните избори за Европарламент, насрочени за 7 юни – сиреч, след по-малко дори от два месеца, и последващите само месец след тях избори за 41-во народно събрание. Припомням този факт, защото е неминуемо на форум като нашия, да не се постави въпросът за препотвърждаване на коалиционната политика на „Нова Зора”. Към днешна дата можем да кажем, че влизането ни в “Коалиция за България” донесе спокойствие и в известен смисъл оперативна перспектива. Казано откровено, ние чакахме това предложение и мисля, че успяхме да внесем в нея друго светоусещане и нова скала на ценности.

Като член на “Коалиция за България” ПП „Нова Зора” получи трето място в избирателната листа на район Монтана. В предизборната кампания участието на ПП „Нова Зора” се запомни с известната формула: Ако подкрепиш Бойко, получаваш Костов. Ако те спечелят – България губи!

Припомням това, защото предстои да говоря за управлението на ПП ГЕРБ. На изборите за 41-во НС тя постигна поредна изборна победа, в резултат на която съсредоточи в себе си и за себе си цялата власт в държавата с изключение на някои анклави в съдебната власт. Вземайки предвид състоянието на медиите, съществуващата всеобхватна цензура, маргинализирането на профсъюзната дейност и засилената роля на полицията в целокупния обществен, частен и икономически живот, можем да определим това управление като тоталитаризиране на държавата с открито върховенство на авторитаризма и засилената роля на олигархията.

В социалната област продължи целенасоченото ограбване на народа по всички възможни и невъзможни начини, които достигнаха до форми на открит геноцид. Партия ГЕРБ превърна бедността в източник на богатство за плутокрацията и отхвърли българската нация в най-мрачните времена на безнадеждност и отчаяние, съизмерими само с времената от турското робство. Тя успя да денонсира социалната част от Българската конституция, с което извърши и най-тежкото престъпление по българските закони – държавна измяна. И нагло прехвърли цената на кризата върху средните и бедни слоеве на населението. За почти четири години ГЕРБ се превърна в партийно организирана сила на приспособените и излезли на светло криминогенни подземни сили на обществото. Следвайки стриктно политическата тенденция от времето на СДС, ГЕРБ все повече се стремеше да разединява нацията и с това създаде условия за студена гражданска война. България наистина загуби. Народът бе разочарован за пореден път, омаломощен и демотивиран. Всичко това се осъществяваше на фона на една зашеметена и политически дискриминирана системна и извънсистемна опозиция, на фона на отсъстващата обществена реакция, на политическо шарлатанство и бандитизъм, на очевидния непрофесионализъм на управляващата партия. Обикновените хора бяха изтерзани, България неусетно се превърна в ужасна страна, в която младите се стрелят в училища и университети, граждани се бият с брадви по селата, подпалват се влакове и автобуси, мистериозно  умират пеленачета и старци в болниците, посред бял ден бандити извършват обири и убийства, полицаи извършват кухи показни акции, а министри и висши чиновници прибират по 20-30 хил лева бонуси на месец. Нищо подобно в българската история не се бе случвало.

Във външната политика на това управление България бе сведена до положение на почти безмълвен слуга, някаква изтривалка и боксова круша на бюрократите от Брюксел. Тя бе превърната в подлайващо по даден знак на европейските и световни доминанти измършавяло кутре, напълно безпаметна за своята история и безмълвна по отношение на собствения си интерес. С най-много история в ЕС, България бе на първо място по бедност! Нацията бе лишена от поглед за политиката на правителството по регионални, европейски и световни проблеми, и само от време на време бе превръщана в пасивен свидетел на безумни решения и постъпки. Стигна се дотам, че през януари 2012 г., с подкрепата на депутатите от ГЕРБ, бе приета декларация на Народното събрание, внесена от тъмносините „Демократи за силна България”, с която се обяви, че възродителният процес бил форма на етническо прочистване и геноцид, извършен от българската държава! Може би защото тъкмо по време на това управление се открои със страшна сила въпросът за оцеляване на българския етнос, за съхраняване на неговата хилядолетна държава, заради политиката на побратимяване с вековни поробители и отдалечаването ни драстично от вековни приятели освободители. България бе пращана да оплаква чужди гробове и бе заставена да забравя гробовете на своите национални герои и мъченици. Тя помагаше за т. нар. демократизиране на чужди и далечни държави и насаждаше антидемократизъм и майкопродавство в собствения си дом.

Един вътрешен геноцид, един дянковски геноцидно-изтребителен модел с денонсиране на Конституцията, с елементи на студена гражданска война, с грубо безпардонно предаване на националните интереси и доразпродаване на държавата, една непозната и невиждана цензура, заедно с пошлите и груби информационни манипулации, са политическите емблеми на управлението на партия ГЕРБ.

Така се стигна до невижданите и непознати в българската история пламтящи човешки факли и протести през зимата на 2012-2013 г. Трябва да се подчертае, че те бяха закономерно следствие от антинародната политика на ГЕРБ и на ковчежника на МВФ в България Симеон Дянков. Малко е да се каже, че се проявиха като спонтанен изблик на народната енергия и неподправен символ на народния протест и гняв. Те бяха всенародното отрицание на избрания път и модел на обществен живот и ярък израз на неговата непотребност за органичния живот на народа. Най-силни бяха протестите във Варна, София и Пловдив и след тяхното окървавяване правителството на Борисов подаде оставка. И се случи чудо! На мястото на сваления от протестиращото многохилядно множество варненски кмет, избран от партия ГЕРБ, след частичните избори се настани друг кмет, пак от ГЕРБ, при пълната демонстративна незаинтересованост на варненското гражданство, а на последващите извънредни избори, на 12 май 2013 г., същата партия спечели най-много депутатски мандати. Нещо, което може да се случи само в България, ако приемем, че изборите са били честни. Отговорът на този въпрос обаче все още се очаква от българския съд и от съда на обществото, но и с просто око се вижда недооценката на т. нар. фактор Костинброд и избирателната технология „Цветан Цветанов”.

Уважаеми делегати и гости на конгреса,

Споменах, че на този форум му прилича да отговори на въпроса за препотвърждаване на коалиционната политика на партия „Нова Зора” в контекста на отрицанието на политиката на партия ГЕРБ и необходимостта да бъде разхлабена примката около врата на народа, каквато е политиката на правителството на Пламен Орешарски. Две са взаимно допълващите се направления: категорична и безусловна лоялност към задачите, които си поставя “Коалиция за България”, на основата на общите ценности, принципи и приоритети за национално отговорна политика, социална чувствителност, държавност и загриженост за бъдещето на българския народ. В името на едно обновено начало за нов ляв български проект, за нова социална България, което пряко кореспондира с основните задачи в програмата на ПП „Нова Зора” и в ценностите и мотивите, които сме защитавали с идеята за Единен народен ляв фронт. И едновременно с това конгресът трябва да изрази отношението на ПП „Нова Зора” към съпътстващите пукнатини и разломи в общия път, да даде оценка за знаците, очертаващи периметъра на свои и несвои било за смисъла, било за приноса ни в този съюз на местно и централно ниво; да осмисли причините за невъзможността да бъде осъществявана координация и единодействие на структури и активисти от партиите коалицията; да обясни и успокои усещането сред мнозинството от членовете на партия „Нова Зора”, че причина за всичко това не е нежеланието на ръководствата на местните структури на БСП да водят организационен коалиционен живот, че това е по-скоро инерцията на затихващите форми на организационен живот. Но изброеното дотук, както се казваше някога, са по-скоро грешки на растежа. За нас в „Нова Зора” няма съмнение, че съюзът ни в “Коалиция за България” с БСП, със ЗС „Ал. Стамболийски”, с КПБ, с партия „Български социалдемократи”, с Движението за социален хуманизъм, с партия „Европейска сигурност и интеграция” и политическо движение „Евророма”, е необходим съюз, и няма да правим оценка на организационните подходи и методи в работата на кадрите, преди всичко на БСП. Но като истински другари и съратници следим с тревога и горчивина процесите в тази най-голяма лява идейно близка по смисъла на тежненията на членския си състав национално организирана сила. От много години БСП е трън в очите на планиращи и оценяващи централи и сили с национално и извъннационално базиране. В условията на краха на неолиберализма, в процеса на неговото саморазобличаване като практика на неоколониализма, на икономически и духовен геноцид, на деиндустриализацията и безработицата, на социалната маргинализация и несвобода, пропагандният натиск срещу БСП и “Коалиция за България” се явява не само идейно оръжие. Той се превръща все по-откровено в средство за осъществяване на организационен разлом в единството, в миниране на историческия рефлекс на доверието в решенията на високите партийни инстанции; в създаването не просто на фракции, а на формени партии вътре в самата партия. Случаят с АБВ като изразител на процеса на вътрешнопартийна криза в БСП далеч надхвърля обичайните и често срещащи се случаи на вътрешнопартийно противопоставяне около и по повод властта, явление, спохождащо почти всяка партия.

Новото в ситуацията всъщност е и главната опасност, че в предстоящите избори и двете страни, макар и да не го обявяват, сякаш калкулират в своите стратегии загубата, а не победата като решаващ фактор. В единия случай тя е обяснение за загубата по чужда вина, а в другия случай осъществяването на едно предизвестено от вътрешнопартийната опозиция предупреждение, което ще се представя като основание за нейната активна фракционна дейност. Не бихме се занимавали с този случай на конгреса на нашата партия, ако той не изискваше ясна позиция и от нас самите, които водовъртежът на тази битка може да завлече и да удави ведно с други широки обществени и партийни кръгове, съюзници, партньори, съмишленици и симпатизанти.

Уважаеми другари, драги приятели,

Като народен представител от 6-и МИР Враца, имах високата чест да присъствам на общинската конференция на БСП в град Мездра. Срещах се за първи път с тези хора. Говорих пред препълнената зала, но не за аплодисментите и не заради пълното припокриване на идеи и позиции се спирам на този случай. В хода на дискусията стана дума и за АБВ. Някакво особено електричество сякаш премина през залата, хората затаиха дъх. На трибуната пред тях говореше председателят на общинската организация на партията в града и областен председател на БСП във Враца инж. Делян Дамяновски. Говореше за това, че всички досегашни избори в този град, израснал край релсите на жп гарата, са били печелени все от БСП, че кметът на града Иван Аспарухов кара вече пети мандат и все като кандидат на БСП. Стори ми се, че залата това не я впечатлява. Тези факти бяха известни на хората. Тогава чух инж. Дамяновски да казва - при нас в Мездра азбуката не започва с АБВ, тя започва с БСП”. На това място кълбовидната мълния на електричеството, за което говорих, избухна. Хората станаха на крака, ръкопляскаха и скандираха. Мисля, че думата, която запомних и която се вряза в паметта и в сърцето ми, беше „единство”. Това бе мъдрият отговор на делегатите на конференцията и аз предполагам, че ръководството на АБВ вече се е сдобрило с реалността, давайки си сметка, че шансовете за успех са твърде съмнителни и че дейността им, представяна спекулативно за благородна, може всъщност да вкара стогодишната партия в политическа катастрофа.

Има ли изход?

Това е законният и очакван въпрос. Според мен и според моите другари в ЦИБ и ЦПС на партия „Нова Зора” той се съдържа в рязката и решителна реидеологизация и реполитизация на Социалистическата партия, съдържа се в изчистването на нейните позиции и ценности, а също и на позициите и ценностите на партиите в “Коалиция за България”. Но истински хоризонт би се разкрил, ако бъде възприета идеята за Единен народен ляв фронт като противоотрова на тенденциите за разцепление на силите на социалната кауза. Проектът за Единен народен ляв фронт, както го разбираме ние в „Нова Зора”, не е само възпиращо гибелта и разрухата начинание, вдъхване на воля за живот и надежда да се противостои на неолиберал-фашизма, което е едно ново издание на идеята за ново Средновековие в постмодерните времена на 21 век.

Пред очите ни са събитията в Украйна. Те открояват тенденцията и силите, които стоят зад тях и зад щурмовите отряди, които са техен юмрук. И определят посоката на техния поход. И тя пак е на Изток. И набелязаната жертва и цел пак е славянският свят. Така че идеята за Единен народен ляв фронт притежава мобилизационния потенциал за нещо много по-голямо и много по-значимо от временен съюз за поредните избори. Той може да се превърне в условията на цивилизационната битка, която тече, в победа на българското над новите стихии и изпитания за народа ни през новите кърджалийски времена, които се задават.

Ясно и открито се вижда, че българската политическа система е изправена пред задачите да осъществи възможно най-бързо необходимото вътрешно преобразуване, за да осигури политическо единодействие и единение на широки народни обществени слоеве. Изтече времето на мохиканите на носталгията, за какъвто пропагандата представя всеки сторонник на социалния идеал, на националния суверенитет, на националното икономическо, духовно и културно оцеляване и развитие.

Главната идейна и политическа задача днес е да бъде привлечена народната енергия за създаването и утвърждаването и на Единен народен ляв фронт. Това е спасителният път. Казано по-ясно, силата на тази идея е във възможността за единение на любовта към родината и народа и стремежа за социална справедливост и социално равенство. Това е платформата за преодоляване на геноцида над българския народ. При това не трябва да се изчаква, трябва да се действа бързо, на разположение са не повече от два-три месеца. Вегетирането върху остатъчната червена енергия е отминал етап. В момента, когато дясната опозиция, разкъсана и дезориентирана, успява все пак да съгласува своите дългосрочни цели, отсъствието на идеологически вектор в “Коалиция за България” я прави уязвима. Тя се превръща в лесен противник. В лесен противник се превръща и правителството. Не бихме желали това да е така. Не ни подхожда участта на безпомощна жертва.

Това, което трябва да се направи днес, е БСП и “Коалиция за България” да излязат пред обществото с единно политическо послание, което да има задължително смисъла на нов обществен договор, с нови социални ангажименти и нови национални задачи, с ясни избистрени позиции, открито и честно. Просто на „Позитано” 20 някой трябва да се досети, че в ситуация като сегашната най-важният съюзник и коалиционен партньор все още не е призован. Това е народът. Не е реч за безпомощния и безжалостно манипулиран електорат, а за народа на България. Народът с главна буква – унизяван, ограбван, осмиван, но мъдър и разбиращ, когато с него се говори открито и честно.

Искам да подчертая, че не става дума за празни декларации, че не е реч за уволненияи назначения, за квоти и размествания на знакови фигури в етажите на властта, а за спешно обявяване на нова политика, която чрез обществено значими закони да открие хоризонт и нова посока на общественото развитие, да отприщи незабавното изпълнение на поне част от наболелите искания и очаквания на обществото към БСП и “Коалиция за България”; да назове главния виновник и главната причина за разрухата; да очертае посоката и пътя, по който може да дойде доброто на народа.

Ако политическото безвремие в Коалицията и в управлението продължи, ако лутанията не спрат, ако позициите са все така заоблени като речни камъни, ако днешното, а не някакво друго ръководство на БСП не съумее да формулира главните обществени задачи, и особено ако не съумее да ги осъществи с адекватни решения, ще отпадне възможността “Коалиция за България” и БСП да бъдат привлекателен субект на властта и привличащо ядро на всички по-малки партии, борещи се за отечеството, да бъдат упование за унижените и оскърбените, за народа на България.

Уважаеми делегати и гости на конгреса,

На това място ще кажа няколко думи за правителството, защото макар и единствени, при номинирането на министър-председателя Пламен Орешарски ние заявихме позицията, че нашата подкрепа не е безусловна. Нашата оценка е положителна за много от онова, което правителството успя да постигне в условията на една напълно ненормална обстановка. Тя се обуславяше от платените протести, които можеха да прераснат в събития, подобни на украинските. Трябва обаче ясно да заявим, че днешното правителство на Р България е в твърде голяма степен деполитизирано. Отделни негови представители дори се гордеят с факта, че то не е белязано от политически маркери. По професионалните профили на министрите в кабинета е трудно да се разбере лява или дясна е неговата политика. Все по-видимо е, че правителството функционира по-ефективно и успешно в икономически план. И се справя с тази задача въпреки наследството. Постигнатото от кабинета в областта на социалната политика и бизнесклимата е достатъчно озвучено, и аз няма да го повтарям. И все пак дискомфорт в работата му има и той се обуславя от нарушаването на икономическите интереси на едни или други фирми около кръга Глобална България. Фаворизирани по времето на партия ГЕРБ, тези икономически субекти не са съгласни да се разделят с привилегированото си положение. Казвам дискомфорт, за да не кажа, че става дума за несдържана ярост на същите олигархични кръгове, които финансират т. нар. българска дясна опозиция. Функция на тази ярост е поведението на парламентарната и извънпарламентарната опозиция.

От една страна, деполитизираният характер на кабинета Орешарски му дава възможност да не отговаря на лавината от критики и предизвикателства от дясно, с които всекидневно е затрупван. В това отношение и министър-председателят Орешарски, и вицепремиерът Цветлин Йовчев се справят със завиден успех. От друга страна обаче, правителството има крещяща необходимост и от подкрепа. Но кабинетът трудно може да я получи от поддържниците отляво. Причината е, че и за най-дисциплинирания български социалист, патриот, комунист, земеделец или симпатизант на социалната кауза, е меко казано неприемливо да подкрепя министри, които се гордеят със своя антикомунизъм. Това не е ситуативна слабост, тя не е дори и преходна. Това е системно структурен дефект, заложен в основите на държавното управление на България от времето след промените. С други думи, правителството е уязвимо поради своята политическа природа и това ясно се вижда от неговите противници. Но мисълта за слабосттта на врага и сама по себе си има обединителна сила.

Ако БСП и съюзници загубят предстоящите избори, това ще бъде знак за щурм на властта от опозицията. Ако спечелят – пак ще е същото – само че ще е щурм срещу фалшификаторите, които ни откраднаха победата... И ето ти маята за един български майдан. А това, драги приятели, е първа точка от общо осемте точки на бащата на цветните революции и арабските пролети Джийн Шарп. Съвсем накратко, нека ги изброим:

Първо: събира се мирна демонстрация, която подозрително бързо расте. По телевизии и радиа се леят слова за свободна волеизява, за демокрация, за фалшификаторите комунисти, за кървавия комунистически режим, които не се спират пред нищо и чиято любима задача е да открадне победата.

Точка втора, пуска се слух, който нагнетява страх, че спонтанното демократично мнозинство от свободни хора ще бъде разгонено от властта.

Точка трета. Не се оказва съвсем вярно, властта не предприема нищо. Полицаите скърцат със зъби, но стоят зад загражденията, демонстрантите забождат карамфили по щитовете и униформите им. Идилията е пълна.

Четвърта точка. Внезапно е пролята кръв. Поводът е неясен. Има жертви.

Пета точка. Надига се вселенски вой заради невинните жертви и едновременно с това тръгва като лавина слухът, че страшното тепърва предстои. Говори се за снайперисти, за ескадрони на смъртта и прочие отряди на режима.

Шеста точка. Кървавият режим” е като парализиран, редуват се паника и бездействие, страх и изчакване.

Седма точка. Режимът е свален. Или се е самосвалил. Крайният резултат е един и същ.

Осма точка. Новите, правилните, демократичните, умните, непримиримите към комунизма вземат властта.

Останалото, както казва Шекспир, е мълчание.

Всичко това, до точка трета включително, го видяхме в София през лятото на миналата година. Кулминацията беше вечерта на 24 юни с т. нар. инцидент с белия автобус.

Уважаеми делегати и гости на конгреса,

Ще спра дотук, защото по мое дълбоко убеждение, останалите пет точки тепърва предстои да ги видим и преживеем. А трябва да поговорим и за друго.

Темата за българския национален патриотичен капитал и неговото място във вътрешния социален и културен живот на нацията и държавата, е важна тема от дневния ред на българското общество. Независимо от обективно действащите инстинкти и рефлекси на природата на капитала, ние в „Нова Зора” разглеждаме най-добрите представители на новия имотен слой като държатели на останалото в български ръце някога огромно национално богатство. Ние знаем много добре и принципите на т. нар. първоначално натрупване, но етапът на общественото развитие на националния живот, разгроменото производство, потребността от възстановяване на икономиката на страната, осъществяването на процеса на реиндустриализация и модернизация, противостоянето на външните сили на икономическата инвазия, не предполага унищожаване на националната енергия в едно ново издание на класовата нетърпимост. Колкото и драстично да прозвучи, иде реч за национално-освободителна, дълга и изтощителна борба и новият имотен слой има един-единствено верен път: да подкрепи продържавните сили и групи, да ги обедини, да им вдъхне кураж дори, да даде пример на обществото за своята осъзната историческа мисия – пътят на сътрудничеството, взаимопомощта и отговорността за българския народ.

Казват, че камъкът на дълговечността е закопан в зида на миналото. Ако е така, народът на България не бива да забравя, че истинският собственик на тази земя, на държавността и историята, на културата и духовността е самият той, а държателят на националното богатство, национално осъзнатият патриотичен индустриалец, трябва да помни, че в световния океан от акули той не е на върха на хранителната верига. И не се ли опре на народа, не способства ли поради класовия си егоизъм за неговото оцеляване, избере ли пътя на чуждия, а не на националния интерес, остане ли пленник на илюзията, че капиталът няма отечество, поеме ли по хищния, безпардонен, антинационален и едновременно антисоциален път на компрадорството, на службата на чужди интереси – за него няма спасение! Той се превръща във воденичен камък на врата на българското общество и то или ще скъса веригата, или ще потъне във водовъртежа на историята.

ПП „Нова Зора” още от своя първи ден е поела високата длъжност и отговорност да бъде изобличител на компрадорщината и слугинажа на чужди интереси. В последните дни обществото ни бе разтърсено от представянето на България в най-недостойна светлина. С ролята на свръхстарателна прислуга бе натоварен министърът на външните работи на републиката – Кристиян Вигенин. Учудващо е, че той прие тази роля без особено притеснение. И с усърдието на брюкселски бюрократ се зае да я осъществи. Под благовидния предлог, че е разтревожен за съдбата на българите в Украйна, той посети Киев в най-горещите часове на узурпацията на властта от щурмовите отряди на неонацистките бандитски формирования. Срещна се с т. нар. изпълняващ длъжността президент Олександър Турчинов, положи цветя на майдана и с това по същество легитимира антиконституционните сили, завзели насилствено властта в Украйна. Легитимира ги не от собствено име, а от името на България, което беше и целта на занятието. По-късно, усмихвайки се пред фоторепортерите,  направи изявление, че България няма да признае референдума в Крим и заяви, че отношенията ни с Русия вече нямало да бъдат същите.

Уважаеми делегати и гости,

Няма да преразказвам известното. Вие сте просветени и информирани хора. На вас са ви добре известни историческите факти. Искам обаче да ви припомня библейската мъдрост, която гласи, че бащите яли кисело грозде, а скриптели зъбите на синовете им. В живота и в историята е така, че всичко се заплаща. Не непременно с незабавно инкасо, но се заплаща. Заплаща се с една-единствена валута – страшната червена валута на кръвта. Ние, българите, често сме плащали, и в този смисъл гишето на историята ни е познато. Струва си обаче да припомним поне няколко случая, които днес някои удобно забравят.

През 1913 г. платихме цената за продължилата почти цяло десетилетие безогледна антируска и русофобска политика на възхвалявания днес като най-велик премиер-министър на България Стефан Стамболов. Историята не признава условно наклонение, но ако все пак ги нямаше тези позорни години и факти на отровна неблагодарност към освободителката Русия, император Николай Втори можеше да благоволи да възпре румънските войски, които удариха България в гръб и зачертаха радостта и славните победи на българското войнство по бойните полета на Тракия и Македония.

През ноември 1919 г. платихме сложната сметка с натрупвания и лихви за Адриранополския ни триумф през далечната 1205 г. Платихме и заради Завоя на Черна, и заради Каймакчалан и най-вече за Дойран през 1917-1918 г. Когато Александър Стамболийски счупва писалката след подписването на черния Ньойски договор, казват, че той попитал „кой е човекът на портрета” в залата на кметството, който сякаш го следвал с надменен поглед. Оказва се, че това бил самият граф Ньой, в пълно бойно снаряжение и рицарска броня. Окачен на стената в кметството от отмъстителните свои праправнуци, за да наблюдава унижението на българите, победители в битката край Адрианопол преди 700 години, в която погива цветът на западното рицарство. Когато съкрушаващите клаузи на договора стават известни, сър Уинстън Чърчил ги коментира по следния начин: ”Така се пада на народ, който вдига ръка срещу своя освободител”.

Царят и българската политическа класа след Първата световна война, изглежда, са разбирали посланието на наследника на графовете Марлборо. Цар Борис Трети дори е запомнен да казва: винаги с Германия и никога срещу Русия. Това дава възможност на царството, в условията на една гореща световна война, да убеди дори бесния фюрер за специалните ни отношения с Русия, да спаси своите евреи, да не изпрати и един войник на Източния фронт, както и да съхрани дипломатическите си отношения със Съветска Русия. В Париж, при подписването на мирния договор, на България й се размина заради мощното българско “ура” в НС при обявяването на символичната война на САЩ и Великобритания. За нас тогава се застъпи могъщият Съветски съюз. Но отложената цена за възторга ни да литнем към Англия, ни бе предявена цели 45 години по-късно. Предявиха я същите тези велики и хуманни демократи от Ньой, днес обявени за наши благодетели, съюзници и европейски братя. Цената включваше унищожаването на материални активи за 130 млрд. долара, разгромяване на селското стопанство, съсипване на могъщата ни преработвателна промишленост, и превръщането на 2 200 завода в скрап или продадени на части за жълти стотинки. Включваше допълнително доведените до колапс здравеопазване, наука и образование; армия, по-малка и по-разоръжена, отколкото след договора в Ньой. Включваше и страшната цена на кръвта – 2 милиона българи вече живеят, раждат и умират по чужди земи, защото в България няма работни места, няма хляб и бъдеще за тях. И това ако не са контрибуции и репарации, какво друго са те?!

Истинският разгул обаче, безпределът на наглостта и триумфа на победителя се изразява в усърдието му да пише учебниците по история за децата ни. Днес продължава с пълна сила процесът на дегероизация на нашите национални герои и сакрални исторически дати. Наскоро чествахме 3 март и пак се оказа, че не сме били освободени от Русия, а окупирани. Президентът на републиката г-н Плевнелиев така и не научи чии са костите в криптата на храм-паметника „Рождество Христово” край Шипка, а г-н Вигенин все по-откровено демонстрира пълното отсъствие на самосъзнание, че е министър на външните работи на България. Партиите в парламента не могат да изработят обща позиция по събитията в Украйна и референдума в Крим.

Какво се е случило в България, какво се е случило с нейния политически елит? Осъзнава ли той, че България е сама като сирак на вечността, без надеждни съюзници и без верни приятели. Не разбират ли днешните ни държавни мъже какво се случи на 16 март? Не се ли досещат, че възсъединяването на Крим и Русия е израз на генералната промяна на силовите линии в света? Че на този ден от Беловежката пуща отново се възправя из мертвых като надежда и упование погребаното международното право; че на 16 март се състоя фундаментално геополитическо събитие – оспорено бе правото на силата на еднополюсния свят, прелестите на който опознаваме вече 24 години. Че на 16 март бе нанесен първият удар в наглата морда на неолибералния социален расизъм. Показано бе на света, че възраждането на фашизма под каквато и да е форма е иманентна същност на неолиберализма и социалдарвинизма и кои са техните бащи. И че малките страни и народи се сдобиват от този ден отново с упование и надежда. И че тяхното име е Русия - нашият духовен кръщелник, освободител и по-голям брат.

Ето това не разбира българският политически елит. А това означава, че е напълно непригоден за новите времена, които вече настъпват след 16 март. Но това, което не разбират държавните мъже, е напълно понятно за народа на България. Погледнете какъв взрив на възторг предизвика възсъединяването на Крим и Русия, речта на Владимир Путин, как се отключи за нов живот подтисканият ни славянски цивилизационен код. И защото сме хора, които са преживели откъсването на жива плът от тялото на народа ни; и защото Западните покрайнини, Македония, Тракия и Добруджа са знаци не само на вечната незараснала българска рана, но и на вечните български граници, за които мълчим, ние, които сме преживели възторга на Съединението, имаме сърце да се зарадваме на радостта на кримчани, на радостта на цяла Русия.

Уважаеми делегати и гости,

Ние винаги сме стояли с лице към истината и правдата. Никога не сме казвали, че черното е бяло, и не сме забравяли, че най-добрата политика е честната политика. Говорили сме открито на народа си, пред приятелите си и когато трябва, и пред враговете. Днес не крием, че сърцата ни преливат от радост, и че тази своя радост ние присъединяваме към великата радост на нашите братя в Русия. Нека бият камбаните от София до Москва, от Шипка до Симферопол и Сахалин! Народът на България приветства възправянето на Русия. Приветства тържеството на правдата и надеждата.

През тези години реката на историята течеше и сякаш завинаги разделяше българи от руси. Но Бог видя, че са крепки основите на духовния мост между двата народа. И ако държавите са студенокръвни чудовища, хората затова са хора, за да разбират кое е добро и зло. Някога ние се молехме бог да ни даде сили, за да издържим, докато се възправи Русия. Молехме се заради България. Защото знаехме, че има ли Русия, ще има и България. Така и писахме: пока Россия не встанет! И Господ ни чу, даде ни сили, издържахме. Затова е непоносимо, че днес, пред лицето на целия свят, командировани в българското правителство еврочиновници, ни пробутват под маската на изискан европеизъм най-вулгарен обикновен американизъм. Правят го унизително нагло. Ние знаем, че са безмилостни воденичните камъни на господарската мелница. Но нима са по-непреклонни от фюрера тези, които твърдят, че са защитници на свободата и демокрацията?! И че те за тях са незаобиколим фактор и фундамент. Невъзможно ли е да им бъде казано – по-силни сте, но ние не сме съгласни с вас?! Това е, което ние в „Нова Зора” искаме да променим. Борим се да променим. И непременно ще променим!

Честта е за този, който я има. Сабята е за този, който я препаше!

Уважаеми приятели,

Партия „Нова Зора” никога не е дружила с конюнктурни другари, не сме имали и временни политически другари. Ако сме правили компромиси, това е защото разбираме, че пълна победа никога не е възможна. Никога обаче не сме правили компромис по един основен за ПП „Нова Зора” въпрос – това е българският стратегически интерес! И само от негова гледна точка, и защото той винаги е бил нашето политическо евангелие, ние признаваме само един политически партньор. Признаваме само един съюзник. И само един другар – това е българският народ. Нямахме съдба на герои. Недостойно малко са жертвите и лишенията, които сме направили за народа си. Живяхме и по-дълго от най-достойните му синове. Но се молихме да отстояваме една-единствена привилегия, която упорито преследвахме – правото да говорим истината пред своя народ.

Много от политическите противници на българския патриотизъм, враговете на хората, обуславящи това неизтребимо чувство чрез социалната кауза, вече изтекоха в канализацията на историята. Тяхната съдба ние предрекохме. Те вкупом съгрешиха и вкупом непотребни станаха. Днес към решетката на канализационната шахта поема друга, огромна част от политическия елит на България. Там ще го изпрати вече възправящият своите рамене суверен. Не се вслушвайте в клетвите на жалки пътници към политическото отвъдно. Ние сме партия на свободните и честни хора. Служили сме и ще служим не на временни, конюнктурни и тясно групови интереси, а единствено на отечеството. И на народа си. Ние вярваме в своите сили. Вярваме в силите на българската нация. Ние гледаме уверено в утрешния български ден. Но ако в съдния час все пак не се срещнем там, на площада на великата радост, не вярвайте в служебната победа на враговете ни. Не вярвайте и на смъртните ни актове дори.

Нашето дело е право. Нашата победа ще бъде победа на българското бъдеще, победа на България! Дори и да ни няма.

Ние нищо за себе си не искаме. Стига ни да знаем, че ще свети високото слънце на България. Че топла и все тъй българска и плодородна ще е земята ни. И че небето над нея със звездите и хайдушкият вятър на Балкана са българският летопис на безсмъртието.

Да живее обичното ни отечество!

Да живее България!

Поклон и слава на българския народ!

Нине и присно и во веки веков!

Минчо МИНЧЕВ

22 март 2014 г.