Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 5 (2014) КЛЮЧОВИТЕ ЗАПЛАХИ ПРЕД БЪЛГАРИЯ – НАЦИОНАЛНАТА ДЕЗИНТЕГРАЦИЯ

КЛЮЧОВИТЕ ЗАПЛАХИ ПРЕД БЪЛГАРИЯ – НАЦИОНАЛНАТА ДЕЗИНТЕГРАЦИЯ

Е-поща Печат PDF

Вярата в това, че безсмъртието на народа е в някаква степен гарантирано, е наивна илюзия. Историята е арена, пълна с жестокости и много раси като незаависими цялости са слезли от нея. За историята да живееш, не означава да си позволяваш да живееш както си искаш, да живееш, означава много сериозно, осъзнато да се занимаваш с живота, като че ли това е твоя професия. Затова е необходимо нашето поколение с пълно съзнание, съгласувано да се грижи за бъдещето на нацията.

Хосе Ортега-и-Гасет

Навярно няма да бъде преувеличено да се каже, че днес нашата страна и народ се намират в една от най-ниските точки в синусоидата на хилядолетната ни история, защото под въпрос е поставена перспективата на нашето национално съществуване.

Дълбоката социално-икономическа криза, политическият хаос, демографската катастрофа, нескритите домогвания от страна на съседи, обладани от „мераци“ за исторически реванш, а също така текущият процес на национална дезинтеграция са сред ключовите заплахи за България.

Що се отнася до националната дезинтеграция, тя възприема различни лица. Но в известен смисъл е в причинно-следствена връзка с всички други изброени опасности. Казано по друг начин, дезинтеграцията е както фактор за възникването на хаоса, така и до голяма степен следствие на социалната криза. Едновременно с това тя е и сред ключовите обстоятелства позволили спрямо нас да се предявяват претенции с над 135-годишна давност от официални лица с най-висш сан в нашата югоизточна съседка.

Националната дезинтеграция по своята същност е процес на разбиване на националното общество на конфликтуващи помежду си и отричащи се взаимно части поради действието на съвкупност от редица тенденции и фактори. Сред ключовите ще споменем такива като:

• наличие на разединителни процеси, унищожаващи смисъла на националната гордост и общонационалното съществуване;

• делегитимация на държавната власт и основни държавно-политически и социални институции и авторитети;

• липса на общи нацонални и обществени цели, интереси и ценности.

Без съмнение, по тези въпроси трябва да се говори, да се дискутира, за да се намери дискурс, чрез който да се осъзнае ситуацията, че: 1) не просто „тече“, но се задълбочава „пропастта“ на националната дезинтеграция; 2) последната носи опасността да „изпрати“ в историческото небитие българската държава и нация в едно близко, обозримо бъдеще.

Без претенции за първооткривателство, извънредна значимост и „говорене на истината от последна инстанция“, но ще се опитаме да започнем такъв дискурс с този текст.

Нека да разгледаме по-детайлно всеки от посочените ключови фактори, както и всяка от ключовите тенденции предвид необходимостта да се търсят идеи за национална реинтеграция, за национално обединение като базово условие за национално възраждане и преодоляване на риска от изчезване на държавата и нацията. Търсенето на обединителна платформа, съединяваща българите въпреки различията – ценностни, идейни и идеологически, поколенчески, социални, имуществени, икономически, възрастови и прочее, и прочее, по наше мнение следва да стане важна цел, и то не само на обществените кръгове, които имат решаващо влияние и въздействие върху вземането на ключови политически решения у нас, но на всички граждани на страната, свързващи своето бъдеще и това на своите деца с България.

Относно

разединителните процеси

Когато говорим за разединителни процеси, следва да се уточни, че става дума за цял комплекс. Едни са насочени към разума и съзнанието, целят да унищожат смисъла на това да се гордееш, че си роден на кътчето земя, наречена България. Така например още в периода на навлизането в т.нар. зрял период на перестройката започна издигането на тезата за „цивилизовани страни“, чийто пример трябва да се следва. Самата формулировка „цивилизовани страни“, съдържаше презумпцията, че ние не сме... цивилизовани.

Несъмнено такава теза бе меко казано учудваща със своята неграмотност. Българите като народ са формирали своя цивилизация тогава, когато мнозинството от тези, които днес се наричат „цивилизовани страни“ не само не са били такива, но даже не са съществували...

След 10 ноември 1989 г. тръгна още по мътен поток. Започна се отричането не просто на „45-те години комунизъм“, но и охулване на достиженията на българския народ за този период. А те са несъмнено монументални, защото България успя за това време да направи скок от аграрно към индустриално общество, да застане на едно от челните места, като се има предвид мащабът на територията и населението ни. Отричаше се дори смисълът на направеното, въз основа на което все още страната ни живее.

Това „идеологически подковано“ отричане на смисъл се оказа ключово с оглед почти безпрепятствения процес на разграбване и разрушаване на постигнатото.

Не само икономика и политика бяха отречени, отречена бе напълно и литературата, историята, културата като цяло,  и не само тази след 9-и септември, а и тази преди това. Отхвърлени бяха патриархът Вазов, както и плеяда други титанични български творци, сред които Вапцаров, Смирненски, Гео Милев, като носители на “комунистически идеали”.

Но процесът на отричане съвсеме не се спря до „45-те години комунизъм“. Оказа се, че у нас не е имало турско робство, а съвместно цивилизационно съществуване, Априлското въстание бе оприличено на „махленска свада“, потекоха ручеи от сълзи за убития от Левски чорбаджийски слуга... Непременно трябваше да се хвърли камък и по тази чутовна светиня на българския дух.

Заговориха за „брадата на Ботев“, „защото се сбил по Браилските кръчми и трябвало да прикрие белезите от побоя...“. Не бяха пожалени дори светите братя Кирил и Методий, които се оказаха не славянски и български първоучители, а „византийски шпиони“!

Междувременно нашите официални лица „забравиха“ на 3 март да споменат кой и от какво ни е освободил, за да не се припомня и великия подвиг на Русия, обаче дойде предложението да се издигне паметник на Сюлейман, на Осман паша и т.н. Един професор (!?) издаде цяла книга по въпроса „Славяни ли са българите?“ с ясното намерение да отговори отрицателно на този въпрос.

Ще бъде грешка да се мисли, че става дума за случайности, за увличания на пристрастени хора, за грешки и заблуди.

Изправени сме пред стратегия

която, перифразирайки думите на известния философ Александър Зиновиев, уж „стреля по комунизма, а улучва България“.

Става дума за стратегия, която цели да зомбира общественото съзнание, особено това на младите хора, и очевидно успява... Която цели да прекъсне приемствеността между поколенията, да унищожи национално-културната традиция, да фалшифицира историята и историческата памет на България, да принизи, да дескрализира всичко свято българско, за да го заместят ерзаците на западната масова култура, ориентирана към формиране на „квалифицирани потребители“.

С дълбоко съжаление трябва да подчертаем, че благодарение на тази стратегия младото поколение не знае нито историята, нито достиженията на България, какво да говорим за гордостта “българин да се наричаш”? Ерозията на националното съзнание засегна особено силно младежта.

Едновременно с тази тенденция върви и един друг ключов процес на дезинтеграция на българското общество – процесът на социално разслояване.

В рамките на формирането на неолиберален модел на социално-икономическа динамика, характеризиращ се, както вече казахме, с грабеж и разрушаване на материаланата база на социалното възпроизводство, осъществени под формата на т.нар. приватизация, се стигна до екстремни нива на обществена поляризация.

От една страна, акумулирани са значими богатства и е създаден тънък слой свръхбогаташи, които контролират значима част от собствеността на остатъчните средства за производство в страната. Под техен контрол оабче е и политическото пространство. Доколкото в т.нар. система на буржоазна демокрация, за да бъдеш субект на политическия процес, се изискват пари и при това много, фактически става дума за олигархизация на България.

От друга страна, се формира полюс на крайна бедност, на хора изхвърлени от живота, или близко до това да бъдат изхвърлени. Безработицата стана един постоянен бич за тези с ниска квалификация или за младежта, в търсене на работа и реализация те започнаха да напускат България (по официални данни 2,2 млн. българи в трудоспособна възраст работят в страната и 2,6 млн. - в чужбина). Страната ни се превърна в полупериферия на ЕС, снабдяваща „метрополията“, т.е. богатия център, като се почне с висококвалифицирани кадри – лекари, специалисти и други, мине се през тези с ниска квалификация, използвани за дейности, които самите западноевропейци не биха искали да практикуват, и се стигне до снабдяване с „жива стока“. Например по относителния дял на жени и момичета от българското население, използвано като „жива плът“ в рамките на континента, заемаме второ място след Румъния. Както се вижда, съвременна България също има своите значителни „постижения“, макар и трагични.

И по други поводи сме го коментирали, но нека пприпомним, че в България като страна на полупериферния капитализъм, съществува и категорията на работещите бедни. Това са хора, работещи, но с работата си не могат да осигурят минимума от средства за нормален живот, и въпреки че работят, те се намират под чертата на бедността. Да не говорим за т. нар. векторна бедност, т.е. факта, че особено младите хора ясно усещат, че възможността за реализация в България в сравнение с тази на техните родители и дядовци, и баби намалява. Всичко това е резултат на започналата деиндустриализация, деаграризация и деинтелектуализация на Отечеството.

Друг много важен процес на дезинтеграция е свързан с процеса на криминализация на българското общество. Престъпността все повече и повече разширява своите пространства, официалните цифри на регистрираните престъпления са далече от реалността, маса хора престанаха въобще да съобщават, че са обект на престъпен акт, тъй като не виждат смисъл. Дори и да бъдат заловени престъпниците, висока остава вероятността да се разминат с адекватни наказания.

Изложените дотук процеси удрят жестоко по чувството за сплотеност на българите и другите етноси, съставляващи нашата нация, водят до отчуждение и дезинтеграция, която взема застрашаващи размери и се превръща в една от ключовите заплахи за съществуването ни като държава и народ.

СЛЕДВА