Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 5 (2014) ПРОЕКТЪТ АБВ – РЕАЛНОСТИ И ХИМЕРИ

ПРОЕКТЪТ АБВ – РЕАЛНОСТИ И ХИМЕРИ

Е-поща Печат PDF

• ИДЕОЛОГЪТ И ОРГАНИЗАТОРЪТ НА ДЯСНАТА СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯ У НАС

В някаква степен съм облекчен в този анализ, тъй като не толкова отдавна развих в печата своите тези за вътрешно конфликтните зони и процеси в БСП, които рано или късно би трябвало да намерят разрешение в създаването на поне две отделни партийни образувания. В тези текстове обосновах, че в лявото пространство през демократичния, но и криминален преход настъпиха и настъпват съществени промени, свързани преди всичко с философията и практиките на неолиберализма в лявото движение, с новата социална структура на обществото, а оттук с групови интереси и организационно-уставни разминавания.

А всъщност, разбира се, че проектът АБВ отразява и личностни конфликти между Георги Първанов и Сергей Станишев. Разбира се, че става дума за овладяване на властови позиции в БСП. Разбира се, че се намесват лични обиди и амбиции. Но наред с това, и главно предпоставките за действията, предприети в последно време от бившия председател на социалистическата партия и бивш президент Георги Първанов, са от друго естество, други са трайните причини, които довеждат до фактическия развод с БСП на елитни леви политици и изтъкнати леви интелектуалци, подкрепящи проекта АБВ.

Демократично-криминалният преход и двете “партии“ в БСП

Както е известно, понастоящем сме свидетели на видими социални разслоения в лявото пространство. Едни от левите българи спечелиха / печелят от прехода, постигнаха материално осигурен статус чрез приватизацията, обособиха се като аванпост на новата едробуржоазна класа, придобиха капитал с водещи позиции в банковия, медийния и енергийния сектор. Мечтата на Чавдар Кюранов за рекрутиране на мощна средна класа не се реализира през последните две десетилетия, но пък в същото време стотици хиляди членове и симпатизанти на социалистическата партия се оказаха сред жертвите на демократично-криминалния преход - те загубиха социалните, здравните, образователните и културните си придобивки от периода на социализма, подложени са на невиждано обедняване.

Ако през 90-те години на 20 в. този тип социално разслоение съществуваше в латентен вид, в края на първата четвърт на 21 в. вече може да се говори за разгръщане на процеса. На свой ред това довежда до същностни различия вътре в БСП, до различия, които предполагат по принцип формирането на нови партийни субекти и елити. Тоест, логично е разминаващите се и конфликтуващи взаимно социални интереси в лявото пространство да ерозират представите за партийното единство. В този аспект, когато в началото на 90-те идеологът на БСП проф. Александър Лилов предопределя ролята на БСП като монополист в лявото пространство, като че ли не е предвидил как единната лява партия ще функционира в условията на капитализъм, близък до този в Латинска Америка.

Според мен днес БСП все по-определено съвместява два леви възгледа за развитие на обществото – единият, който стои по-близко до европейската лява социалдемокрация, другият, обвързан тясно с дясното крило на европейската социалдемокрация. Показателно е, че противоречията и конфликтите между тези два идейни потока вместо да стихват, се разрастват. Все по-трудно става на дясната социалдемокрация в БСП да съжителства под един покрив с хората, които въплъщават идеите на лявата социалдемокрация.

Дясната социалдемокрация вече има и лидери с обществен авторитет, структури по места, макар и в зачатъчно състояние, интелектуален резерв, евентуални коалиционни партньори от центристки и десни партии. А това повдига самочувствието на абевейците, помага им да побеждават политическия си страх от неуспех чрез надеждата, че ляво мислещите българи ще подкрепят публичните им декларации и публичната им борба за “нов морал“ в политиката.

Зная, че веднага ще ми бъде припомнено:Ти говориш за лява и дясна социалдемокрация, а БСП е социалистическа, не социалдемократическа партия!“ На тази забележка отговарям така: БСП сама пожела още през 90-те години да се присъедини към алианса на социалдемократическите партии в Европа и света, всички нейни програмни документи след 1989 г. са подготвяни въз основа на програмните документи на западните социалдемократически партии, БСП е член на Партията на европейските социалисти, а тя се базира върху ценностите на социалдемокрацията. С една забележка - по принцип в Южна Европа социалдемократите наричат себе си социалисти, а в Северна и Централна Европа – социалдемократи.

Българското своеобразие е, че през изминалия четвърт век от 1989 г. насам взаимоотношенията между левите социалдемократи и десните социалдемократи в БСП, както изтъкнах, непрекъснато се влошаваха въпреки девиза за партийното единство. Първи напусна БСП нейният заместник-председател Александър Томов, за да създаде своя партия „Евролевица“, възприела изцяло постулатите на дясната социалдемокрация, и по-конкретно копирала „третия път“ на английските лейбъристи. След него с БСП скъсаха група нейни елитни кадри, за да поемат също по пътеката на дясната социалдемокрация. Разочаровани, по собствените им признания, от консерватизма, старомодността и нереформаторския дух на „столетницата“, я напуснаха през февруари, 1989 г. членът на Изпълнителното бюро и говорител на БСП Николай Камов, депутатите на коалиция „Демократична левица“ Ивайло Калфин – „дясна ръка“ на Камов и в същото време вицепремиер и външен министър, кандидат за президент и евродепутат от името на социалистическата партия, Елена Поптодорова – няколко мандата посланик на Р България в САЩ, предпочела дипломатическата кариера и материалния интерес пред каузата на БСП и др. Апропо, Николай Камов също даде начало на своя партия, която имаше по-злощастна съдба и от „Евролевицата“ на Ал. Томов. Сега Георги Първанов, който не е скривал топлите си отношения с част от тези ръководни дейци, прави пореден опит - по-добре подготвен - за идейно и организационно отделяне на десните социалдемократи в нова партийна формация.

Ако реша да правя паралел, бих казал, че ситуацията с БСП и новоформираното АБВ е като в семейство, където отношенията между съпруга и съпругата са станали нетърпими, стигнали са фаза на неудържимо разпадане на брака. Не ще и съмнение, при такава раздяла БСП ще претърпи загуби, ще загуби активи и кадри. Но какво да стори БСП, щом отлагането на развода й с АБВ ще доведе до още по-тежки последици? А възможно е и друго - като зарасне раната, бившите съпрузи да започнат да общуват нормално. Нима в политиката е толкова по-различно?

Излиза, че това, което се случва с оповестяването на проекта АБВ, трудно можеше да се избегне. Ех, Георги Първанов лошо е избрал момента на раздялата. Но кой ли момент е подходящ  при такъв дележ в една и съща партия, та била тя и лява?

Солунската четворка, или защо Георги Първанов поема щафетата?

Нека обоснова защо не е изненада, че проектът АБВ, като манифестация на по-десните тенденции в лявата партия, го оглавява тъкмо Георги Първанов?

На първо място, защото Г. Първанов, като една от най-популярните фигури на съвременната ни политика, отдавна работи за такова реформиране на БСП, което да я приближи до идеи и практики на европейската дясна социалдемокрация. Това, че четири години беше председател на БСП и десет години президент на Р България му спечели привърженици не само в БСП, а това би трябвало да се помни.

От друга страна, той е опитен, образован, упорит, макар и нечужд на колебания и раздвоеност политик. Доказал е, че умее да изчаква ситуацията сама да съзрее и определи хода на нещата (в това отношение С. Станишев е усърден негов ученик). Склонен е на компромиси, дори и на недопустими съглашателства в името на така нареченото национално обединяване. След януари 1997 г. той успя да постигне парламентарно съгласие и договорености даже със Съюза на демократичните сили, оглавил държавния преврат на 10 януари 1997 г.

Георги Първанов е деецът на БСП, който за първи път прогласи, че политиката, която би трябвало да следва неговата партия, е социаллиберална, а не социална. По този начин той открито изрази предпочитание към онзи политически модел, който е симбиоза между социалдемокрацията в Германия и Англия. През втората половина на 90-те години Първанов натрупа авторитет сред немалко леви хора благодарение и на срещите в Лесидрен, Велико Търново и Солун, на които той формулира идеите за нова социаллиберална БСП, укрепвайки съюза между себе си, Александър Томов, Николай Камов и Кръстьо Петков. През 2013 г. Г. Първанов достигна и до странния извод, че понастоящем дележът „ляво“ - „дясно“ е непродуктивен у нас, каквото и да означава такова определение.

Доколкото съм информиран, през втората половина на 90-те, наред с оповестената от Първанов социаллиберална политика на БСП, е разработван пилотен проект за София, целящ сливането / претопяването на БСП с останалите социалдемократически партии (предвиждало се ръководството на новите структури да включва по един представител на четирите социалдемократически партии). Ако този проект се беше сбъднал, БСП неизбежно щеше да се преустрои в идеен конгломерат, при нейна равнопоставеност с останалите три миниатюрни партии, предвождани от Томов, Камов и Петков.

Неудържимият възход на председателя Първанов и датата 10 януари 1997 г.

Трябва да се помни, че през втората половина на 90-те Георги Първанов извърши широкомащабна чистка на ръководни кадри на БСП в София и извън столицата под предлог, че те спадат към привържениците на довчерашния председател Жан Виденов.

Макар да беше ясно, че тези кадри отстояват социалната политика на своята партия, тяхната участ беше предрешена.

Днес Първанов обвинява Станишев, че се е оказал нелоялен спрямо него, човека, който го е предложил за председателския пост. Но той постъпи далеч по-брутално и подмолно спрямо Жан Виденов, който след отказа на Николай Добрев наложи с авторитета си през декември 1996 г. Георги Първанов за председател на БСП (постфактум осъзнавам, че щом предложението на Жан Виденов за председател на БСП се е колебаело между зам.-председателите на партията, по-далновидният вариант за председател е бил не Георги Първанов, а Красимир Премянов, който освен зам.-председател, беше председател на парламентарната група на коалиция „Демократична левица“).

Показателно е, че Георги Първанов и негови най-близки кръгове сътвориха още през 1997 г. идеологемата, че управлението на Виденов е провал, сатанизираха самия Виденов, скриха от партията редица факти за договорености между водачите на преврата и дейци на БСП, както и причините, поради които новият състав на проектираното ляво правителство не беше реализиран до края на м. декември 1996 г. или в самото начало на 1997 г., не позволиха БСП да направи обективен анализ на позитивите и негативите в управлението на коалицията „Демократична левица“.

Според мен в първите месеци, след като стана председател на БСП, Георги Първанов е имал не един труден разговор със съвестта си, не един случай, когато се е учил да прави недопустими компромиси, не един опит да си урежда самосъд, в който личността изпада в положението на обвиняем и обвинител. После е станало по-лесно, а и участта на утвърдения политик и държавник е по-внушителна и повече лишена от младенческа наивност.

Личността, скъпи приятелю, личността и характерът...

И още нещо. През първата половина на 90-те мнозина възприемаха Георги Първанов като личност, която тежнее към Ал. Лилов и затова узнаха с изненада, че той се приютява в идеологико-икономическия кръг на А. Луканов. Впрочем, още през април 1999 г. публикувах политическия портрет „Георги Първанов – момчето от народа“ , в който, струва ми се, долових важни елементи от психологията, но и от идейния профил на председателя на БСП. Тогава написах, че Георги Първанов „го изтласква нагоре „някакъв кръжец на „партийната аристокрация“, съставена от синове и дъщери на старата номенклатура, обявили се поради конюнктурата за новатори... Кръгът срочно се нуждаеше от свежа кръв, от прилив на простонародна енергия, за да не изчезне от политическия хоризонт. Трябваше му формален вожд, който е достатъчно разумен, за да изпълнява препоръките, които му се внушават... Георги Първанов се оказа като принца от приказките. Произхожда от бедно селско семейство. Израснал в лишения, той със собствени сили се издига до подготвен историк в Института по история на БКП. Георги Първанов се появява като неуспял кандидат за депутат от „Отечествената партия на труда”. Биографията му на националист бе добре дошла за определени леви среди, критикувани зарази дефицит на патриотизъм... Така някога аристократите са се женели по интерес за дъщери на богати търговци, а дъщерята на заможния еснаф Безсеменов (от пиесата „Еснафи“ на Горки) ухажва грубия, но силен работник Нил. Ако старата соцсистема беше намерила адекватния си ръководител в лицето на Човека от народа, елитарните кръгове се сдобиха – сключвайки с Първанов брак по сметка – със своето Момче от народа.“

Симптоматично е, че през втората половина на 90-те години Първанов успя да преформатира тезиса за БСП като масова и парламентарна партия, извеждайки на предно място парламентарния й характер. От председателството на Първанов започна придвижването на БСП към партия от лидерски тип, при съхранена иначе формула, че решенията в нея се вземат колективно от избраните органи, по демократичен път.

Не е вярно твърдението на Г. Първанов, че само С. Станишев губи парламентарни избори. През председателския мандат на Първанов БСП участва два пъти в парламентарни избори (1997 г. и 2001 г.), като и двата пъти ги загуби (за последен път БСП се радва на поддръжката на два милиона и четиристотин хиляди гласоподаватели на парламентарните избори в края на 1994 г.). В замяна на това Георги Първанов победи и на двата избора за президент, което е доказателство както за сериозните му качества на политик, така и за стечението на някои по-особени обстоятелствата – в предизборния период медиите громяха БСП, но към Г. Първанов се отнасяха толерантно; през 2001 г. Симеон Сакскобурготски не се кандидатира за президент, същото го стори Бойко Борисов на следващите президентски избори.

Може да е случайно, а може и да не е, но Георги Първанов първи в БСП разработи всестранно идеята за провеждане на коалиционна политика с цената на всичко, отхвърляйки предимствата на еднопартийното управление. Същевременно той насочи своето внимание към видни представители на българската интелигенция, но и на едрия бизнес. Закономерно е, че президентски съветник на Г. Първанов стана банкерът Емил Кюлев, според мълвата, субсидирал щедро държавния преврат от 10 януари 1997 г., енергийният олигарх Валентин Златев или крупният бизнесмен Манол Велев. В състава на Генералското движение, което след 10 януари 1997 г. застана зад политика Първанов, имаше немалко личности с реализирани бизнес интереси, колебаещи се между откровено десните разбирания и разбиранията на дясната социалдемокрация. Част от тези субекти, облагодетелствани от прехода, се преустроиха безболезнено от русофили в американофили.

Истината ме задължава да допълня, че двойственото положение на подобни кадри принуждаваше Първанов да маневрира изкусно, да проповядва гъвкаво взаимно изключващи се тези, да хвърля въжени мостове между победителите и жертвите на прехода, да демонстрира традиционното за неговата партия русофилство, съчетавайки го с уклон към услужливо възприемане на западните политически, културни и военни ценности, но и на директивите, които пристигаха от центрове на глобализма.

Драми и раздвоение

Възможно е в такива случаи Първанов да е изживявал вътрешна драма, да се е поддавал на противоречия и раздвоения. В последна сметка обаче той направи своя, и на народа си, избор. В началото на войната срещу Югославия и бомбардировките над Белград Първанов изрази известна солидарност с ръководството и народа на Югославия, но в последна сметка даде поддръжката си на чуждестранния агресор. Направи промени в програмните документи на БСП, като Русия от стратегически партньор на България попадна в графата „други“. През 2001 г. организира превъзходен спектакъл, за да „принуди“ делегатите на партийния конгрес да гласуват за форсирано приемане на нашата държава в Североатлантическия пакт. Така той подсигури национален консенсус за твърдата пронатовска ориентация на страната, което направи по-близки и перспективите на България за членство в Европейския съюз (тук не давам морални оценки!). Георги Първанов намери смелост, за да заяви в Народното събрание, че войната в Ирак „не е неговата война“, но след това, маскиран като натовски рейнджър, се фотографира сред пейзажа на Ирак. Той не възрази на разполагането на американски (даже не на НАТО) бази върху наша територия, което сега американски експерти оценяват като ненужна провокация срещу Русия. Формулира отношенията между България и Русия като изключително икономически, а не като всестранни в исторически и културен план, заемайки се след кратък промеждутък с реализацията на големия енергиен „шлем“.

Отново за двете „партии“, или двубоят Първанов- Станишев

Когато пиша за двете „партии“ в БСП – на лявата и дясната социалдемокрация, аз съм наясно колко привиден и условен характер имат подобни понятия върху българска почва, как те протичат противоречиво и еклектично, колко са зависими от външния фактор, все едно Брюксел или Вашингтон, как големите обществени проблеми се пречупват користно и честолюбиво през егото на българските политици, как и сегашното ръководство на БСП нерядко слаломира между реалната лява политика и нейните привидности. И все пак социалистическата партия е по-сигурен гарант на лявата политика, докато при Първанов са явни симптомите, които го тласкат към социаллиберализма на дясната социалдемокрация.

От изложеното дотук се вижда, че Георги Първанов нерядко критикува ръководството на БСП за грешки, към които и той е съпричастен като предишен партиен лидер. Той твърди, че БСП не изпълнява решенията на последния партиен конгрес за провеждането на последователна лява политика, но спестява един такъв детайл – понастоящем провеждането на лява и национално-отговорна политика в парламента зависи не само от гласовете на левите депутати, но и от ДПС. Освен това Георги Първанов като председател на БСП е пионер в пренебрегването на партийните решения. Той например не изпълни решението на партийния конгрес от 21 декември 1996 г. за съставянето и гласуването в Народното събрание на ново ляво правителство.

В медиите - както споменах - Първанов се изказва, че най-голямата грешка, допусната от него, е изборът му Сергей Станишев да го замести като председател на БСП. Това едва ли е точно така. По-скоро погледът на Първанов се е спрял върху редовия сътрудник на „Позитано 20” Сергей Станишев не толкова заради неговата интелигентност и външнополитическа подготвеност, колкото защото Станишев през онези години също изповядва социаллиберална идеология, даже симпатизира на либералните ценности в по-значима степен от своя патрон.

На партийния конгрес през 2001 г., като кандидат за председател на партията, Сергей Станишев направи добро впечатление – трезви възгледи, умерени изводи, строгост на мисълта, овладяна чувствителност, усещане за солидно образование и начетеност, корава воля и „подземно“ умение да побеждава евентуалните си опоненти чрез изчакване и удължаване срока на „наказанието“.

Струва ми се, че през изминалите дванайсет години в качеството си на председател на БСП Сергей Станишев претърпя сериозна еволюция като светоразбиране и поведение. Той, кабинетно възпитаният млад мъж, се докосна (но с поуки!) до други, далеч по-сурови житейски ценности, които опариха съвестта му. Усети, че трябва не само на думи да бъде отзивчив към народното тегло и болки. Научи се да цени различните периоди от историята на БКП и социалистическа България, което му позволи да осъзнае и историческото значение на акта 9 септември 1944 г. Повярва, че БСП е кауза на социалната справедливост и свобода. Бидейки твърде некомуникативен и затворен в себе си, той поразчупи тези свойства на характера си. Според мен навлезе по-дълбоко в бездните на човешкото битие, в неговия ад и преизподня.

На последното заседание на конгреса преди две години изнесе солидно подготвен доклад за новата лява и алтернативна политика на БСП, с което легитимира промените, настъпили у него, промени, които го разграничават кардинално от философията на социаллиберализма. Този доклад, впрочем, очерта образа на зрял социалистически деец от европейски мащаб. И по своеобразен път сблъска Станишев с ранните му разбирания, сблъска го и с отстояваните от Първанов идеи на дясната социалдемокрация.

Накъде клонят везните?

В момента левите хора, лява България застават на страната на Сергей Станишев, а не на Георги Първанов не само защото Станишев възглавява ръководството на БСП, а и защото новият формат на идеите и политиката, които защитава партийният лидер, допадат на партийните маси повече, удовлетворяват чувството им за истина и трудови интереси, за справедлив живот и свободно съществуване. Левите хора и лява България съзнават, че предложената форма за участие на БСП в управлението на страната е реалистична и полезна за обществото, че правителството на Пламен Орешарски има шансове да провежда политика на растеж и социални придобивки, на икономическо и духовно проспериране на България.

Георги Първанов изпада в неоправдана крайност, когато противопоставя ръководството на БСП и правителството, когато се разграничава твърде условно от политически сили, готови да станат гробокопачи на лявото движение у нас. Той подлага на тенденциозна критика партийното ръководство, че не спазва конгресните решения за строителство на АЕЦ „Белене“ и за въвеждане на плоския данък, макар да е наясно, че депутатите от ДПС са против тези две решения на партийния конгрес (а без техните гласове предложенията за строителство на АЕЦ „Белене“ и въвеждане на плоския данък не биха могли да бъдат приети от Народното събрание).

Ахилесовата пета на Сергей Станишев

Същевременно Георги Първанов с основание критикува остро редица актове на партийното ни ръководство. Самият аз съм готов да допълня аргументацията му – смущават ме както едноличните решения и ходове на председателя Станишев, както нередовния организационен живот на Националния съвет, както липсата или големия дефицит на дискусии в партията, така и оформящата се кохорта от фаворити, това, че интелектуалният потенциал на голяма част от хората, издигани от председателя, едва ли отговаря на критериите, валидни за новата „епоха на знанието“.

Тук фиксирам още недостатъчното умение на Станишев да разширява електоралното влияние на БСП, да общува и привлича към лявата кауза различни слоеве на обществото. Понастоящем се актуализира проблемът как, с какви способи и подходи, БСП да реализира нов тип контакти с българската интелигенция в най-обемния смисъл на тази дума. Когато пиша за недостатъци, имам предвид и закони, приети в парламента с гласовете на депутатите от БСП, които компрометират ролята на социалистическата партия като национално отговорен фактор, обслужват среди, настроени враждебно към българската левица, принуждават маса леви българи да гласуват не за „Коалиция за България“, а за партии като „Атака“ или ГЕРБ.

Най-фрапантен е примерът със Закона за досиетата, по същество лустрационен и реваншистки, предназначен да покаже периода на социализма като време на средновековни инквизиции и терор, а хората, защитавали тогава националната ни сигурност, като озверели палачи на човешката свяст и свобода. Този закон, един от най-позорните актове в новата история на БСП, е удар и върху устоите на българската държавност.

Смущава още провежданият външнополитически курс от отделни ръководители на БСП – прекалено казионен, без енергията на национални инициативи, без дух на полемика в случаите, когато централни органи на ЕС провеждат (особено през последните години) недалновидна, несамостоятелна, но и опасна за световното развитие външна политика.

Не прецедент, а политически нонсенс

Не разсъждавам фаталистично. Мога да приема, че както е имало в БСП идейни течения като ОСД, “Открит форум” и Марксистка алтернатива, както сега действа Ляво движение в партията, така биха могли да съществуват в БСП идейно течение или гражданска организация, намиращи се в обсега на център-дясно. Само че Георги Първанов, вместо да осъществи идеята за идейно течение вътре в партията, или за граждански форум, кореспондиращ с партийните структури, предизвикателно формира втора листа за евроизборите, настоявайки да продължи да е член на БСП.

Направи и парадоксално заявление, че формацията АБВ се готви да участва самостоятелно на бъдещите парламентарни избори. Това не е просто прецедент, а политически  нонсенс. Защото с легитимирането на самостоятелни листи за европейски и парламентарни избори АБВ, според партийния устав, всъщност се самоизключва / самоотстранява от БСП, демонстрира, че статутът на АБВ цели обособяването на една нова партия.

Няма как Георги Първанов да не е изчислил последиците от такъв акт. Въпреки това той предпочита да предизвиква партийното ръководство, надявайки се, че отстраняването му от БСП ще го превърне в жертвен агнец и любимец на партията. Такова мислене е плод на илюзии, а не на политическа зрелост.

Много по-печеливш за Първанов би бил ходът, ако беше обявил  проекта АБВ след евроизборите през май 2014 г., съдействайки Ивайло Калфин да бъде включен на избираемо място в единната листа на БСП за европейските избори. В такъв контекст  идеологията на АБВ, заедно с упражнената критика към партийното ръководство, биха могли да привлекат към проекта повече привърженици.

Сега обаче, когато от резултатите на евроизборите зависи дали парламентът и правителството ще продължат да функционират, когато ГЕРБ заедно с Реформаторския блок напират за политически реванш, прибързаните действия на Първанов се оценяват като фронтален удар против левите сили, като банална провокация и безотговорност, като дилетантство, допуснато от държавник и политик със завиден опит.

И няма защо Първанов и неговите съратници да се чудят, че подкрепата им в БСП (и в нейната периферия) е крехка, че ги квалифицират като ренегати и предатели. За всеки що-годе смислен човек е ясно: втората „писта“ на Първанов ще отнеме гласове от електората на БСП, наливайки вода в мелницата на Бойко Борисов и ГЕРБ. Понеже поведение като това на Първанов е нелепо, мои приятели предполагат, че идеята за самостоятелната втора „писта“, инициирана от Първанов и съдружие, я диктуват външни сили с достатъчен капацитет за влияние върху бившия президент и председател на БСП.

Обобщено

Аз смятам, че в БСП съжителстват като в дядовата ръкавица две „партии“, които жизнените обстоятелства заставят да се обособят като отделни партии. Само че Първанов не уцели момента, той форсира естествения развой на процеса, поддаде се на първосигнални настроения за собствено рейтингово надмощие... и сбърка. Както отбелязва поетът, стъпи накриво. И нанесе вреда на своя проект, на неговите перспективи да разширява въздействието си върху широката лява аудитория.

Въпреки това моето мнение е, че проектът АБВ на Георги Първанов като аналог на дясната социалдемократическа платформа в България има потенциал да привлече не малък брой гласоподаватели както от електората на БСП, така и от добре обезпечени социални кръгове, които имат позиции и материални активи в различни сфери на икономиката и банковото дело, включително в медиите и социологията.

Най-рейтинговите телевизии – Нова телевизия, Би Ти Ви, БНТ, както и телевизия “Европа”, ще пропагандират по-усърдно и по-целенасочено проекта АБВ, което не може да не повлияе на масовата публика. Тъй като прагът, на който се избира евродепутатът, е 6 %, АБВ на Първанов ще бъде изправено пред почти непреодолимо препятствие дори и за частичен успех. Що се отнася до бъдещите парламентарни избори, където бариерата е 4 %, шансовете на АБВ за влизане в Народното събрание са по-реални. А това означава, че АБВ ще попадне в парламента като малка партия, обявила себе си за ляво центристка и реформаторска, въпреки че според лидера й дележът „ляво-дясно“ в България вече е преодолян в България.

Въпросът е ще успее ли Георги Първанов да се измъкне от капана, в който сам попадна с последните си действия поради тщеславие или поради грешна преценка? Това зависи от много фактори, чийто ефект сега е трудно да бъде изчислен.

Такава е есенцията на моя анализ за същината, популярността и перспективите на проекта АБВ. Близкото бъдеще ще покаже доколко моите наблюдения са верни и точни.

25 януари 2014 г.