Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 2 (2014) ЗАТРУПАНА СОФИЯ: ВИЗИТНА КАРТИЧКА НА ЦАР БОРИС III, НЕГОВИТЕ МИНИСТРИ И НЕГОВИЯ ПАРЛАМЕНТ...

ЗАТРУПАНА СОФИЯ: ВИЗИТНА КАРТИЧКА НА ЦАР БОРИС III, НЕГОВИТЕ МИНИСТРИ И НЕГОВИЯ ПАРЛАМЕНТ...

Е-поща Печат PDF

• 10 януари - столицата ни преди 70 години на този ден

С половин уста и с подчертано снизхождение Англия и Съединените щати признаха България за съвоюваща страна към Антифашистката коалиция във Втората световна война. Сдържаността бе, защото като изключим няколкото месеца от края на 1944 до май 1945 г. Царство България, начело с Борис III, бе предан съюзник на Хитлер, който на 1 септември 1939 г. запали най-разрушителната и кръвопролитна война в световната история. На 13 декември 1941 г. той подстори парламент и правителство, та задружно обявиха война на Англия и Америка. Хитлер, разбира се, изпрати своята благодарност на адрес “София, Царя, Двореца Враня...”Вашингтон и Лондон запазиха глухо, по-точно стаено мълчание. То бе изтълкувано от българските управници като уплаха... Че като начена една буйна веселба и ликуване в София! Пир по време на чума!

Авторът на настоящите редове – по онова време учениче, си спомня, че в Пловдив легионерите и бранниците извъртяха манифестация от една рота гимназисти, която завърши с реч на Стефан Стоянов, баща на доскорошния ни президент Петър Стоянов, който завърши речта си с апотеозното: “Тирани, чудо ще направим! Долу Англия! Долу Америка!”

Както и да одумваме днешна София, тя е просто един уреден град, сравнен с онова, което представляваше навръх 11 януари 1944 г. Предния ден – веднъж по обед, втори път към полунощ - летяща орда бомбардировачи се нахвърлиха върху нещастния град. Колко на брой небесни чудовища, с какъв запалителен тонаж са поръсили българската столица точно преди 70 години, никак не може да се установи. Преживелите 10 януари 1944 г. софиянци твърдят, че броят на самолетите бил 500, 1000, 5000 и нагоре... Разказите са отразени в тогавашния печат. В действителност самолетите не ще да са били повече от 150-200 тежки хвърчила, колкото е едно бойно съединение на англо-американската авиация през 1942-1945 г. Това са обаче подробности в пейзажа. Интригата е да се доберем до самия пейзаж, сътворен от “летящите крепости” – “Боинг 17”. За него свидетелства чрез дневника си Евдокия Филова, съпруга на най-динамичния политик на България от времето на Втората световна война, професор доктор Богдан Филов, от 1940 г. - министър-председател, от 1943 г. - регент-настойник на 7-годишния цар Симеон II, през 1945 г. - главен подсъдим на Народния съд...

В съдбоносния 10 януари 1944 г. г-жа Евдокия била на сутрешно гости - матине, както с тънко чувство отбелязва в дневника си. Матинето е било в разгара си, когато:...”в стаята се втурна слугинята и каза, че има въздушна тревога. Не усетих как хукнах по стълбите. Добре че бях с кола. Хората тичаха обезумели по улиците. Стигнах у дома. Едва слязохме всички в скривалището на кооперацията, когато започнаха страшни гърмежи. Богдан е в регентството, а там няма скривалище. Мисля го. Имам надеждата, че е отишъл във Военното министерство. Адът продължава цял час, а отбой се даде едва в 2 часа. Към един часа, когато отдавна всичко беше утихнало, ние заедно с германките Maden и семейството на румънския аташе Плешоану влязохме в апартамента на мама – партера, за да се постоплим. Дойдоха хора отвън и казаха, че кварталите около Зоологическата градина и германската легация са съсипани. Бомби са паднали върху германската легация на “Патриарх Евтимий”, там има убити и ранени. По бул. “Фердинанд”, отляво и дясно кооперациите са полуразрушени. Улица “Венелин” е цялата затрупана, убити, ранени и затрупани са голям брой хора. Обаждам се на Богдан в регентството. Той бил жив и здрав, но и там имало бомби през самата врата и много бомби около “Света София” и “Ал. Невски”. Какво безбожие, наистина!

...Към 4 часа Богдан дойде – ужасен и изморен. Бил навсякъде. По “Славянска” и “Цар Шишман” бомба до бомба. Убити са г-жа Войникова, Маджарова, внукът й Петко, жена му и още 4 души в тяхното мазе. Старият Маджаров, тежко ранен, е отнесен в болницата. Стайнови са останали по чудо живи... Градът замръква под този ужас, под стона и отчаяните виксове на стотици невинни хора...

...Часът е 8 и половина, но не вечеряме... Казват, че след нападение човек спи най-спокойно, защото не очаква нова въздушна тревога. Уви! Пъкленият план отпреди обяд се повтори. Лампите угаснаха. Радиото спря в 9 часа. Решаваме да си легнем. Не успели обаче още да се качим горе, започват гърмежи. Къде да бягаме? Слизаме бърже в мазето, Богдан, аз и прислугата. Гърмежите зачестяват. Стават страхотни. Аз не съм на себе си. С едната ръка стискам Богдан, другата ми държи слугата Тошо. Имаме чувството, че всичко се изсипва над нашите глави, огън и жупел и самата смърт е дошла.

Гърмежите продължиха до 10 и половина и след туй всичко утихна. Ние сме живи! Като някаква страхотна чума мина ръката на звяра-неприятел и покоси толкова хора, почерни и разруши стотици домове. И защо всичко това? Искат да ни убият, защото сме беззащитни. Хората по улицата ругаят: “Гангстери, подли англичани, какво искат от нас мръсните американци!”...

Че англичаните са подли, а американците – гангстери, го знае целият свят. Странното е, че до 10 януари 1944 г. не го е знаела г-жа Евдокия Филова. А дали го е знаел съпругът й Богдан Филов? Главен актьор на политическата сцена на България по онова време. Защото Богдан Филов и Борис Сакскобургготски бяха в годините на Втората световна война – да си послужим със заемка от евангелието – “единство във двойна плът”. Казано по-просто, те бяха две стебла на един камертон: веднъж удариш – звънва цар Борис, втори път чукнеш – обажда се Богдан Филов.

Покланяме се на г-жа Евдокия и на нейната наивна неосведоменост досежно световните работи и се обръщаме към камертона “Богдан Филов – цар Борис III”. Какъв ли отговор бихме чули от тях. Знаеха ли тези държавни мъже, в чиито ръце слепият случай бе поверил съдбата на България, с кого ще си имат работа, след като обявяват война на Англия и Америка?

Пред Народния съд в началото на 1945 г. Богдан Филов заяви, че като е взел почин за акта на 13 декември 1941 г. – е действал във висша степен национално отговорно. Защитавал е текущия национален интерес на България; искал е България да направи практическа заявка за влизане в Нова Европа. Колкото и да е непристойно, в този момент публиката в съдебната зала избухва в непочтителен смях. Няма що! От 1879 г. до днес някакви си 134 години, държавни мъже на България хвърлиха тъй обичания от тях български народ в 5 кръвопролитни войни – средно на всеки 25 години, – които отнеха живота на 200 хиляди млади български мъже. В перспектива и като генеалогия това можеше да бъдат не по-малко от милион, милион и половина българи, истинска тяга на нацията ни по нейния исторически път. Не би! Като изключим Сръбско-българската война от 1885 г., почин за която взеха сърбите, в останалите случаи българските царе, министри и депутати вкарваха България в чужди войни, тичаха подир чужди каузи, прегръщаха чужди безумства. И всички тези авантюристи – привикани постфактум, за да обясняват своите лудости, заявяваха безсрамно с ръка на сърце, че са действали изключително по национална целесъобразност и в най-щедър интерес за българския народ. В същото време учебниците по история ни обясняват, че през тези 135 години България е била управлявана твърде често от бъдещи политически затворници.

Дали катастрофичната дума “апокалипсис”, употребена за случая, не е следствие от засиления алюр на авторовото перо? Ни най-малко. Вярно, 20 дни по-късно – на 30 януари, както и на 30 март, София имаше още две преживелици от въздуха: бяха хвърлени не по-.малко бомби, мащабът на разрушенията бе дори по-голям. Но пълният, всеобемният резултат, търсен от противника - Англия и Америка, бе постигнат именно на 10 януари. В последвалите дни София стана мъртъв град. Не само хората се разбягаха, сърдечен удар покоси централната администрация, управлението, службите. Всички учебни занятия бяха прекратени, училищата затворени и като търсен резултат – за образованието 1944 г. беше нулева година. Всички министерства с изключение на военното, бяха разхвърляни по градищата, а Министерският съвет се скри в Чамкория и нито се чу, нито се видя.

Можеше ли да се избегне всичко това, а на българското национално самочувствие да се спести поредното унижение? Много трудно, почти не! Чувам и чета народопсихолози (какво ли всъщност означава тази дума?!), че в подобни случаи става дума за орис, за съдба и за проклятие свише.

Нещастието на България идва от това, че в най-новата ни история няма държавни лица, които да се съберат като хора, да седнат на кръглата маса като българи, да се погледнат очи в очи като мъже и да потърсят решение между тях си, да го родят от себе си, да го извлекат от собствените си глави. Всеки тичал до чужбинския телефон, търсил съвети отвън, протягал ухо, а най-често ръка или куфарче, за да получи “нещо”, пак отвън. Печална работа!

Още в началните дни на Втората световна война – 1 септември 1939 г.- цар Борис III и правителството на Георги Кьосеиванов в съгласие с ХХIV народно събрание прокламираха неутралитет. Тогава още не съществуваха институти и нямахме представителни извадки на общественото мнение досежно обявения неутралитет. Счепкалите се във война Германия, Англия, Франция и Италия получиха недвусмислена оценка в една песничка, която можеше да се чуе на всяка улица и площад. В игрива, простичка мелодия песента гласеше: “Нек се бият, нек се карат, нек да се унищожават. Знам, че краят е печален, по въпроса национален аз съм неутрален...”

Ако си послужим с днешни понятия, ще кажем, че цар, правителство и парламент се радваха на най-високия възможен рейтинг. Изборите за ХХV народно събрание през декември-януари 1940 г. дадоха значително предимство на обявения и олицетворяван от цар Борис III неутралитет.

За нещастие, през пролетта на 1940 г. Хитлер и германският Вермахт се разлудяха из Европа и царят, който бе не само върховен вожд на армията, първи гражданин, първи дипломат и т. н., започна да се вторачва в знамето с пречупения кръст, което не само привидно, но и действително се вееше над цяла “нова” Европа...

През лятото на 1940 г., със знанието и разрешението на цар и правителство, но без санкция от парламента, в България надойдоха две-три хилядарки цивилни германски техници, инженери, картографи, огледвачи, съгледвачи и изнудвачи. Изнудвачи, имам предвид пъргавите момчета от службите на адмирал Канарис и сенките от бюрото на непроницаемия доктор Делиус... Хитлер готвеше кампанията серщу проанглийски ориентираната Гърция и колебаещата се кралска Югославия. На 1 март в 11 часа по обед министър-председателят Богдан Филов подписа във Виена протокола за присъединяване на България към Тристранния пакт: Германия на Хитлер, Италия на Мусолини и Япония на император Хирохито. 10 месеца по-късно – на 7 декември 1941 г., Америка и Япония се хванаха гуша за шия и в ефира засвяткаха имената на Пърл Харбър, Тихия океан, Маршаловите острови, Коралово море, Малая, Сингапур – все близки до българския чернозем места, страни и меридиани. Ето защо бързо-бързо, седмица по-късно, на 13 декември 1941 г. цар Борис III и министър-председателят Богдан Филов, подпрени от мощно “ура” на мнозинството на ХХV народно събрание, обявиха война на Англия и Америка. Заканите, които се чуваха, бягаха “Ще ви натрием носа, ще им дадем да се разберат на подлите англичани и на мръсните американци, гангстери! Долу Америка! Долу Англия!” Това го крещяха оплезени царедворци, министри и депутати през декември 1941 г. Отговорът дойде със закъснение: 10 януари 1944 г. София стана визитната картичка на цар Борис Трети, неговите министри и неговия парламент.

 

***

В центъра на София са разрушени части от сградата на Народното събрание, Народният театър “Иван Вазов”, Столичната община е опожарена, сгради около площад “Св. Неделя”, Министерство на земеделието, Земеделската банка, Първа мъжка гимназия на ул. “Стара планина”, Драматичната школа на ул. “Леге”, както и сгради на ул. “Позитано” и “Цар Калоян”, на “Граф Игнатиев”, по ул. “Раковски”, ул. “Александър І”, на ул. “Солунска” и “Ангел Кънчев”, училища до зоологическата градина и на ул. “Парчевич”.

Паниката на столичното население е невъобразима. Стотици хиляди семейства с малки деца, с възрастни, се отправят към гарата с багаж, натоварен на шейни, на детски колички, дори на пружини от кревати. Този многолюден керван от хора се качва на вагоните сред непоносима блъсканица и през врати и прозорци...

В цяла София са повредени електрически мрежи, водопроводи, канализация, телефонните връзки, трамвайната мрежа, а през цялото време бушуват и пожари, продължаващи няколко дни.

В доклад до Средиземноморския щаб на управление майор Мостин Дейвис докладва, че бомбардировката над София, извършена на 10 януари, е дала отлични резултати и препоръчва следващото нападение “да се съсредоточи само върху центъра на София”. Резултатите са известни от английската военна мисия, особено този, че в двора на двореца са паднали 3 бомби и след два дни в развалините са намерени 105 души, но не се знае живи ли са.

И днес в столицата на България има издигнат паметник на загиналите български синове – храбрите летци на България. Историята е наука, отразяваща точно събитията с факти и документи. Няма две истини и тази за 10 януари 1944 г. изисква преклонение към загиналите при жестоката бомбардировка на 10 януари от армадите летящи крепости в столицата на България.

Вяра ДЯНКОВА