Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2013 Брой 31 (2013) Турция: ЗАДАВА ЛИ СЕ ПРЕКРОЯВАНЕ НА ГРАНИЦИТЕ?

Турция: ЗАДАВА ЛИ СЕ ПРЕКРОЯВАНЕ НА ГРАНИЦИТЕ?

Е-поща Печат PDF

Докато ислямисткото правителство на Реджеп Тайип Ердоган симулира желание за помирение с кюрдите и разрешаване на кюрдския проблем в т. нар. мирен процес, докато преговаря за изтегляне на кюрдските партизани, прибягвайки до съдействието на осъдения на доживотен затвор на о. Имралъ (в Мраморно море) лидер на Кюрдската работническа партия ПКК (РКК) Абдуллах Йоджалан, по източните и югоизточните граници на Турция се развиха събития, които изправиха на нокти цялото националистическо войнство. На всичко отгоре в интернет, в търсачката Гугъл,  се появи карта на Кюрдистан, начертана от американците през 1946 г., на която за град Диарбекир е отбелязано следното: „Диарбекир - неофициалната столица на Кюрдистан. Диарбекир е най-големият кюрдски град на кюрдските геокултурни региони. Като цяло върху Диарбекир се фокусира вниманието като център на кюрдската политика в Турция”. Заглавието, което блогърът Али Джанташ е поставил на своя коментар за картата е стряскащо: „В Гугъл се основа Кюрдистан!”.

В Турция обаче са разтревожени повече от ставащото по нейните източни и югоизточни граници. Първо, от 2003 г. в Северен Ирак се установи кюрдска автономия, която все повече заприличва на самостоятелна държава.

Второ, след като сирийският президент Башар Ел Асад предостави автономия на кюрдите в Източна Сирия, в пограничния с Турция район, те поеха охраната на границата. Подкрепени от изтеглилите се от Турция въоръжени формирования на ПКК, буквално разпиляха наемниците от „Ал Каида”, сражаващи се в редовете на Свободната сирийска армия, а войските на Асад превзеха южния град Хомс. Така бе прекъсната сухопътната връзка на бунтовниците с техните бази в Турция и снабдяването им с въоръжение, боеприпаси, униформи и „доброволци” през турско-сирийската граница стана почти невъзможно. В същото време лидерът на иракските кюрди Масуд Барзани призова към обединение със сирийските кюрди, което бе посрещнато с възторг от населението на Турски Кюрдистан и Ирански Кюрдистан.

На политическия небосклон се очертава едно бъдещо общо кюрдско държавно обединение и пред турските националисти се изправя призракът на един втори Севър (Севърският мирен договор от 1920 г., който предвиждал създаването върху част от територията на бившата Османска империя на самостоятелна кюрдска държава). Както е известно, след подетата под ръководството на Мустафа Кемал Ататюрк национално освободителна война (1920-1922 г.), силите на Антантата са изгонени от Анадола, а с тях и гръцките войски и 1,5-милионното гръцко население.

През 1923 г. е подписан Лозанският мирен договор, който отменя постановките на Севърския мир за самостоятелна кюрдска държава. Оттогава до наши дни кюрдският проблем периодично излиза на дневен ред и се „решава” по турски: със смазване на кюрдските въстания и съпротиви, с изселване на кюрдските села или заливането им с язовири, с десетилетна „борба срещу сепаратисткия терор”, базирана на Закона за борба с терора, със забрана на кюрдската самоличност, език и култура, с брутална асимилаторска и дискриминационна политика под флага на неделимост на нацията и страната. Всяко отстъпление от тези правила се обявява за измяна към Турската република, а за да се заличи споменът за кюрдското минало, на забвение се обричат имената на кюрдски национални герои като Шейх Саид (водач на голямото кюрдско въстание през 20-те години на 20 век), Саид Нурси, Сейид Ръза (водач на въстанието в Дерсим, екзекутиран след разгрома) и др. Променят се и кюрдските названия на местности, градове, улици, като вместо тях се налагат имената на Исмет Иньоню, Мустафа Февзи Чакмак, Сабиха Гьокчен и др.

Числеността на живеещите в Република Турция кюрди е една от най-строго пазените държавни тайни и не се отчита при никакви преброявания на населението. Според някои турските кюрди са 15-20 милиона, а според зам.-председателя на парламентарно представената прокюрдска Партия за мир и демокрация (BDP – „Баръш ве демокраси партиси”) Селяхаттин Демирташ, те са 40 млн. души. Във връзка с последното твърдение министърът на митниците и търговията Хаяти Язъджъ заяви: „Няма такова нещо. Не можем да възприемем поведение, което ще попречи да постигнем главната си цел. Да не говорим за това, че е казал 40-милиона – това се установява с научни сведения. Но какво би станало ако са толкова? Това, че ги има, променя ли нещо? Ако има нарушаване на правата на хората, които се възприемат като кюрди”, дори да са 3-5 човека, това няма значение. Човешките права не могат да бъдат въпрос на гласуване. Такова е нашето разбиране на демокрацията, правата и свободите”.

Но ако тотално се погазват правата на 40 млн. кюрди, кой ще се занимава с правата на само 3-5 души? Как ще се защитят тези права? Със строителство на полицейски участъци и затвори ли? Или с изграждането на големи водохранилища и ВЕЦ в Източен и Югоизточен Анадол, което да принуди компактното кюрдско население да се разсели по цялата страна?

Неотдавна делегация на т.нар. Акиллилер („Разумните”), подбрана (по-точно назначена) по неизвестни критерии и председателствана от Джан Пакер, представи на премиера Ердоган доклад с предложения и искания на местното население. Според официалната информация, делегацията е посетила 24 селища, от които 14 областни центрове (Малатия, Елязъг, Хаккяри, Ван, Тунджели, Ерзинджан, Бингьол, Битлис, Муш, Лядър, Карс, Ардахан, Агръ и Ерзурум), 5 околийски центъра (Юксекова, Татван, Догубаязът, Мутки и Гюроймак) и 5 отделни градове (Алтънова, Хаскьой, Дигор, Дагпънар и Сусуз). Делегацията се е срещнала с 24 546 души на 171 места, а при срещите й са взели думата 2010 души и 159 души и организации са участвали в подготовката на тези срещи. Писмени мнения са депозирали 860 души. Докладът на „Разумните” разкрива, че от времето на последния военен преврат през 1980 г., в обходените райони почти нищо не се е променило в дискриминационната, националистическа и асимилаторска политика на турската държава. Все същата „загриженост” за турското знаме, турската нация, турското отечество и тяхната неприкосновеност и неделимост. И все същите дамгосвания на борците за правата на кюрдите, като терористи и сепаратисти. Вярно е, че въоръжените формирования на ПКК се изтеглят в Сирия и Северен Ирак, но докладчиците предупреждават, че на мястото на ПКК се изграждат структури на левите организации, на които ПКК щяла да остави тежкото си въоръжение. Изобщо атмосферата в Турски Кюрдистан е бременна с бъдещи въоръжени конфликти, които една независима кюрдска държава в Северен Ирак и Източна Сирия може да стимулира. А наред с кюрдския проблем, със страшна сила надвисва и проблемът с дискриминацията на близо 20-милионното алевитско малцинство, подложено на религиозна нетърпимост и физическо изтребление още от времето на Явуз султан Селим (1512-1520 г.).

Засега обаче най-трънливият въпрос за турските политици е кюрдският. Според зам.-председателя на Народнорепубликанската партия (НРП) Мухаррем Индже, от своето основаване насам за първи път Република Турция била изправена пред опасността да промени сериозно своите граници. „Турската Република не е страна, чиито граници са начертани с линийка, с дипломация около масата – казва той във връзка с 90-годишнината от подписването на Лозанския договор (1923 г.). - Макар, че години наред след това е преживяла терористични събития (1970-1980), които носят характеристиките на гражданска война, че 30 години води борба срещу сепаратисткия терор и е преминала през много икономически кризи, никога опасността за целостта на страната не е била толкова влиятелна и силна, както във времето, в което се намираме сега.  Няма съмнение, че голяма роля за това е изиграла позицията на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) на отричане на републиканските, на националните революции. Плод на тези развития са опитите днес да се превърнат в мишена основните качества на Републиката и преживяното в процеса на нейното установяване. Отдалечаването от този исторически фон и поставянето върху етнически и религиозни основи на исканията за човешки живот и повече демокрация, които почти всички сме възприели, е нещо, с което не можем да се съгласим.

Тази страна не е намерена на улицата. Лозанският договор е международно признаване на това как една нация, която искаха да заточат в Средна Азия, защити своето Отечество с Освободителната война. Ето защо тези, които обществото нарече „неоосманци”, и които са възприели пораженческото виждане на Лозана, трябва добре да разчетат процеса, водещ до Лозана. Припомняйки си една по една историческите истини, те биха могли да видят, че пътят, по който са поели, не е път. Да защитим Лозана, значи да защитим Турция”.

Казано иначе, опозицията в Турция, в лицето на НРП и Партията на националистическото действие (ПНД) упреква Ердоган, че подготвя прекрояването на турските граници. Според публикация на в. „Миллиет” (25.07.2013), депутатите на НРП дори твърдели, че Турция е изправена пред „втори Севърски атентат”. Ако човек не знае кои са авторите на долуцитираното изявление, би могъл да ги вземе за маоисти: “Съотечествениците, начело с тези от кюрдски произход, хората от всякаква вяра и етнически корени, турската нация, ще провалят игрите на империализма. Ще скъсат и ще захвърлят натрапвания ни „Нов Севър” и при всички условия ще защитят независимостта, обявена на цял свят в Лозана, целостта на страната, лаистичната, съвременна и демократична Турска република. Ние сме се заклели за това и заедно с цялата нация ще изпълним изискванията на клетвата си. Да ни е честита годишнината на Лозанския договор – най-конкретния документ за нашата независимост и суверенитет”.

А зам.-председателят на ПГ на ПНД Октай Вурал се провикна неотдавна от Къркларели (Лозенград): „Под името процес на разрешаване (на кюрдския въпрос – б.р.) и мир Турция се влачи към черна пропаст. Уважаеми, министър-председателю, ако у тебе има малко сърце, ела и обясни в Тракия какво е това решение. Вместо да се занимаваш с гражданите, които удрят тави и тенджери, занимай се по-напред с оръжието и бомбата на терориста!”.

С други думи, опозицията няма никакво намерение да помирява държавата с нейните кюрдски поданици. Когато стане въпрос за суверенитет и териториална цялост, в Турция няма леви и десни, религиозни и светски партии – всички стават националисти. Включително и прокюрдската Партия за мир и демокрация (BDP).

На 28 юли в. „Миллиет” уведоми за изненадващото посещение в Истанбул на един от лидерите на Партията за демократично единство на кюрдите в Сирия (PYD), Салих Мюслим. Той пристигна в Истанбул от Ербил, столицата на кюрдската автономия в Северен Ирак, и трябваше да се срещне с представители на турската разузнавателна организация МИТ и на турското МВнР. Мюслим обаче се срещна само с представители на турското външно министерство, които успокои, че кюрдската автономия в Сирия няма да застраши целостта на Турция, че тя няма да се превръща в държавно формирование и целостта на Сирия ще остане непокътната.

Любопитно е, че турските представители са били сериозно обезпокоени от издигнатото над завзетия граничен пункт Ресулян знаме на PYD. Поради това Мюслим наредил по телефона то да бъде заменено със знамето на Върховния кюрдски съвет. В замяна поискал: „Оттеглете подкрепата си за радикалните ислямски групи”. В интервю, предадено от Аслъ Айдънташбаш, Мюслим казва, че кюрдите искат изцяло да се промени кюрдската политика на Турция и да се преустанови подкрепата за „Ал Каида”. Като аргумент посочил атентата с кола-бомба срещу служители на турското посолство в Сомалия, при който загинаха двама души.

Въпреки уверенията на Мустафа Карасу, член на Генералния председателски съвет на КСК (Съюз на кюрдските общности), че сирийските кюрди не желаят конфликти, нито пък възнамеряват да основат своя държава, в Турция управляващи и опозиция гледат на тях с подозрение. Още повече, че цитираният по-горе Селяхаттин Демирташ отбеляза неотдавна: „Не че кюрдите нямат право да учредят държава, но днес живеещите в Турция кюрди искат заедно да се ползват от тези права в рамките на съвместния живот”. Такова „успокоение” плаши.

А ето какво още искат кюрдите в Турция според доклада на „Разумните”:

- осъждане на геноцида в Дерсим през 1937-1938 г.;

- разследване на инцидента „Робоски” в Улудере и наказване на виновните за избиването на 34 души;

- прекратяване на асимилаторската политика;

- отказ от тезата за единствеността на турския език, нация и държава;

- държавата да поиска извинение и от кюрдския, и от турския народ (затова, че го е заблуждавала и информирала недостатъчно);

- отказ от клишета, като: „Колко съм щастлив да се нарека турчин!”, „Турчинът няма друг приятел освен турчина”, „Турция е на турците”, „Един турчин струва колкото целия свят” и др.;

- приемане на нова Конституция;

- обучение на майчин език;

- даване право да преподават на завършилите Института за живи езици;

-сваляне на 10-процентната изборна бариера;

- промяна на Закона за политическите партии;

- по-големи пълномощия на местните управи;

- обща политическа амнистия;

- освобождаване на Абдуллах Йоджалан;

- обезщетение на всички онеправдани;

- прочистване на мините;

- завръщане на жителите на кюрдските села;

- преустановяване на строителството на полицейски участъци и укрепени постове;

- премахване на системата на селските пазачи, или възлагане на последните да садят дървета, за да се възстановят унищожените гори;

- връщане на предишните названия на местности като Дерсим, Гевер, Големерик и Елязиз;

- да не се наименуват улици, училища, летища и други на Исмет Иньоню (началник на ГЩ и втори президент на Турция след Ататюрк - б.р.), Февзи Чакмак (османски паша, началник на ГЩ на Турските въоръжени сили, вторият и последен маршал на Турция), Абдуллах Алпдоган (османски и републикански турски военен, два пъти депутат във Великото народно събрание, смазал с 50 000 войска въстанието в Дерсим през 1937-1938 г., при което загиват над 13 000 цивилни и 199 военни, а 12 000 местни жители са принудително изселени), Сабиха Гьокчен (родена в Бурса през 1913 г. и починала в Анкара през 2001 г., осиновена дъщеря на Ататюрк, първата в света жена, пилот на изстребител) и др.;

- възстановяване на почитта към кюрдските национални герои като Шейх Саид (водач на кюрдското въстание в Югоизточна Турция, февруари - април 1925 г.), Саид Нурси (1878-23 март 1960 г., ислямски мислител в Турция и автор на съчиненията „Рисале-и-Нур” (Послания от светлина), и Сейид Ръза (водач на въстанието в Дерсим 1937-1938 г., екзекутиран с още шест души);

- премахване на видеокамерите, които наблюдават Тунджели като същински „Биг брадър”;

- премахване на пътния контрол;

- спиране на строителството на язовири и хидроенергийни централи (HES) в Тунджели, особено в долините Музур и Пюлюмюр;

- прекратяване набирането на агенти в университетите;

- пренасяне на разследването по операция „Ергенекон” и на изток от Ефрат;

- преструктуриране на образователните програми според особеностите на регионите с акцент на уроците по история и религия;

- превръщане на затвора в Диарбекир в музей на човешките права;

- разширяване на мисията на „Разумните” и нейното превръщане в постоянна;

- подготовка на войската и полицията за мирния процес;

- решаване на проблема с безработицата;

- стимули за икономиката на региона;

- премахване на пречките пред синдикалното организиране;

- възстановяване на унищожените и опожарените гори;

- спиране строителството на хидроенергийни централи (HES);

- прекратяване на психологическата война и на оскърбителния за кюрдите език;

- това, което се прави с кюрдите, да се прави и с алевитите и др.

Според някои турски анализатори, едни предложения и искания са приемливи, но други могат да взривят турската държава. Дори вестникарският коментар за доклада на „Разумните” завършва с предупреждение: „Що се отнася до деня, в който това ще стане (който, ако е рекъл Аллах няма да настъпи), турското знаме, турската нация ще бъдат с различни измерения. Поляризацията и конфликтът ще напреднат още повече. Хората, които се гледат едни други като врагове, не ще могат вече да казват: „Колко съм щастлив!”. Абдуллах Йоджалан ще оглави първо Партията за мир и демокрация, после Кюрдистан. А в по-дълъг срок Северен Ирак, Източна Сирия, турският Изток и Югоизток ще образуват „Велик Кюрдистан”. И по-точно, присъединявайки към себе си и други райони, ще се образува  „Велик Израел”. Защото така изискват проектът „Великият Среден Изток” (BOP) и проектът „Велик Израел”.

Хей, мои съотечественици от Изтока и Югоизтока! Ще ви позволят ли изобщо да се наслаждавате на достоянията и богатствата на този район?”

При цялата предубеденост на тези опасения и черни прогнози, несъмнено създаването на кюрдска държава ще постави под въпрос границите на Турция. И ако под натиска на САЩ и ЕС Анкара направи териториални отстъпки, може да поиска компенсация в друга посока. Например на североизток – към България, която днес е нещо повече от разграден двор, назначен да пази границите на Европейския съюз.

Блажени са вярващите! Ако се съмнявате в пропускливостта на българската граница, питайте турските биволи, които редовно преплават р. Резовска и пренасят шап... Затова не ни пускат в Шенген. Но няма и да воюват за нас, ако бъдем нападнати от юг. Впрочем, прекрояването на турско българската граница може да стане и без орязване на турската територия на Изток и Югоизток. Наличието на две етнически партии у нас не е гаранция, а предпоставка за подобно развитие. Кой знае...