Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2013 Брой 24 (2013) ПОЕЗИЯ - ВОЛЯ ЗА ЖИВОТ И БОРБА

ПОЕЗИЯ - ВОЛЯ ЗА ЖИВОТ И БОРБА

Е-поща Печат PDF

• Или моят Смирненски

• Деветдесет години от смъртта на поета – 18 юни

115 години от рождението му – 29 септември 2013 г.

1. Братчетата на Гаврош

В албума от студентските ми години в Русе съм запазил една снимка на две боси циганчета. Направи я състудентът ми Емил Цветков пред Окръжната библиотека. На гърба на снимката съм написал четиристишието:

Какво им даваш от разкоша си

- ти – толкоз щедър към едни,

а към бездомните гаврошовци

жесток от ранни младини?

Гледката, пред която стоях в онази далечна година, тези безкрайно тъжни и страдащи деца, бе неописуема за думите, затова помолих Емил да я запечата на фотолента. Може би такава е била картината и пред очите на Смирненски, когато пише стихотворението „Братчетата на Гаврош”. Едно стихотворение, което и днес има потресаващо въздействие. Едно стихотворение, което не мога да забравя!

Нима тази печална картина не наблюдаваме навсякъде и днес! Преди повече от двадесет години видях за пръв път човек да излиза от кофа за боклук, и то не къде да е, а пред Министерството на труда и социалната политика до сградата на бившата вече Централна баня. От моя прозорец в квартал Дървеница, в онези първи години на т. нар. преход към демокрация, една сутрин преброих 11 (единадесет) души – млади и стари, един след друг да ровят в кофите за боклук... Иначе

Ний всички сме деца на майката земя,

но чужда е за нас кърмящата й гръд...

Излишно е да казвам, че Христо Смирненски от ученическите години и до днес ми е бил любимият поет. Той бе и остава любим поет на поколения българи, защото като никой друг изразява въжделенията на онеправданите. А те през десетилетията и вековете стават все повече!

2. Уличната жена

На 3 ноември 1926 г. Антон Страшимиров пише във в. „Ведрина”: „Христо Смирненски още в първите си творчески стъпки търси орисания двойник на поетското сърце – възторжеността на женското сърце. Търси я, разбира се, около себе си – пред бежанските бордеи, т. е. по калните улици на тъмните крайни квартали”.

В стихотворението „Уличната жена” Смирненски описва с неподражаемо проникновение падението на жената в капиталистическото общество, създаде образа и на българската Фантина. Не ви ли побиват студени тръпки, когато четете следните редове:

Мизерията залюля те в свойта люлка

при първите лъчи

и на живота под фалшивата цигулка

танцуваш ти с разплакани очи...

През 1913 г., когато гърците подпалват Кукуш, семейство Измирлиеви напуска града и след десетина дни пристига пеша като бездомни бежанци в София. Излишно е да описваме, че никой в столицата не ги посреща, че от малък поетът е не само свидетел, но и участник в социалната трагедия. Как да не изповяда:

Нощта е твойта мащеха неумолима –

безрадостна и зла,

последний нарцис на душата ти отнима

и свлича те по черни стъпала.

Под блясъка на електрическите ламби

празнуваш вечен грях

и смееш се така, че ти сама едвам би

разбрала болката на своя смях.

Тази страшна истина може да постигне само поет, който гние в бежански бордеи... „Поставете в самата си душа – ако още можете! – погазената улична жена пред нейното детство и постигнете ужаса на бездната, която ви разкрива пролетарският поет”, пише Антон Страшимиров. Вдъхновението на 22-годишния поет с изядени от страшната гостенка гърди идва от крайните квартали, от разкапания от удоволствия и разяден от социални контрасти столичен град.

3. Трите изгори

За огромното творчество, което Юношата създаде, има огромно количество критическа литература. Кой знае защо, с много малки изключения, изследователите не са разглеждали интимната му лирика. А тя е и политическа лирика! Нима има истинско творчество без любовта на твореца в живота? Ще ми се да цитирам отново Антон Страшимиров, който дава пример с Христо Ботев и стихотворението „До моето първо либе”. Големият писател и народовед твърди още, че „никое обществено движение не е жизнено, щом в него не са ангажирани жени и поети”. И при Смирненски най-острите социални сюжети са преплетени с дълбоки интимни мотиви. На малцина от четящите обаче са известни някои факти около най-ярките стихотворения на поета “Червените ескадрони” и “През бурята”, които публикува за пръв път в списание “Червен смях” – първото на 3 септември 1920 г., а второто – на 6 януари 1921 г.

В спомените на съвременниците му виждаме Христо като „много скромен и срамежлив” и в същото време „лудешки весел и безгрижен; свръхчувствителен – страдащ дълбоко, преживяващ любовните трепети”. В поезията си - нерядко се изживява като бохема: дръзки закачки към ученички и слугини. Още в първата му книжка „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза” (1918) срещаме закачки от рода на:

Ветре, духни, разхлади

потните чела!...

Развей, ти, из градини

рокличките бели,

та да блеснат пред очи ни

тез крачка дебели!

Три са момичетата, изгорите, за които има свидетелства в спомени, че Юношата се влюбва:

Първата е „синеоката девойка” Пенка Михайлова. Нарича я Лорелай, но не се осмелява да й открие любовта си. „Той беше стеснителен и не даваше външен израз на чувствата си – споделя Пенка Михайлова пред литературната историчка Елена Димитрова. – Като ме видеше, изчервяваше се, подаваше ми свои стихотворения, придружаваше ме няколко крачки и си отиваше...”

Втората му изгора била Пенка Генджева – „едно интересно, замислено момиче”. На нея измислил прякор Задумич. Тя била съученичка на сестра му и често ходела у тях. В спомена си „Дружба с Христо” Пенка Генджева пише: „Познавам Христо Смирненски от 1917 г. Като ученичка в гимназията четях в тогавашните хумористични списания и вестници негови творби. Аз и съученичката ми Невяна Липошлиева разбрахме, че Ведбал е брат на нашата съученичка Надежда Измирлиева. Тя ни запозна с него. През тази година с него бяхме само обикновени познати. По-близките ни връзки започнаха през 1918 г., особено след Владайските събития...” Невяна Липошлиева допълва: „Христо обичаше да кръщава познатите си с имена на Хамсунови герои: мене – Евдарга, Пенка Генджева – наричаше Задумич и я сравняваше с героините от „Госпожа Грижа”. За него бяхме просто другари. За любовта Христо се изказваше с насмешка... Шегуваше се, а в сърцето си спотайваше дълбоко чувство към Пенка Генджева (Задумич), на която посвети „Червените ескадрони” и „През бурята”: „На П. Г. Задумич” и „На другарката Задумич”. Тези посвещения не водят ли към Пенка Генджева? И защо ли двамата толкова свенливо са спотайвали своята обич? Няма кой да ни каже. Останало е откровението на поета към любимата:

А ти, другарко скъпа – сетна ми утеха,

възторжена и смела отмини

към слънцето на пролетните дни.

Аз ще целуна твойта светла дреха

и утрото на празника ни пръв

с корални капчици димяща кръв.

Смирненски бил уверен, че ще загине в жестокия двубой, но с голяма нежност и рицарско благородство възпява своята любов.

Третата и последна любов на Христо Смирненски била Женя Дюстабанова – „ученичката с тъмни бръшлянови очи”, с която се запознал през есента на 1921 г. Макар не всичко да било гладко във взаимоотношенията им - различни характери, ревност – поетът си останал все така благороден, великодушен, етичен и към нея;  чувствал я толкова близка, толкова „светла и сродна: любима, сестра, другар”, четем в писмата му до нея. И още: „Аз съм сантиментален, но повече, да не кажа винаги, в страданието”. Името й Женя включвало в себе си „най-нежната музика и най-нежните чувства”...

Искам да завърша този триптих с оценката на проф. Здравко Петров: „Христо Смирненски е едно от чудесата на нашата поезия, ренесансовото избухване в средата на пролетариата... един роден поет, искрящо дарование или както се казва, поет по милост божия”.