Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2013 Брой 24 (2013) ОТ ЗЕЛЕНА ТИКВА СЕМЕ НЕ ЩЕМ!

ОТ ЗЕЛЕНА ТИКВА СЕМЕ НЕ ЩЕМ!

Е-поща Печат PDF

Вземи пример от мен. Подай оставка, спечели предсрочните избори и стани първа политическа сила”. Това препоръча неотдавна бившият премиер Бойко Борисов на своя турски „приятел и брат” Реджеп Тайип Ердоган. В турския печат „съветът” бе представен в съкратен вариант: „Послание от комшията: вземи пример от мен и подай оставка”. От кабинета на Ердоган – нито звук. Както се казва „без коментар”. Подобни „препоръки” султан Ердоган ги пуска в кошчето за боклук и прави каквото си ще. Те и турските опозиционери, и демонстрантите го призовават да се оттегли от властта, но той им отговори с думите: „Това управление е слуга на 76-те процента от населението. Хората, които не изпитват уважение към властта на този народ, ще платят цената на това”. Ето по това Ердоган повече прилича на служебния премиер Марин Райков, който в разгара на февруарските протести призоваваше да се чуе гласът и на „мълчаливото мнозинство”. Иначе си е провокатор №1, както един, който вече не е на власт и живее в Банкя.

При завръщането си от обиколка из Северна Африка, на летището Есенбоа (Анкара), премиерът Ердоган държа предварително написана реч, акламиран от „спонтанно” събрали се симпатизанти на Партията на справедливостта и развитието (ПСР). Там за пореден път квалифицира протестиращите на площад „Таксим” в Истанбул и в останалите 66 областни центрове като „мародери”, „екстремисти”, „пияници” и „терористи”. А тълпата скандираше: „Тук е Турция!” Чак на 15-ия ден от началото на „турската пролет” ръководството на ПСР реши да се срещне и разговаря с протестиращите. На 12 юни лично Ердоган трябваше да приеме и разговаря с делегация на протестиращите, но при положение, че предния ден ги информира - „Търпението ми се изчерпа, прекратете действията!”, ясно е в какво русло ще протекат разговорите. За да бъдат в доминираща позиция, хората на Ердоган организираха „гигантски” митинги в негова подкрепа на 15 и 16 юни в Анкара и Истанбул, и на 23 юни в Измир, като последната дата щеше да бъде доуточнена по-късно. Председателят на ПГ на опозиционната Народно Републиканска партия (НРП) Емине Юлкер Тархан разкритикува това решение, а агенция ANKA озаглави репортажа си с въпрос: „Нима премиерът влиза в битка?”. Отговорът очевидно е утвърдителен: премиерът няма да направи и крачка назад и с тези разговори само протака нещата. Самият той заяви, че няма да коленичи пред протестиращите и полицията продължи да ги полива с водни струи и сълзотворен оранжев газ.

Напук на упреците и призивите за въздържане от употреба на сила и за диалог, отправени от САЩ и ЕС, Ердоган не проявява никакви признаци за отстъпчивост. Още по-малко готовност да подаде оставка. Той знае, че няма да го оставят да си играе на сърдита опозиция и на влез-излез от парламента. Кемалистките кръгове в политическите среди, обществото, армията, прокуратурата и съда непременно ще поискат реванш за претърпените унижения от ислямистката власт. Особено военните, които той прати в затвора уж за участие в аферата „Ергенекон” и опита за преврат, наречен „Операция Бальоз” („Чук”). Ердоган вече е лежал в затвора три години и познава прелестите там, докато на Борисов може би му предстои да се запознае с обстановката... Особено ако Цветанов „пропее” в прокуратурата както подчинените му от СДОТО. Излизането на Реджеп Тайип Ердоган от властта ще означава провал и на референдума за нова Конституция, и на идеята за установяване на президентско управление с мажоритарен избор на държавния глава, от което той възнамерява пръв да се възползва догодина.

Разбира се, ПСР може отново да спечели едни предсрочни парламентарни избори, дори избори „три в едно”, но ако остане в изолация и не може да състави правителство както ГЕРБ, каква полза от такава победа? Така че Бойко Борисов можеше да си спести съветите, които никой не му е искал и не смята да се съобразява с тях. Ердоган от зелена тиква семе не ще! Накъдето Борисов се е запътил, оттам „султан Ердоган” се връща.

Дали пък ливанският журналист Исса Гораиеб („Л’Ориент-Льо Жур”, 07.06. 2013 г.) не е прав, че случващото се в Турция е рухването на един режим? Нищо, че до вчера правителството на Ердоган минаваше за живо въплъщение на един „отговорен, умерен и просветен ислямизъм”, предлаган от западняците като модел на „революционните сили” след „Арабските пролети”.

“Кой да предполага, че под спокойните води на Босфора бушуват пролетни страсти, очакващи само подходящия момент, за да излязат на повърхността? Нужно беше - пише Гораиеб, - много повече от зеленото Еколо (Конфедерирани еколози за организиране на оригинални борби, от френски, бел. ред.), за да почервенеят всички бордови индикатори. Няколкото дървета, обречени на унищожаване от официалните урбанисти, не можаха да скрият гората. Тоест, растящото недоволство, което засяга обширни сектори на турското общество”.

Макар че за едно десетилетие на непрекъснато управление Ердоган записа в своя актив редица позитиви, той натрупа и много противоречия и врагове, отчуждавайки се от светските политически партии, били те леви, десни или либерални. Накрая се скара и със синдикатите, след като забрани Първомайската манифестация на площад „Таксим”. Той буквално се главозамая, печелейки три последователни свободни демократични избори. Резултатът от „главозамайването от успехите” е „турската пролет”.

Ердоган изобщо не крие вече авторитарните си наклонности, илюстрирани с амбициозни строителни проекти, посветени на османското величие. Последният пример за това е намерението му в парка „Гези” до площад „Таксим” да бъде възстановена старата османска артилерийска казарма, построена през 1780 г. по времето на султан Селим ІІІ. Обаче съжителството между ислямска религия и демокрация в Турция се оказа рисковано, понеже е за сметка на кемализма и светските устои на Републиката, създадена от Ататюрк.

Да наречеш привържениците на Ататюрк пияници, е прекалено голяма провокация, а Ердоган го направи няколко пъти. При други обстоятелства затворът не му мърдаше и за по-дребни обиди към Мустафа Кемал и кемалистите. Представяйки се за антитеза на арабските тирани, Ердоган имаше безразсъдството да не вижда в протестиращите нищо друго освен крадци, провокатори, екстремисти и терористи. Затова трябваше да чуе деликатното напомняне на своя дългогодишен спътник, президента Абдулла Гюл, че на улицата са излезли хора, които десет години са били оскърбявани. В момента Западът гледа на Гюл като на най-силен и приемлив кандидат за ръководител на ПСР и на държавата. Същевременно започна изтегляне на чуждите капитали от Турция, което е нещо повече от прозорливост. Очевидно западните „препоръки” към Ердоган ще бъдат съпроводени и с финансов натиск върху неговото правителство. Така може да се тълкува поведението на банка „Голдман Сакс”, която изтегли 40 млрд. долара, продавайки всичките си акции в Турция.

Разбира се, Турция дължи на своя премиер и период на стабилност, икономически растеж и просперитет, но ето че той заплаши да компрометира процъфтяващия туризъм, прокарвайки закон за ограничаване употребата на алкохол например. Някои изтъкват заслугите му за заравянето на брадвата на войната с партизаните на ПКК, но същият „миротворец” отказва да признае културните специфики на алевитското религиозно малцинство (20 млн. души), което е особено чувствително към ставащото в Сирия. Политически ангажирана със сирийската криза, Турция не можа да избегне нейните неприятни терористични последици върху собствената си територия, където потърсиха подслон към 1 млн. бежанци. Близо 350 000 от тях още са край границата със Сирия, въпреки че при атентатите в Рейханлъ на 11 май загинаха 51 души и над 100 бяха ранени. За тази трагедия местното население обвинява и бежанците, и правителството в Анкара. По ирония на съдбата, точно Башар Ел-Асад, когото Западът обвинява за „тиранин”, прогонил стотици хиляди сирийци, призова сирийските бежанци да избягват турските курорти като Бодрум и Мармарис.

Засега все още не може да се твърди, че Турция е на прага на драматични катаклизми, макар при равни други условия и там да се наблюдават същите съотношения, както в Египет и Тунис. За разлика от последните обаче, в Турция едно младо, светски настроено поколение се бори не за установяване на ислямски режим, а против ислямисткия закон и диктатура. Безспорно ПСР далеч не е преминала с успех през всички изпитания, които предполага опасното съжителство между религията и демокрацията, между култа към традицията и изискванията на модерността. Ще поживеем, ще видим.

В заключение ще завършим с думите на ливанския автор: „Ето кое превръща отново в предмет на дискусия един стар и мъчително тревожен въпрос, който отчаяните оптимисти смятаха за решен в светлината на турския опит: може ли наистина да има умерен ислямизъм? Ето кое изисква преди всичко допълнително бдителност и мъдрост от една мултикултурна страна като нашата (Ливан. – Бел. ред.). Страна, където се изявяват и сблъскват на място или на арената в Сирия братя врагове, представящи се един през друг за воини на един и същи Бог”.

Отговорът е очевиден: няма умерена религия, която е овладяла политическата власт. Православието никога в историята не е управлявало държави, докато католицизмът и ислямът (сунитски или шиитски) са дали безброй доказателства за вредите от смесването на кесаревото и божието. Инквизицията и насилственото християнизиране или ислямизиране на цели групи от туземното население не са ли достатъчни примери за това?