Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2013 Брой 24 (2013) ЧЕТВЪРТИЯТ КРАХ ЧУКА НА ВРАТАТА НИ

ЧЕТВЪРТИЯТ КРАХ ЧУКА НА ВРАТАТА НИ

Е-поща Печат PDF

Търсейки причините за сегашното ни прединфарктно състояние като нация, повечето от „утвърдените” и новоизлюпени „анализатори” не стигат по-далеч в своите дирения от 24-ите години на т. нар. български преход. “По-твърдите” прекрачват тази граница и задълбават с четири и половина десетилетия назад - чак до омразния им 9 септември 1944 г. Малцина обаче са тези, които проглеждат по-надалеч във времето и стигат до фаталната дата 16 (29) юни 1913 г., сложила началото на поредица от четири краха, довели до днешното ни положение.

Как се стигна до това столетие на национални катастрофи? Внимателният анализ на всяко едно от крушенията от 1913, 1918, 1943 и последното – от 2013 г., неизбежно води до четири фактора, без наличието, на които те просто не биха се състояли.

Първият от тези фактори е установяването на едноличен режим на управление на държавата. Вторият е съществуването на послушно правителство, готово да изпълнява безпрекословно волята на властелина. Третият е наличието на безличен парламент, легитимиращ всяка стъпка на авторитарната власт. И четвъртият, но не по значение, е войнстваща антируска външна политика.

Всеки един от тези фактори, поотделно и в съвкупност, родиха в крайна сметка всяка една от четирите национални катастрофи. И за да не бъда голословен, ще се опитам да подплатя тезата си с конкретни факти.

До „престъпното безумие” - заповедта на цар Фердинанд I да се атакуват на 16 (29) юни 1913 г. войските на Сърбия и Гърция от части на българската армия, нямаше да се стигне, ако той не бе успял да установи своя едноличен режим. Именно свободата му да властва безконтролно му позволи дълго преди фаталната дата да предреши съдбата на страната ни с поредица от секретни договори. Ключови в това отношение се оказаха спогодбата с Белград от 1911 г., с която София де факто се съгласява с подялба на Македония, и споразумението от 1912 г. с Атина, която въобще не разглежда въпроса за бъдещите следвоенни граници. Не по-малко фатални се оказаха и допуснатите грешки при бойните действия в хода на Първата балканска война (1912-1913 г.).

До първата национална катастрофа обаче нямаше да се стигне, ако ръцете на монарха не бяха развързани от няколко български правителства, които след 1887 г. послушно изпълняваха всяко негово решение. В този план палмата на първенството безспорно държи кабинетът на Иван Евстатиев Гешов, чиито министри неслучайно са подсъдими в Държавния съд за виновниците за двете национални катастрофи. До подписването на мирния договор на 26 юли 1913 г. в Букурещ, който официализира първото крушение на третата българска държава, нямаше да се стигне и без безличната роля, изпълнявана от няколко български парламента. Освен безропотни проводници на политиката на Кобурга, министрите и депутатите осигуряваха онзи миманс, който му бе така нужен, за да прикрива русофобската си същност.

Именно тази негова същност, която Фердинанд вече не се и опитваше да крие след 1913 г., лъсна в целия й „блясък” при действията му, довели за втори път България до крах в края на неговото пагубно царуване. За „генетично” ориентирания към централните сили – Германия и Австро-Унгария - немски принц въвличането на София на страната на Берлин и Виена бе „естествена стъпка”. За България обаче това означаваше само едно – втора национална катастрофа. Пътят, по който се стигна до нея, напълно повтаря този, довел ни до първата.

Отново хвърлянето на България в Първата световна война като част от Тройния съюз е предшествано от самостоятелно водени преговори от Фердинад, при безмълвието на правителството на Васил Радославов. Безгласно пред безумния избор на „съюзници” остава и тогавашното българско Народно събрание, което „одобрява” постфактум договорите.

Това обаче, което и депутатите, и Радославовите министри, изправени пред съда редом до Гешовите, не можаха да обяснят e „Как се стигна дотам български войници да се бият с освободителите си цели 3 години?” Нещо повече, как България се оказа страна в унизителния за Русия Брест-Литовски „мир”, напълно забравяйки, чие дело бе Санстефанският мирен договор? Впрочем, отрицатели на 3 март 1878 г. има с лопата да ги ринеш и днес, и на тях в голяма степен се дължи настоящата катастрофа. Но онова, което е по-важно, е, че и наследникът на Фердинанд на българския престол – синът му цар Борис III – не успя докрай да се отърси от войнстващата русофобия, която мъчеше баща му.

За установяване на едноличен режим на цар Борис III му бяха нужни много повече време и усилия отколкото на Фердинанд. На първо място, защото след двете национални катастрофи и крахът на идеята за обединение на всички българи се клатеха самите устои на монархията. И на второ, защото той бе принуден да управлява в много по-сложна социално-икономическа и политическа обстановка от годините на възход на България в края на 19 и началото на 20 в.

Участието ни в три последователни войни в рамките само на 6 години изцедиха ресурсите на страната и изостриха социално-политическото противопоставяне. Резултат от него бяха Деветоюнският преврат от 1923 г., последвалите го Юнско и Септемврийско въстания, белият и червеният терор, заливащи страната чак до падането от власт на кръволока проф. Александър Цанков.

Едва след идването през 1926 г. на правителството на Андрей Ляпчев и установяването на нов тип управление на принципа: „Со кротце, со благо и... со малце кютек!”, цар Борис III успя да си поеме глътка въздух. А партизанщината, която на вълни заливаше страната при управлението на Народния блок, буквално разора почвата за бъдещото му еднолично властване. Противно на очакванията, последните пречки пред установяване на неговия едноличен режим бяха разчистени от извършителите на Деветнадесетомайския преврат от 1934 г. След свалянето на звенарите от власт царят стана самовластен разпоредител със съдбата на България и резултатът не закъсня! След девет години и Борис III , както и Фердинад I, доведе България до национален крах. Това, което е абсурдно, е, че този крах бе шумно прокламиран за „национално обединение”, а самият Борис III бе обявен за „цар-обединител”.

Всъщност не само нямаше никакво „национално обединение” – България получи част от Моравско, Вардарска Македония и Беломорието само за временно администриране, но София се оказа отново на грешната страна в световния сблъсък. И Борис, както и Фердинанд, не успя да преодолее „зова на кръвта” и стана верен съюзник на Тристранния пакт, в който отново водеща сила бе Германия. В тази своя авантюра царят не само не срещна никаква съпротива от правителството и парламента, но напротив, той бе подкрепян във всяко едно негово гибелно начинание. И ако Борис III не успя да отговаря за тези си действия заради кончината му през август 1943 г., то неговите министри и депутати, вкарали ни във войната, получиха възмездие от Народния съд.

Защото влизането на България на 1 март 1941 г. в Тристранния пакт превърна територията ни в плацдарм за нападение над Гърция и Югославия и последиците не закъсняха. Въпреки че българската армия не участва в операцията на германския Вермахт срещу съседите ни още през първия ден на войната – 6 април 1941 г. – над страната ни бяха изсипани десетки вражески бомби - над София те бяха 51. Тази бомбардировка обаче бледнее пред англо-американските въздушни удари в отговор на обявената от кабинета на проф. Богдан Филов т. нар. символична война на Лондон и Вашингтон. Пилотите на „летящите крепости” превърнаха столицата ни в руини и унищожиха стотици животи.

Бомбите обаче се оказа не най-страшното. С много по-фатални последици се очертаха исканията не само на съседните ни страни – Гърция и Югославия, но и на великите сили - Англия и САЩ, срещу които България се опълчи, за разпокъсване на страната ни като наказание за прегръдката на цар Борис III с Хитлер. А това означаваше заличаването за трети път на българската държавност! Факторът, който ни спаси от надвисналата нова национална катастрофа се оказа СССР. И тук трябва да отбележим, че единственото, което цар Борис III не посмя да направи през Втората световна война, бе изпращането на български войски на Източния фронт. Защото макар и краен германофил, като баща си той ясно съзнаваше, че това би лишило България от последния й полезен ход.

Разпадането на социалистическия лагер и на Съветския съюз в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век обаче изправи България пред ново сериозно изпитание. Сменящите се начело на държавата разноцветни правителства, които трябваше да я преведат през бурните води на т. нар. преход, използваха пребиваването си във властта единствено за личностно самообогатяване. Така след провалите на неолиберализма, на квазицаризма и на какви ли още не „формули” за управление след вота на 5 юли 2009 г. у нас отново се установи едноличен режим. Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов бързо наложи пълната си власт във всички сфери на управлението. Не без помощта, разбира се, отново на министри-мижитурки и на изпълнителни „народни представители”. Нещо повече, още със сядането си в премиерския стол, Бойко Борисов обяви за „свой началник” единствено... Господ. (?!) Но за „Буда” това си бе напълно в реда на нещата. И естествено, както подобава на едни истински, превърнали се от „слуги на народа” в такива на „божеството” министри, те не само не спираха волунтаристичните му пристъпи, но и с голямо усърдие ги подпомагаха. А за завършилия с 6 % доверие парламент просто няма защо и да говорим.

Независимо от факта, че не успя да завърши мандата си (въпреки че мечтаеше да управлява България 35-40 години!) последният диктатор в националната ни история завеща на новата власт нелеко наследство. А именно - пълно разложение на държавните институции, на системата за правораздаване и на обществения организъм. В резултат на това, за първи път в народностното ни битие България, без да води война, е изправена пред национална катастрофа.

Най-кратко и ясно определи състоянието, до което Бойко и компания ни докараха след 3,5 години на власт, премиерът Пламен Орешарски. Думите му „Никога не сме били по-зле!” звучат по-скоро като присъда, отколкото като констатация. Държавата е с изчерпани финанси, икономиката ни е в колапс, намираме се в демографска катастрофа, Европа ни обръща гръб. На действащия премиер като че ли не му остава нищо друго, освен да се опита да сплоти стопанския, политическия и културния елит на нацията в тези общо взето не твърде оптимистични времена. По-важното обаче е, че той е евентуален оптимист. И в това като че ли е шансът ни, защото неговият неуспех би отворил вратата за четвърти крах. Не дай, боже!