Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2013 Брой 8 (2013) Тодор Николаев Минков: ВЪЗРОЖДЕНСКАТА СЛАВА НА РУСЕ

Тодор Николаев Минков: ВЪЗРОЖДЕНСКАТА СЛАВА НА РУСЕ

Е-поща Печат PDF

През септември на 2012 г. на сайта на общинската организация на Национално движение „Русофили” – клон Русе, постъпи интересно писмо. Автори се оказаха семейство млади славяни, беларуси, а и българофили, Вячеслав Бондаренко и Катерина Честнова. И двамата са професионални журналисти, живеят в столицата на Беларусия Минск. Вячеслав Бондаренко е член на Съюза на писателите на Беларусия и на Съюза на писателите на Русия, телевизионен водещ, лауреат на наградата на президента на Беларусия „За духовно възраждане”.

Това младо семейство е настроено пробългарски, тъй като прадядото на Вячеслав, Ананий Василиевич Максимов като подпоручик от руската армия освободителка, през 1877-1878 г. воюва в България и по-точно, участва в отбраната на Шипченския проход. През 1920 г., вече полковник, Ананий Максимов емигрира в България, получава от българското правителство пожизнена пенсия от 2000 лв., заселва се в с. Шипка (сега град), и през 1929 г. умира тук. Поради тази причина младото семейство журналисти почти всяка година почива на българските курорти и има дълбоко почтително отношение към българския народ, към нашата история и култура.

Но не това е истинската, дълбока причина журналистите да се свържат с НД „Русофили” в Русе. Истинската история едва сега започва. Тя е достойна по значимост със славната 135-а годишнина от Освобождението на България от петвековното турско робство.

Удивителната история започнала съвсем случайно през август 2012 г. Една сутрин журналистите открили на гробището в градчето Дрогичин, Югозападна Беларусия, изоставен гроб. Над него имало достолепен паметник от черен мрамор. Стелата на паметника, съборена встрани, едва се виждала от израслите треви и храсти. Въпреки трудностите, журналистите почистили надгробната плоча и успели да прочетат надписа: Фьодор Николаевич Минков (1833 – 1906 г.). Фамилията на мъжа им се сторила близка, славянска. Не било трудно да разберат, че са попаднали на гроб на големия български педагог и просветител от 19 век Тодор Николаев Минков. Младите българофили поставили на гроба китка свежи полски цветя и малко българско знаменце, останало в чантата от времето на лятното им пребиваване в България. Още същия ден журналистите се срещнали с кмета на Дрогичин и го запознали със своята находка. Кметът бил силно впечатлен и се разпоредил градските служби да поемат грижите за поддържането на гроба и паметника.

Завръщайки се в столицата Минск, журналистите вече имали най-общ план за работата по популяризиране живота и значимото просветителско дело на Тодор Минков. Посрещнали ги радушно в българското посолство в Минск, а в разговора с временно изпълняващия длъжността посланик г-н Ивайло Иванов било направено предложение Тодор Минков да бъде препогребан в Пантеона на възрожденците в родния му град Русе, където почиват тленните останки на много от учениците и възпитаниците на големия педагог.

Телевизионният водещ спешно организира заснемане на филм за гроба на Тодор Минков, излъчен по тв канала ОНТ в токшоуто „Открит формат”. Журналистите изпратили писма до различни хора, в това число и в Русе, до г-н кмета Пламен Стоилов, до областния управител г-н Стефко Бурджиев, до директора на Областния исторически музей Николай Ненов.

Ние, членовете на общинската организация на НД „Русофили”, клон Русе, се отзовахме с внимание към предложенията на беларуските журналисти да се изследва възможно най-задълбочено труда и обществения принос на Тодор Минков в борбата за Освобождението ни от османско иго и за развитието на младата българска интелигенция.

Още през есента на 2012 г. поканихме русенския в. „Утро” да се включи в съвместната работа. На 27.12.2012 г. вестникът излезе с цяла страница, озаглавена: „Журналисти от Минск откриха забравения гроб на големия просветител Тодор Минков”. Журналистката Нели Пикулева, която обработи получения от нас материал и подготви статията, подържа редовна връзка с колегите си от Минск.

На 2 януари т.г. се навършиха 180 години от рождението на Тодор Минков. Ние знаехме, че в Минск, на 4 януари, на специално събрание, ще се чества това събитие и организирахме честване на годишнината в Русе - в същия ден и час. По време на срещата на русофилите с група русенски граждани, заинтересувани от живота на Т. Минков, ние поднесохме подробна информация за живота и делото му, а специалисти от Регионална библиотека „Любен Каравелов” оповестиха подробна библиографска справка за литературните източници, с които разполагат.

На 15 януари т. г. Регионалната библиотека заедно с НД „Русофили” - Русе откри специална изложба „Възрожденецът Тодор Минков.” Целта ни бе да доведем до вниманието на любознателните русенци литературни източници, които биха дали допълнителни знания за нашите възрожденци, ученици в Южнославянския пансион, и конкретно – данни за Тодор Минков.

В следващите редове ще изложим биографията на българския възрожденец, големия педагог и високо образован администратор на Руската империя от средата на 19 и началото на 20 век, просветителя Тодор Николаев Минков.

Тодор Минков е роден в семейството на заможен русенски търговец на 02.01.1833 г. В някои източници се сочи 1830 г., но разчитайки надписа на надгробната плоча, приемаме за година на раждането 1833-та. Отначало учи в килийно училище, а после в класно училище в родния град. Завършва гимназия във Виена, за кратко учителства в Силистра. Когато през 1853 г. започва Кримската война, младият педагог се включва като доброволец на страната на Русия и взема участие в отбраната на Севастопол. Бил е батальонен инженер, воювал храбро, но през 1855 г. е ранен в крака. Изпращат го в Германия, където успоредно с лечението си завършва и немския политехнически институт в Дрезден. По мерките от онези години, когато мнозинството от европейските младежи не са имали и средно образование, образованието на Минков било достатъчно високо и уважавано.

През 1861 г. младият български инженер взел решение да се установи в Русия. Към този период той вече разбрал кое е неговото главно призвание – да бъде учител! Но турските власти никога не биха позволили на български педагог да възпитава учениците си така, както на него би му се искало, а в Руската империя на братските народи винаги и всячески са помагали. И така, на 01.03.1867 г., в черноморския град Николаев отворил врати Южнославянският пансион – уникално учебно заведение, където се обучавали и възпитавали българи и представители на други южнославянски народи. Негов несменяем директор станал Федор Николаевич (така руснаците наричали нашия Тодор Минков), който още на 24.09.1863 г. получил длъжността „Чиновник за особени поръчения при Министерството на народната просвета на Руската империя”.

За 25 години от Южнославянския пансион излезли около 800 подготвени младежи, много от които вписали своите имена в историята на освободителните борби на балканските славянски народи. Пансиона са завършили активните участници в Априлското въстание и Освободителната война Панайот Волов, Анещи (Атанас) Узунов, Андрей Богданов, Михаил Греков, Яков Петков и много други, класиците на българската литература Алеко Константинов и Георги Стаматов, основателят на българската опера Константин Михайлов – Стоян, един от първите български хирурзи Георги Калатинов, един от основателите на българската военна медицина ген. майор Стефан Бочаров, станалият по–късно ген. майор от руската армия Симеон Ванков. Три випусника на пансиона – Георги Кирков, Пенчо Райков и Антон Каблешков - станали академици. Шест души – Константин Никифоров, Тодор Тодоров, Петър Пешев, Петър Абрашев, Константин Писарев, Димитър Тончев - в различни години са заемали министерски постове в България. Много необичайна се оказала съдбата на един от пансионерите – Петър Груев: той участва в свалянето от трона на княз Александър Батенберг, в 1886 г., а на 31 години става главнокомандващ на Българската армия! Когато у нас на власт дошло антируско настроено правителство, той емигрира в Русия и през 1916 г., вече в руската армия, става генерал лейтенант. След това служи в Червената армия. Умира в гр. Тула през 1942 г., отдал на военна служба цели 50 години. Друг ученик на Тодор Минков – Александър Малинов, три пъти заемал поста на български министър на външните работи и пет пъти (!) е бил министър–председател на България!

Наистина Южнославянският пансион е бил ковачница на кадри за славянските страни.

За своите пансионери Тодор Минков бил истински баща. Пансионът не само не му носел печалба, но изисквал постоянни парични вноски от лични средства. Когато през 1876 г., във връзка с Априлското въстание, потокът от пансионери силно намалял и учебното заведение се оказало пред закриване, Тодор Минков продал 200 десетини своя земя в Таврическа губерния, за да продължи да съществува пансионът. Минков активно участва в подготовката на въстанието, разклатило турското господство в България. По молба на Христо Ботев в Южнославянския пансион се събирали и пазели парите за подпомагане на въстанието, събрани от живеещите в Украйна българи.

Когато през 1878 г. България става свободна, Тодор Минков решил да остане в Русия. Своята позиция той обяснява така: „Не материалните изгоди ме задържат тук, далеко от Родината, и не за тях осъществявам своята дейност по просвещаването на младото българско поколение, а правя това от разбирането, че за това още не е настъпил подходящият момент в България още не е създадена просветителска среда и още няма научна и художествена литература, а просветителската среда и литература вървят рамо до рамо в процеса на организация на образованието в добре организираното училище… Моят 17-годишен педагогически стаж ме е убедил в това, че възпитанието на младите хора в затворени начални учебни заведения има огромно благотворно значение за цялото им бъдеще. Южнославянският пансион е единственото от този род начално училище, с което са тясно свързани интересите на моите млади сънародници. Точно поради това аз се боя да го доверя на някой друг, тъй като провеждането на толкова сложна работа изисква много енергия и знания, много любов към работата, а аз се занимавам с това вече 17 години и успях да изуча множество тънкости”.

Педагогическата работа на Тодор Николаев Минков била високо оценена в Русия и в България. Бил награден с ордените “Св. Станислав” 3-та, 2-ра и 1-ва (1890) степени, “Света Анна” 3-та, 2-ра, и 1-ва (1906 г.) степени, “Св. Владимир” 3-та степен (1883). Просветителят бил отличен също с черногорския орден „Княз Данило І” – 2-ра степен (1871) и с българските ордени „Свети Александър” 3-та степен (1883) и „За граждански заслуги” 1-ва степен (1896), медали в памет на войната от 1853–1856 г., в памет на царстването на Александър ІІІ и коронацията на Николай ІІ.

На 30 август 1886 г. 53-годишният Т. Н. Минков получил равния на генерал–майор чин действителен статски съветник, ставайки по такъв начин потомствен дворянин на Русия (неговият герб бил внесен в Общия гербовник на Руската империя в 1908 г., вече след неговата смърт). Този изключителен българин – руски дворянин, има един девиз: „С честен труд!”

През 1892 г. дейността на пансиона приключила. В началото на 1890 г. Тодор Минков излязъл в пенсия и продължавайки да се води към Министерството на народната просвета, решил да се премести с жена си и децата си в Беларусия, където получил назначението да управлява Дрогичински район на Брестка област. Там му било съдено да прекара 16 години. Започвайки от 1893 г., Тодор Минков се води в официалните книжа на Гродненска губерния като почетен граждански съдия на Кобринско–Пружанския окръг. А това означава, че той се е ползвал с неоспорим авторитет в новата си родина. Самата длъжност била въведена в Русия „...за повишаване нивото на доверие на населението към новия институт на съдебната власт, а също за облекчаване изпълнението на многобройните задължения на мировия съдия от лице, заслужаващо пълно доверие и уважение”. Почетният мирови съдия бил задължен лично да приема жалби и молби, както писмени, така и устни, навсякъде и по всяко време, без да има право да отказва приемането им под никакъв предлог. Възнаграждение за своя труд той не получавал. Местните жители виждали в Тодор Минков не „генерала”, а преди всичко справедливия и честен човек!

Семейството на заслужилия педагог бързо намерило място в живота на Дрогичински район. Синът му Павел Ф. Минков от 1903 г. служил като земски началник на 5–и участък на Кобринска околия, а през 1915 г. станал Гродненски губернски агроном, като едновременно се явявал член на Гродненския специален агрономически съвет, член на съвета на Бресткото селскостопанско дружество и член на комисията по построяването на Св. Петро-Павловския Суворовски храм в Кобрино.

Павел Ф. Минков живял в имението Горловичи и в Гродно. Там живели и дъщерите на Федор (Тодор) Николаев Минков - Александра, Юлия, Надежда и София.

За последен път Тодор Николаев Минков посетил родината България през 1897 г. На 15 март 1906 г. той умира в Ровини и бил погребан на гробището в центъра на гр. Дрогичино, откъдето започнахме нашия разказ.

Историята на Тодор Минков е интересна и важна от гледна точка на нашето, българското, националноосвободително движение. Но всичко, което се случва около тази история в наши дни, е не по-малко впечатляващо! Става дума за удивително топлото отношение на белаусите към нас, българите.

Както споменахме в началото на нашия разказ, кметството на Дрогичино започнало да обгрижва гроба на българина просветител.

След като Катерина Честнова и Вячеслав Бондаренко излезли със свои материали във вестниците и Националния канал на Беларусия – ОНТ, интересът към делото на Тодор Минков станал още по-силен.

На 17 ноември 2012 г. в Дрогичино се случило нещо необичайно. Такова множество старото градско гробище, затворено за погребения още преди 30 години, не било виждало. Не по-малко от десет различно облечени мъже, от всички страни обхванали огромната гранитна стела, някога увенчаваща старинния гроб, и внимателно я повдигнали на постамента. Операцията командвал посивял мъж в камуфлажна униформа – това бил директорът на корпуса, подполковник от запаса Виктор Пенза. В тишината се чувало само тежкото напрегнато дишане на кадетите от Слонимския кадетски корпус. Виктор Пенза после споделил: „Особено ни впечатли това, че българският просветител на младини е бил офицер, участвал в отбраната на Севастопол, а на старини е бил един от пионерите на началното военно образование в Беларусия. Нали в неговия пансион момчетата се готвили за постъпване в кадетските корпуси. Освен това просто обидно е, че на нашите беларуски гробища има изоставени гробове… Някак от само себе си дойде решението да отидем в Дрогичин и да отдадем полагащото се уважение на Федор Минков”.

С това работата е завършена. Величественият монумент над гроба изглежда толкова внушително, както и в 1906-а. Прозвучава команда и кадетите свеждат глави, отдавайки чест и уважение на защитника на Севастопол.

Минск, по-точно гражданите на беларуската столица, отбелязаха 180 години от рождението на българина Тодор Минков. Журналистите Катерина Честнова и Вячеслав Бондаренко още през октомври миналата година ни обещаха да ни информират за всички свои идеи и действия и досега удържат обещанието си. Те ни съобщиха за идеята на българския посланик в Минск Тодор Минков да бъде препогребан в Пантеона на възрожденците в родния му град Русе. Тази идея е прекрасна! Пантеонът на възрожденците в нашия град е построен преди около 35 години, на входа на Парка на възрожденците ,и е предназначен да приеме тленните останки на русенци, отдали живота си за свободата и славата на България!

Сега е наш ред да покажем какви патриоти сме и как и колко ценим паметта и приноса на нашите герои!

Инж. Тодор РАДОСЛАВОВ

областен координатор на НД ”Русофили”- Русе

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар