Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2012 Брой 40 (2012) ДА СЛОЖИМ РЕД В ДЪРЖАВАТА

ДА СЛОЖИМ РЕД В ДЪРЖАВАТА

Е-поща Печат PDF

За българското гражданство и българския национален интерес

Въпросът за движението на хора от България към Турция и от Турция към България не е преставал да занимава както правителствата на двете държави, така и част от тяхното население вече век и половина – от Освобождението през 1878-ма до днес.

Когато говорим за преселване на българи от Турция в България имаме предвид главно събитията, последвали края на Междусъюзническата война преди век, записани с кървави букви в българската история, когато турското правителство провежда своята политика на геноцид, на изгорената земя срещу коренното българско население на Източна Тракия. 350 000 българи са прогонени от родните им места, една шеста от тях са избити и изгорени, къщите, земите и цялото им движимо и недвижимо имущество е заграбено от турската държава. Събитията създават проблема на тракийските бежанци, на българските изгнаници, който и до днес остава нерешен.

 

Малко по-различна е картината с преселващите се от България към Турция лица, някои от които, век и половина след Освобождението, продължават да изпитват носталгия към прогонения от освободените български земи поробител.

Изселването на етнически турци от България в годините от Освобождението до 1908-ма и след това, на български граждани, изповядващи исляма, винаги е било контролирано и манипулирано от Турция и си остава елемент от турската външна политика в отношенията й с България. Всъщност никога не е имало свободно изселване, защото Турция никога, в нито един период от Освобождението до днес, не е приемала всички желаещи да се преселят. Целта е била да се поддържа компактно население в България, общуващо в семейна среда на примитивен турски език, обречено на неграмотност и невежество, изповядващо исляма, население, което с лекота да манипулира. Броят на изселилите се и установили се трайно в Турция от Освобождението до днес е трудно да се установи с точност, но това са над милион души. Като цяло - с наследниците на изселниците, лицата с корени в България, живеещи понастоящем в Турция, това са около три и половина милиона души.

Мюретата на Анкара в българското Народно събрание, с привидно козметични поправки в Закона за българското гражданство, се опитват да предоставят на тези лица двойно гражданство. Безсмислено е да търсим скрит интерес в тези предложения – той е явен. И не е от категорията права на човека. Но заслужава да се поразсъждава върху последиците от подобно безумие за бъдещето на България, ако българското общество се отнесе с характерните напоследък апатия и лекомислие към тях.

Една държава може да загине и без война, когато политиците й заболеят от множествена интелектуална недостатъчност.

Тракийският проблем

В началото на 20 век, когато България постепенно извоюва своята независимост и се опитва да обедини българските земи, населението й възлиза на около 4-5 милиона души. Населението на Турция в същия период се колебае между 8 и 10 милиона, като 3,5 милиона от тях са били християни, главно българи, арменци, гърци.

Това съотношение на силите и фактът, че Източна Тракия, която е останала в пределите на Османската империя, е била населена основно с българи, обяснява както успехите на българската армия в Балканската война, така и амбициите и недалновидността на българските политици и лишения от български корени монарх, предизвикали Междусъюзническата война и последвалата национална катастрофа.

Второто десетилетие на 20 век създаде тракийския проблем, с който наследниците на тракийските бежанци продължават да живеят. През второто десетилетие на 21 в. може и трябва да се намери решение на този проблем, ако приемем, че един век е достатъчно време и за най-невежите политици да научат уроците си по история.

Разбира се, за век настъпи и малка промяна в декора, на който се разиграват днес събитията – населението на Турция наброява 75 милиона и се умножава, а населението на България се сви до 7,5 милиона и намалява. Турция е една от най-бързо развиващите се и преуспяващи световни икономики, България е на последно място в Европа и е подложена на тотално разграбване от алчната си управляваща върхушка. Но именно затова тя се нуждае от всеки от нас, от всеки, който се чувства част от народ, който наред с още няколко народа, които могат да се изброят на пръстите на едната ръка, са сред създателите на човешката цивилизация.

Има две събития в съвременна българска история, от които България бе задължена да извлече исторически поука и да я преследва – Съединението и Лондонския договор, с който се слага край на Балканската война през 1913 година. И тази поука е: когато имаме национална цел и умело я преследваме, постигаме резултат.

На фона на случилото се с тракийските българи през 1913 / 1914 г. е чиста подигравка подписването и ратифицирането на Протокола към Договора за приятелство между България и Турция през 1925 г., известен като

Ангорски договор

с надеждата, че ще се намери решение на проблема с тракийските бежанци. Той е подписан от Симеон Радев, бързащ да заеме поста си на български пълномощен министър в САЩ под диктата на Тевфик Кемал бей, който се справя блестящо с изчистване на турските задължения към България чрез легализиране на придобивките от престъпните действия на турската държава. Протоколът в член „А” гарантира правата, разписани в Ньойския договор, по който България има само задължения, и се позовава на правата по Лозанския договор, по който Турция не изпълни нито едно от задълженията си. Ако някоя разпоредба от този протокол има някаква стойност това е член „В”, който решава съдбата на тракийските българи, като предвижда недвижимите им имоти да станат собственост на турската държава. Според турската интерпретация на разпоредбата, тя се прилага към всички изселили се в България в периода 5/18 октомври 1912 – октомври 1925 година. Всички останали текстове са пълнеж и без значение.

Ако приемем, че този протокол е приложим към тракийските изгнаници, то неминуемо трябва и да се съгласим, че въпросите с техните имущества са отдавна решени и няма за какво да се преговаря. Ако се обърнем обаче към фактите и истината за случилото се с българските тракийци, трябва да кажем, че Ангорският договор и Протоколът към него са мъртвородени за тях, че те не попадат под разпоредбите им, че те не са изселници или refugiers според автентичния френски текст, а са експатриди, изгнаници, бежанци жертва на турски държавен геноцид, престъпление, което се преследва не по вътрешното право на една или друга държава, а по международното право като престъпление против човечеството, за което няма давност.

По силата на международното право оцелелите тракийски български бежанци не са загубили правата върху имотите си и турската държава, която все по-упорито се рекламира като правоприемник на османската империя, е отговорна и днес и трябва да им позволи да се завърнат по родните си места, да им възстанови по административен ред собствеността, или да ги възмезди, като заплати стойността на отнетото имущество, лихвите върху дължимата сума за един век и ги обезщети за причинените страдания, лишения и пропуснати възможности.

Що се отнася до Конвенцията за установяване между България и Турция, подписана в Ангора / Анкара на 18 октомври 1925 година от същите Симеон Радев и Тевфик Кемал, чиито разпоредби са насочени единствено към бъдещи неслучили се събития, тя е лишена от практически смисъл и съдържание както към датата на подписване, така и към днешна дата, по няколко причини: 1) в основната разпоредба – чл. 1, свободното движение на гражданите на двете страни през границата, Конвенцията препраща към вътрешното законодателство на всяка от тях; 2) Член 2 предвижда доброволно изселване на желаещите турци в България и българи в Турция, а не български и турски граждани с различен от гражданството произход, да се изселят, със статут на изселници, като условията, при които ще стане изселването и ликвидирането на имотите е оставено да бъде уреждано с друга спогодба в бъдеще. Останалите разпоредби на тази конвенция не предоставят никакви права на изселниците, които да ги отделят в различна категория от местното население, нито им дават някакви привилегии във взаимоотношенията с държавата, от която се изселват. Поради тези причини Конвенцията, макар и не денонсирана, е изцяло изпразнена от съдържание и неприложима.

С тези три документа се изчерпват и усилията на двете страни чрез правни средства да уредят последиците от тракийския геноцид. Така автентичното българско присъствие по останалите в пределите на турската държава земи след разпадане на османската империя е ликвидирано и започва вековната сага на преселването на български граждани към Турция.

Предвидената в Конвенцията за установяване спогодба за договаряне на условията за изселване и ликвидиране на имотите на преселващите се никога не се случва. Поради тази причина изселванията в периода след 1925 г. до 1950 г. са свободни, доброволни и стават по силата на вътрешното законодателство. В периода 1951–1952 г., по силата на споразумение между българското и турското правителство, от България се изселват доброволно близо 160 000 хиляди български граждани, отказвайки се доброволно от българско гражданство, според действащото българско законодателство, и приемайки турско поданство. През 1964-та България направи официално предложение на Турция за цялостно решаване на изселническия въпрос чрез даване възможност на всеки желаещ български гражданин, който се идентифицира като турчин, да се изсели в Турция. Турция не отговори на предложението. Едва през 1966 г. Турция предложи да се реши въпросът за изселване само на близки и роднини на изселили се вече в Турция. Така бе подписана Спогодба за изселване на близки и роднини на вече изселили се преди 1952 г. от министрите на външните работи Иван Башев и Ихсан Сабри Чаалаянгил. По силата на тази спогодба в периода 1968–1978-ма от България се изселиха допълнително122 800 души. След приключване на това изселване, на среща между Тодор Живков и Кенан Еврен в турски курортен град през 1982 г, Еврен декларира: изселването на български граждани в Турция е окончателно приключено.

Затишието продължи до 1989 г, когато изселническата психоза обхвана значителен брой български граждани – мюсюлмани. Българското правителство отвори границите за всички желаещи доброволно, по собствена воля да се изселят в Турция. Тръгнаха десетки хиляди в разгара на селскостопанската кампания за прибиране на реколтата. България претърпя загуби за милиарди в селското стопанство и в индустрията, но остана твърдо зад решението си да позволи на всеки желаещ да напусне страната да го стори. В края на лятото, през септември 1989 г., Турция затвори границата, изплашена, че ще остане без резерви, позволяващи й да се намесва във вътрешните работи на България. След години хиляди от изселилите се се върнаха, други продължават да се разхождат между двете страни, възползвайки се от конюнктурата, от настъпилия в България хаос и притъпено чувство за самосъхранение на нацията.

Отдавна е време да се сложи ред в държавата!

Днес всеки е свободен да напуска и да се връща в страната си като български гражданин. И ако в България все още има български граждани, които се изселват в Турция, то е не защото България е завладяла турски земи с нейно население, а защото Турция е владяла в продължение на векове български земи и при оттеглянето на завоевателя-поробител в освободените български земи са останали онези, които са предпочели да живеят в различни от османските порядки условия.

Обстоятелството, че между освободените е имало и мюсюлмани, които са продължили да общуват на езика на поробителя, и това е било търпяно от освободилите се българи, е достойно свидетелство за българската толерантност. Но тази толерантност има своите ясни предели и те свършват там, където започва нелоялността на гражданите към държавата, в която живеят, независимо дали става дума за България или Турция, за българи или за турци.

България е твърде уязвима, за да си позволи да поддържа чуждестранен еничарски легион на своя територия, финансиран от огромната и ефикасна турска държавна машина, която в продължение на столетие, системно и последователно, ликвидира преобладаващото българско присъствие в Източна Тракия!

Тези дни средствата за масова информация съобщиха, че Комисията за правата на човека на Народното събрание е отхвърлила предложения за промени в Закона за българското гражданство, внесени от Четин Казак. Искаме да вярваме, че това е премислено и осъзнато решение, което ще постави начало на процедура за премахване на двойното гражданство от българското законодателство.

Всъщност за какво става дума? Какво предлага „народният” представител Четин Казак?

Дребни поправки, които могат да не достигнат до съзнанието на 90 % от т.нар. народни представители. Ето и предложенията:

§ 1. „В чл. 26, ал. 1, т. 3 и ал. 2 се отменят” (става въпрос за действащия закон за българското гражданство);

§ 2. „В Преходните и заключителни разпоредби се създава § 4а: (следват два под-параграфа, от по десет реда, които се различават един от друг по една дума):

„§ 4а. (1) Придобиват българско гражданство лицата, чиито родители при раждането им са изгубили българското си гражданство по силата на чл. 6, ал. 2 от ЗБГ обн. ДВ бр. 70 от 26 март 1948 г. и чл. 16, ал. 2 от ЗБГ от 1968г. (и се изброяват всички изменения на въпросните Закони до отмяната им);

(2) Възстановява се българското гражданство... (и следва текстът от § 4а. (1)

Разбрахте ли нещо от горното предложение, уважаеми читатели? Не, нали? А за да се дешифрира, се налага доста ровене в действащото и изменено законодателство, регламентиращо българското гражданство, и когато осъзнаете, ако изобщо успеете да си представите последиците от това, което се предлага, неминуемо ще се запитате: кой всъщност управлява България?

Ето какво на практика предлага Четин Казак:

На първо място, от член 26 на ЗБГ, регламентиращ условията за възстановяване на българско гражданство, да отпадне изискването лицата, подаващи молба за възстановяване на българско гражданство, три години преди това да са получили разрешение за постоянно пребиваване в България. С отпадането на това изискване автоматично всички изселили се в Турция, придобиват правото да поискат възстановяване на българско гражданство, без да са пребивавали, или дори без да имат намерение да пребивават в България и без да са проверени по реда, по който се разглеждат молби на чужди граждани за постоянно пребиваване в България.

Но нахалството отива много по-далеч. За да бъде пределно ясно, че поправката визира лица от небългарски произход, за каквито се смятат очевидно всички изселили се в Турция, Четин Казак и неговите вдъхновители предлагат да се заличи съществуващата сега привилегия за възстановяване на българско гражданство на лица от български произход.

Заложената със заличаване на двете разпоредби в чл. 26 от ЗБГ идея придобива мащаба на вложения според замисъла на вносителя смисъл с допълненията към §4а на Преходните и заключителни разпоредби на закона. С тези предложения се очертава обсегът на лицата, които придобиват право да се възползват от промените в Закона за българското гражданство (ЗБГ) и да поискат да придобият, или да им се възстанови гражданството. Кои са лицата, изгубили българското си гражданство по силата на чл. 6, ал. 2 от ЗБГ от 1948, съответно по силата на член 16 ал. 2 от ЗБГ от 1968 г.? Това са всички, заявили своята небългарска народност и изселили се окончателно от България на това основание. А логиката на подобна разпоредба е елементарна – с изселването си тези лица придобиват гражданство или поданство на държавата, с чиято народност се идентифицират и на която са лоялни. И на второ място, Българската конституция, включително Търновската и законодателството в сила по време на изселването им, не признават двойното гражданство.

За колко изселници в Турция и загубили българското си гражданство на основание чл. 6, ал. 2 от ЗБГ от 1948, съответно по силата на член 16 ал. 2 от ЗБГ от 1968 г. всъщност става дума? През 1950-1952 година са се изселили 160 хиляди души, в периода 1968–1978 г. те са 122 хиляди души, или общо около 300 000. Към тях трябва да се прибавят и стотиците хиляди, напуснали страната през и след 1989 г. Ако половината от тях са все още живи, става въпрос за 250–300 хиляди души.

Съгласно § 4а. (1) право да поискат получаване на българско гражданство ще имат децата на онези около 300 хиляди, които добиват право да възстановят гражданството си по силата на точка (2), както и децата на вече починалите изселници. Едва ли някой би могъл да определи точния им брой, но ако приемем най-консервативното предположение, че всеки от изселилите се има по две деца, броят на кандидат-небългарите за българско гражданство, кълнещи се във вярност на Турция, набъбва на милион души. Едва ли има наивници от двете страни на българо-турската граница, които да вярват, че тези възкръснали „новобългари” изгарят от нетърпение да изпълнят задълженията си на лоялни български граждани. Не е тяхна и инициативата, подета от Четин Казак, чрез законодателни манипулации да увеличи населението на България с милион турци. Това е част от неоосманските планове на Анкара, обявени за държавна политика от ислямисткото правителство на Реджеп Ердоган.

Питам се, как би реагирала официална Анкара, ако някой Четин Казак, внесе аналогична поправка в турския закон за гражданството в Меджлиса, предвиждаща възстановяване и предоставяне и на турско гражданство на наследниците на тракийските бежанци, които към днешна дата не са по-малко от наследниците на изселниците в Турция?

Едва ли някой подозира Четин Казак, че преследва личен интерес с предложението си, или че се ръководи от благородни чувства, загрижен за правата на лица, напуснали България доброволно, със съзнанието, че никога няма да се върнат обратно, и че са направили своя цивилизационен избор.

С предлаганите законодателни промени още по-малко се цели постигането на справедливост за изселилите се лица. За тях справедливостта е възтържествувала с акта на изселване.

Става въпрос за интерес или по-скоро за конкуренция на интереси – турски и български. Български, който се свежда до защита на националната независимост и суверенитет, и турски, който е насочен към подмяна на българския с турски интерес – възстановяване на турския суверенитет чрез подмяна на етническия състав на България, чрез доброволно възстановяване на робството – връщане на турци по местата отпреди Освобождението и прогонване на българите към по-цивилизования Запад!

Осъзнавайки тази елементарна истина, българските власти, надяваме се, веднъж завинаги да затворят пътя за и през България за всички лица, изселили се доброволно в Турция, обявяващи се на висок глас за небългари и не споделящи националните ценности и идеали на българина.

Член 1 на Европейската конвенция за намаляване случаите на множествено гражданство от 1963 г. гласи: „Гражданите, които са пълнолетни и които по своя воля придобият чрез натурализация, избор или възстановяване гражданство на друга страна, губят предишното си гражданство. Те няма да могат да запазят предишното си гражданство.“ България е неразделна част от този европейски свят.

Недопустимо е „възстановяването“ на българското гражданство на изселили се лица от небългарска народност, придобили по своя воля и свободен избор чуждо поданство. Понастоящем стотици хиляди такива лица притежават неправомерно български документи за самоличност, с които пътуват безпрепятствено в Европейския съюз като българи, без да са такива.

В Европейския съюз все по-често се чуват гласове за превръщане на съюза в политически и създаването на Европейски обединени нации. Това е пътят на България, а не обратно в Турската империя. А за да стане пълноправен член на Европейски съюз, България трябва веднъж завинаги да се освободи от османското наследство. През периода 1878-1908 България се освободи от физическото турско присъствие. Време е за следващата крачка – да се освободи от робския манталитет и от продължаващото духовно турско наследство по българските земи.

Какво следва  да се предприеме незабавно:

Българската държава да обяви за основен свой външнополитически приоритет в отношенията с Турция решаването на отлежаващия вече сто години тракийски въпрос. Налага се да се изчисти терминологията, в която турските политически среди се опитват да ги класират. Тракийците не са обикновени бежанци, не са емигранти, не са временно или трайно пребиваващи извън родината си. Те са експатриди, изгнаници, прогонени и лишени от родина със сила, чрез политика на геноцид, чрез престъпление срещу човечеството, за което няма давност нито по международното, нито по вътрешното право на която и да е цивилизована държава.

Необходимо е да се идентифицират наследниците на 300 000 прогонени тракийци, като се отдели дълга към избитите и безследно изчезналите от дълга към успелите да се доберат до България или други съседни земи. На наследниците на избитите се дължи не само компенсация за ограбеното имущество, както на всички останали, но и обезщетение за смъртта на техните близки. Става дума за 60 000 човешки живота, а обезщетението, което дължи за тях турската държава - защото геноцидът е извършен от редовна турска войска по нареждане на турските власти, - по най-консервативни изчисления възлиза на милиарди евро.

Трябва да се преустановят всякакви преговори по всички висящи между двете държави въпроси до изплащане на компенсациите на тракийските изгнаници, или до връщането на отнетото им по време на геноцида движимо и недвижимо имущество. Това трябва да бъде conditio sine qua non за нормализиране на отношенията с Турция.

Разумно би било държавата да потърси съдействието на централното ръководство на Тракийските дружества за подготовка и водене на преговорите с турската страна по тракийския въпрос.

За решаване на въпроса за тракийските изгнаници има два пътя – компенсации, или обявяване на Източна Тракия за автономна двувластна територия, като на всички наследници на българските тракийци се позволи да се върнат по родните места на техните родители и прародители и по административен път им се възстановят къщите и имотите.

Спешно трябва да се ангажира международната отговорност на турската държава за геноцида срещу българските тракийци, като въпросът се постави официално от българските власти във всички международни организации. България трябва незабавно да сезира Европейския съюз с този висящ между двете държави въпрос и ясно да заяви, че всякакви преговори за разширяване на съюза на изток към Босфора ще трябва задължително да минат през компенсиране на тракийските изгнаници.

Налага се да се преустанови незабавно изплащането на пенсии на лица, трайно пребиваващи в Турция по силата на Споразумението между правителството на Република България и правителството на Република Турция за изплащане на български пенсии („Споразумение”), подписано на 4.11.1998 г.; сумите, които понастоящем се превеждат в Турция по силата на това Споразумение, да се внасят в специално създаден фонд „Тракийски изгнаници”.

Необходимо е да се денонсират незабавно Ангорските спогодби от 1925 г. и да се осъвремени правната рамка, регламентираща отношенията между двете държави.

Време е да се възстанови именникът на българските имена, като по отношение на новородените деца на български граждани с турско-арабски имена се прилага на реципрочни начала именна система, огледална на именната система, която турските власти прилагат по отношение на новородените в Турция турски граждани.

Едва след това могат да се започнат преговори по осъществяване на изгодни за двете държави стратегически стопански обекти в района на границата и преговори по все още нерешени “имуществени, социални, хуманитарни въпроси, опазване и възстановяване на обекти, представляващи културно-историческо наследство, намиращо се на територията на двете страни”.

Освен това остава:

- Да се приключат преговорите по отваряне устието на река Резовска и ползването на Резовския залив от двете държави;

- Да се потърси наказателна отговорност за измяна от онези български граждани, които съзнателно се поставят в услуга на турската държава при провеждане на нейната външна политика по отношение на България;

- България да се освободи от всякаква зависимост от Турция, особено в областта на енергетиката, от турското присъствие в българската икономика, да се преустанови продажбата на българска земя на турски граждани, построяването на крупни обекти с турско участие.

Строителството на скоростна магистрала от българско-турската граница до Русе, дори Турция да предложи изцяло да я финансира, построи и след това да ни я подари, би било в ущърб на българските национални интереси. По-целесъобразно би било да се построи магистрала от Резово до Кишинев през Северна Добруджа, а България и Молдова да потърсят форми на сближаване въз основа на предимствата на общото си минало.

Бихме искали да вярваме, че ще се намерят български политици, които да се поучат от урока, който Четин Казак и колегите му им дават за това как се отстояват национални интереси!

И струва ни се, че от случващото се в България през последните две десетилетия се налага един безспорен извод, и той е, че ако някой не се чувства българин и иска да напусне България и да се установи в друга държава, трябва да бъде свободен да го стори. Това е свещено индивидуално човешко право. Никога повече изселване не трябва да се извършва по силата на спогодби, сключени между две държави, присвояващи си правото да се разпореждат с гражданите си като със стока!

От българската държава зависи да приеме законодателство, с което да ликвидира незабавно двойното гражданство на лица, придобили чуждо гражданство наред с българското и в бъдеще да не се допускат никакви изключения от това правило. На България не са й нужни чужди граждани, готови да служат на противниците й, а българи, готови да я защитават и да бъдат лоялни на своя произход. Единствено така българинът ще започне за уважава себе си и собствената си държава и да я пази като своя!

4 октомври 2012 г.


 

Регистрирайте се, за да напишете коментар