Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2012 Брой 37 (2012) „ВЕЛИКОЛЕПНИЯТ ВЕК”

„ВЕЛИКОЛЕПНИЯТ ВЕК”

Е-поща Печат PDF

„Със завоюването на Истанбул турците стигнаха до последната точка на първата епоха в османската история. Тоест, периодът на войни и завоевания, който продължи век и половина. Мощта на падишахите - каквато беше и целта на султан Осман, се укрепи и разшири. Унищожаването на Византийската империя след едно хилядагодишно съществуване и завоюването на византийската столица от страна на седмия османски падишах, подготвиха за европейските народи една дълга серия от войни и катастрофи”.

 

Горният цитат не е мнение на някой български националист и душманин на „османското присъствие” и неговата съвременна проекция ДПС. Той е взет от резюмето на превода на Хамеровата „История на Османската държава”. Ако авторът на превода на османско-турски Мехмед Ата, и авторът на резюмето на съвременен турски, проф. Абдюлкадир Карахан, са оставили тази оценка, значи са били съгласни с нея. А ние привеждаме това свидетелство дословно, защото във въпросната „дълга серия от войни и катастрофи” влиза и властването на султан Сюлейман (1520-1566). Същият, когото турците наричат Кануни (Законодател), а някои европейци - „Сюлейман Велики” или „Сюлейман Великолепни”.

У нас по Тв-7 от 12 септември започна излъчването на турския телевизионен сериал „Великолепният век”. При това филмът бе рекламиран като „история на една любов”, визирайки известната Роксана, или Роксолана, наречена от турците Хюррем Султан. Тази украинска еврейка с безброй интриги успяла да накара Сюлейман да убие двама велики везири и собствения си син от друга жена, принц Мустафа, за да остане като единствен наследник на трона синът на Роксана, принц Сюлейман II. Първият, който е записан в историята с прякора „Сархош” („Пияницата”). Но за разлика от филма, написаното от Йозеф Хамер за Сюлейман и Роксана изобщо не съответства на съвременната представа за любов. Каква любов, когато султанът е имал редица съпруги и стотици наложници? И когато в дома на великия му везир Аяс паша едновременно се люлеели 45 люлки, а след смъртта си този „влюбчив” държавник оставил 120 деца?!

Ако в османския двор по времето на „Сюлейман Великолепни” е имало любов, това е била любовта към властта и господството над хора, страни и народи; както и към възможностите за забогатяване, които тя дава. Впрочем, цялото властване на Сюлейман I е изпълнено с походи, войни, опожарявания, разрушения, масови кланета или отвеждане в робство на стотици хиляди хора. Всичко, в името на една цел, която никога не се удава на османлиите: завоюване на Виена и на цяла Европа.

Роденият през 1495 г. Сюлейман I е син на известния със своята жестокост султан Селим I Явуз (Жесток). Освен това Кануни Сюлейман е десетият османски падишах и за 46 години властване е провел 13 „свещени” похода, от които поне три срещу Унгария.

И той, както своите предшественици, започнал своето властване с купуване на благоволението на еничарите (с бакшиш по случай възкачването си на трона и с повишение на заплатите им). Просто счупил печатите на хазната и започнал да „дарява” еничерите. Бакшишът си останал главна османска традиция и през „Великолепния век”: въпреки траура за султан Селим I, парите са си пари. Падишахът не забравил и агите от свитата си, докато бил валия на Маниса, включително своя възпитател Касъм паша. Понеже в османската история има и един Касъм паша, който като румелийски бейлербей на султан Мурад II загинал в битка с войските на Янош Хунияди през 1443 г. някъде в проходите на Средна гора, не сме сигурни на кого точно е именуван едноименният квартал в Истанбул, а така също и един футболен отбор. Така или иначе, този Касъм паша бил назначен за везир, сиреч паша с три пискюла. Но после в кадровата политика на падишаха започнали да се намесват майка му (валиде султан) и жена му Роксана. В резултат на техните молби и внушения, както и на интригите между висшите държавни служители, имало и наказани с обесване въз основа на истински или фалшиви обвинения: в злоупотреби, възгордяване, заговори срещу падишаха, съюзяване с врага или просто за некадърност.

Неотменна част от задълженията на Кануни било смазването на бунтовете на вироглавите азиатски, африкански и европейски феодали и васали. На 27 януари 1521 г. бил разбит Газали, а на 6 февруари вече бил обесен. Бунтовникът тръгнал от Дамаск с 15 000 тюркмени и 8500 стрелци с лъкове, но хвалебствията за тази победа на султан Сюлейман внушават, че е разбил някой император. Последвал поход срещу Унгария, понеже османският пратеник Бехрам Чавуш, който отишъл да иска данъка от унгарския крал, не само бил наруган, а и убит. И ето, падишахът лично повел наказателен поход. В армията с надежда за плячка се записали 15 000 азеби (нередовни пехотинци), а след армията волове теглели 100 топа и 40 оборудвани платноходки се изкачвали по Дунава.

В София към похода се включил и току-що завърналият се от Сирия Ферхат паша. Той докарал и 3000 камили, натоварени с барут, олово и други потреби, а на един преход разстояние следвали още 30 000 камили, събрани от Анадола.

Но не само сборният пункт София, а и следният текст в резюмето разкрива връзката на похода с България: „Християните от София, Смедерево, Аладжахисар и Видин бяха задължени да приготвят 10 000 коли брашно и ечемик. Стойността на провизиите, носени на гърба на камилите и възнагражденията на камиларите се изплати от хазната”. Тоест, брашното и ечемикът са взети от християните безплатно. Но далечните наследници на тези християни днес ги омагьосват с филми за същия султан и неговия „великолепен век”...

Както и да е, на 8 юли 1521 г. бил превзет Шабац (Сабач), а великият везир Пири паша от един месец държал Белград в обсада. Обсадените нямали топове, защото войводата на Хавале (Кавала) ги бил оставил, изтегляйки се от своята позиция. Докато топовете на Сюлейман, развърнати на мястото, наречено „Адакале”, необезпокоявани отворили пролуки в стените от тази страна. И пак нещо българско: „Българските помощни войски се изтеглиха на укрепленията на града, за да влязат в крепостта. Маджарските началници упорстваха известно време в отбраната. Накрая под най-голямата кула на града, наречена „Нишанташъ”, бе поставена мина. Защитниците бяха принудени да се предадат с условието да се изтеглят свободно. На 29 август 1521 г. крепостта се опразни и така Белград бе завоюван от османската армия. По това време се екзекутираха много маджари и много българи се изпратиха в Истанбул”. Нали свободното изтегляне на защитниците било условието за предаването на Белград? Като какви са били избити маджарите и като какви са били изпратени в Истанбул българите? Ето ви един „Великолепен век”! Българи и маджари отбраняват Белград, после слагат глава на дръвника, или потеглят към робските пазари на Азия. А пък сърбите, които отсъстват от тези събития, след време ще имат този град за своя столица.

Но триумфът и трагедията вървят заедно: идвайки в Истанбул, Сюлейман научил, че на 19 октомври 1521 г. е починал двегодишният му син Мурад. А два дни преди пристигането му починала и дъщеря му. Десет дни след неговото завръщане в столицата от шарка починал и 10-годишният принц Махмуд (29 октомври 1521 г.). Победа навън, смърт на близки у дома! Докато се съвземе от стреса, султанът приел поздравления от посланиците на Рагуза, Русия и Венеция, с която подписал и споразумение. В ход било и благоустрояването на Истанбул с робски труд. И отново султанът поел на поход (на 18 юни 1522 г.). Този път, срещу родоските рицари от ордена „Св. Йоан Ерусалимски”. На 1 януари 1523 г. рицарите напуснали Родос при най-благоприятни условия. Но синът на нещастния принц Джем (братът на Баязид II, завършил живота си като изгнаник), който се укривал при рицарите, бил заловен и екзекутиран заедно със сина си. „Така, смятаният за най-велик от османските падишахи, Кануни, не можа да не се оцапа с роднинска кръв” - пише в резюмето на Хамеровата история.

Последвало кадрово назначение, което разбива на пух и прах мита за справедливостта на султан Сюлейман. През юни 1523 г., заради клевета на Ахмед паша, който хвърлил око на поста велик везир, бил пенсиониран Пири паша. А той оцелял дори при суровия Селим I. На негово място (на 27 юни 1523 г.) бил назначен Доганджъ Ибрахим, който едновременно заемал и длъжността румелийски бейлербей. Син на гръцки моряк от Парга, на младини умел свирач на кеменче (цигулка), той бил заловен от турски пирати и продаден като роб на една вдовица край Маниса. Но заради свирнята си станал любимец на Селим I, тогава валия на Маниса, и когато той седнал на престола, го назначил за личен слуга и началник на соколарите. А Сюлейман I дори го направил свой зет и велик везир. Обиден, интригантът Ахмед паша поискал длъжността валия на Египет и я получил. Прищяло му се обаче да стане и султан на Египет и обсадил Кайро с мамелюците. С тяхна помощ успял да изколи непокорните еничари и започнал дори да сече пари като същински султан (януари 1524). Но един от тримата му везири, Мехмед бей, останал верен на султан Сюлейман и подгонил изменника. В крайна сметка Ахмед паша бил заловен от един арабски шейх и главата му била изпратена в Истанбул. За валия на Египет бил назначен отново Касъм паша.

Като друго „доказателство” за справедливостта на Сюлейман I резюмето представя една рисунка. Текстът под нея разказва как падишахът, докато ловувал, „решил” жалбата на една жена срещу войниците му, които с тормоза си накарали дъщеря й да абортира. „Законодателят слушал, разпитвал и като разбрал, че това е лъжа, подарил й живота, като я изпратил на заточение”.

Кануни уволнил Ферхат паша заради многото оплаквания от неговия произвол в Анадола, но като не могъл да устои на ходатайствата на майка си, валиде султан, и на сестра си, съпруга на пашата, му дал провинция Смедерево със 700 000 акчета. Това, както свидетелства резюмето, не променило с нищо лошия нрав на „тази далматинска твар” и накрая падишахът все пак екзекутирал своя зет и свако (1 ноември 1524 г.).

Другият голям проблем на великия падишах били собствените му еничари. На 25 март 1525 г., три дни след завръщането на Кануни в старата османска столица Одрин, еничарите в Истанбул се разбунтували и плячкосали кьошковете на Ибрахим паша, Аяс паша и дефтердаря, както и митницата и еврейския квартал. Падишахът побързал да се върне в двореца си: трима от организаторите на бунта, които имали нахалството да се явят при него с искане за подаръци, той убил собственоръчно, но бил принуден да отстъпи пред заплахите на другарите им, които насочили лъковете си в него. Своевременно раздадените 1000 дуката потушили бунта, но агата на еничарите и агата на спахиите с много офицери бели екзекутирани по подозрение, че са подстрекавали бунта или са си затваряли очите за него. И след това продължават „традиционните” събития: враждебни отношения с Иран, анексия на Влашко, окупация на Унгария, битка при Мохач (29 август 1526 г.), смазване на поредния бунт на тюркмените в Анадола (в Киликия), потушаване на бунта на Календероглу в Караман (обезглавен през 1527 г.), усмиряване на други бунтове чрез обесване на някои чиновници, походи и завладявания на градове в Босна Хърватия и Славония, плюс някои дипломатически ходове.

Междувременно военните кампании се разраснали, когато великият везир Ибрахим паша станал и сераскер (главнокомандващ на всички турски армии). На 3 септември 1529 г. султан Сюлейман се явил с армията си пред стените на Офен (Буда). След кратка обсада градът се предал, при условие да бъде пощаден животът на бранителите. Но на еничарите не им харесало да останат без плячка заради доброволното предаване, започнали да искат компенсации и избухнали безредици. И уж без знанието на падишаха, имало избити защитници, а част от населението на града било продадено в робство. На 27 септември 1529 г. султанът вече стоял пред стените на Виена с обсадна армия от 120 000 души, 400 топа, 20 000 камили и 800 рибарски лодки на Дунава. Срещу тях обсадените разполагали с крепостни стени, 16 000 защитници и само 72 топа. Въпреки това, на 28 септември 1529 г., те атакували турците, само с 2500 души, през Каринтийската врата и убили 200 османлии. Едва се разминал със смъртта и великият везир, който предрешен обикалял града на кон. Въпреки взривените стени от двете страни на Каринтийската врата и отворените широки пролуки, способни да пропуснат по 24 души в редица, три дни (10, 11 и 12 октомври 1529 г.) османската армия щурмувала града без никакъв успех. Материалното „мотивиране” на еничарите с по 1000 акчета и обещание за зеамет с доход 30 000 акчета на първия, който стигне под стените на Виена, застудяването на времето и недостигът на храна си казали думата. На 14 октомври се взело решение за вдигане на обсадата, а на 16 октомври самият султан Сюлейман разтурил лагера си. Въпреки всичко, на свикания военен съвет получил поздравления от везирите и агите „за добрия завършек на похода”. На войската раздали подаръци. „Обсадата на Виена беше първото начинание на Кануни султан Сюлейман, което не се бе увенчало с успех” – твърди резюмето. Нещо повече, според някои историци, при този поход турците взели над 10 000 пленника, но в хода на похода и триседмичната обсада на Виена дали не по-малко от 40 000 убити.

СЛЕДВА

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар