Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2012 Брой 19 (2012) НЕЗАВИСИМА ЛИ Е ГЕРМАНИЯ?

НЕЗАВИСИМА ЛИ Е ГЕРМАНИЯ?

Е-поща Печат PDF

През последните години в Германия широко разпространение получиха разсъжденията за това, че тази страна на практика не е суверенна държава. Говори се за загадъчни „актове на канцлера”, които като че ли са задължени да подписват всички федерални канцлери преди полагането на клетва. На гражданите на Германия им се сториха подозрителни частните визити на канцлерите във Вашингтон преди встъпването им в длъжност. И неотдавна тези предположения получиха достатъчно сериозни потвърждения.

 

Козът на генерал Комоса

Много немци са убедени, че правителството в Берлин не винаги действа в интерес на Германия и за това съществуват определени основания. Подозрение предизвиква имиграционната политика на властите, продължаващата „ислямизация”, емиграцията на висококвалифицирани специалисти, използването на немски войници извън пределите на националната територия, понижаването на жизнения стандарт на народа, а също така, по думите на един дясно радикален блогър, „усилването на проционистките позиции в страната”. Ето на такъв фон и се извършва смесването на историческата истина с многочислените теории за заговор.
Преди няколко години в Австрия малко известно издателство публикува книга под заглавие „Немската карта” („Die deutsche Karte”), автор на която се оказа бившият шеф на западногерманското военно контраразузнаване Герд-Хелмут Комоса (Gerd-Helmut Komossa). Ето какво съобщи той по повод „актовете на канцлера”: „Таен държавен договор от 21 май 1949 г. получи от Федералната разузнавателна служба (БНД) гриф „Строго секретно”. В него бяха изложени основните ограничения, въведени от победителите относно суверенитета на Федерална република Германия до 2099 г., но днес това е известно само на малцина. Освен това бяха фиксирани ограничения в областта на вестниците и радиосредствата за масова информация, действащи до 2099 г. Бе също така постановено, че по разпореждане на съюзниците всеки федерален канцлер преди полагането на клетва, е длъжен да подпише т. нар. актове на канцлера. Освен това златният резерв на Федералната република се държи у съюзниците в качеството му на залог”.
Следва да се признае, че Комоса не бива да се смята за най-информирания човек по този въпрос. Известно е също, че неговите политически възгледи съвсем не са безупречни. Така например той смята, че Вермахтът не е извършвал никакви престъпления на окупираните от Германия територии по време на Втората световна война. На генерала съвсем не му подхожда ролята на изобличител и по-скоро той преследва някакви собствени цели. Но от своите си позиции той се опитва да обърне внимание на читателите върху явните ограничения на националния суверенитет на Германия.
Още едно доказателство за съществуването на „актовете на канцлера” е публикуваното в Германия копие на писмо на сътрудник на разузнавателната служба на Германия с ранг на държавен министър, някой си „доктор Рикерман” (Dr. Rickermann) до неназован министър. В това писмо авторът съобщава за ограниченията, въвеждани от съюзниците върху печата и радиосредствата за масова информация в Германия до 2099 г. Освен това в него се потвърждава съществуването на самите „актове на канцлера” като официален документ, а също така и че като залог у съюзниците от антихитлеристката коалиция се намира златният резерв на страната.
Следва да се съгласим, че този документ предизвиква някои въпроси. Той съдържа орфографична грешка, което е доста странно за чиновник от подобен ранг. Деловодството в Германия традиционно се намира на много високо ниво, и е доволно странно, че у този документ липсва заглавие и входящ номер. И вече съвсем подозрително е указанието към адресата да унищожи оригинала на това писмо.
Въпреки това генерал Комоса в интервю, публикувано във вестник „Junge Freiheit” през декември 2007 г., потвърди, че при написването на своята книга той е използвал този документ, копие от който, по думите му, имал на разположение. Между другото той смята, че това писмо се отнася към 1949 г., а не към 1996 г. Генералът също така добавя, че е имал служебен достъп до това писмо по време на работата си във военното контраразузнаване.
Струва си да се обърне внимание върху още един интересен коментар на Комоса. Той твърди, че неговият ръкопис е бил подложен на съществени съкращения в издателството и затова някои места в книгата остават не съвсем понятни.
Интересно е също, че в края на своето писмо „доктор Рикерман” препоръчва да се отрича наличието на „секретен договор” в случай, че сведения за него станат достояние на обществеността.

Егон Бар разкрива тайната

Твърде убедително доказателство за съществуването на „актовете на канцлера” е интервюто на Егон Бар (Egon Bahr), влиятелен съветник на Вили Бранд и много авторитетен политик в Германия. Ето какво съобщи той в статия, публикувана в седмичника „Die Zeit”: ”Това се случи през една от първите вечери в двореца „Шаумбург”, след като там се пресели Бранд... Донесох на Бранд проект за писмо, което предстоеше да бъде изпратено до неговия съветски колега Алексей Косигин, на когото той искаше да предложи неформален обмен на мнения. Но за Бранд много по-важно бе да разкаже това, което му се бе случило през този ден. Един от високопоставените чиновници му предоставил за подписване три писма. Те били адресирани до посланиците на три държави – САЩ, Франция и Великобритания, като върховни комисари. Подписвайки тези писма, той бил длъжен да потвърди тези задължителни условия, които военните губернатори направили в свое тайно писмо, относно Основния закон от 12 май 1949 г. Като притежатели на неотменимото право на победители, разпростряно върху цяла Германия, а също така върху Берлин, по този начин те преустановявали, т. е. правили недействителни тези членове от Основния закон, които те разглеждали като ограничение на своите пълномощия. Това се разпростирало и върху член 116, който предвиждал след обединението на Германия приемането на Конституция вместо на Основен закон”.
Егон Бар съобща също, че немските федерални канцлери, естествено, се опитвали да скрият подобен род договорености със съюзниците и на първо място със Съединените щати.
Бранд бил възмутен, че от него се изисква да подпише такова „унизително писмо”. Та нали в крайна сметка той е бил избран за федерален канцлер и е имал, както смятал, определени задължения, свързани с положената от него служебна клетва. Той се съмнявал, че посланиците могат да го изместят от този пост. След това му съобщили, че Конрад Аденауер е подписал тези писма, а след това същото направил Лудвиг Ерхард, а след него и Курт Георг Кизингер... След известно време той казал: „Аз също ги подписах” и повече към тази тема той не се връщал”.
Германия, по мнението на Бар, получила суверенитет едва след подписването на 15 март 1991 г. на договора „две плюс четири”.
Някои експерти, оспорващи съществуването на „актовете на канцлера”, смятат, че никакви права относно контрола върху средствата за масова информация у западните съюзници не е имало и няма. Въпреки това не подлежи на съмнение, че подобни права в определен период несъмнено са съществували, особено когато ФРГ като държава въобще не е съществувала, и затова и дума не може да става за какъвто и да е суверенитет на западните окупационни зони в Германия.
Западните съюзници настоявали за съхраняването на съществуващите им права, ограничаващи суверенитета на ФРГ, която след 1955 г. стана вече техен съюзник.
Бранд, между другото, признавал факта, че Основният закон на ФРГ не бил приет самостоятелно. „На нас този Основен закон американците, ако внимателно го формулираме, ни препоръчваха настоятелно. И може да се каже, че ни го натрапиха”.
Следва също да се отбележи, че през октомври 2011 г., в интервю за вестник „Junge Freiheit”, Егон Бар още веднъж потвърди всичко, което е говорил за „актовете на канцлера” в статията, публикувана в седмичника „Die Zeit”.
Някои аналитици обръщат внимание върху това, че американците, според условията на подписания „мирен договор”, си запазват правото във всеки момент да въведат свои войски на територията на Германия. Между другото, съвсем не е задължително избраните немски канцлери преди полагането на клетва да извършват частни визити във Вашингтон, за да подписват нещо си.
Възможно е на тях просто да им показват действащите съглашения, или да им напомнят за тях в устна форма.
Във всеки случай военните бази, разположеното на територията на Германия атомно оръжие и златният резерв са сериозни аргументи в ръцете на американците. Много експерти смятат, че някои ограничения в суверенитета на Германия продължават да съществуват, доколкото от Устава на ООН още не са отменени членове 23 и 107, в които се говори за враждебни държави. Можем да се съгласим с това, че т. нар. договор „две плюс четири” формално лиши съюзните държави от правата на военна интервенция. Но въпреки това Германия бе принудена да се откаже от притежаването на ядрено оръжие, а също така бе лишена от финансов суверенитет.

Немският златен запас в Ню Йорк

Голям интерес представлява историята с немския златен резерв. Следва да се отбележи, че по този показател Германия отстъпва само на Съединените щати. Съглашение относно немското злато бе подписано навремето от бившия шеф на централната банка на Германия Карл Блесинг (Karl Blessing). Той бе принуден да се подпише под задължение на Германия по отношение на златния запас, съхраняващ се сега в Съединените щати. Условията на този „залог” са такива, че Германия няма право да прибере своя златен резерв (около 120 млрд. евро), докато на нейна територия се намират американски военни бази.
Няма никакви основания да се говори, че американците се стягат някога да си тръгнат от Германия. Обикновено те пристигат завинаги. Това означава, че на немците в близко време няма да им се разреши да разчитат, че ще си получат златото. През 1971 г., малко преди смъртта си, в интервю пред списание „Der Spiegel” Блесинг заяви, че за негово съжаление, положенията от подписаното от него „писмо” продължават да действат. Те продължават да действат и сега. Като резултат американците са твърде заинтересовани от съхраняването на своите военни бази в Германия не само по военнополитически съображения, но и по финансови причини. Освен това в приетата през 1999 г. концепция на НАТО се говори за това, че разположените в Европа американски ядрени средства се явяват „най-важно политическо и военно свързващо звено” между европейските и северноамериканските членове на алианса.

Задачата на НАТО – подтискането на Германия

Интересно признание направи добре известният американски генерал Уйлям Оудъм (William Odom), член на Съвета за национална сигурност при Картър и работил като съветник по военните въпроси при Збигнев Бжежински. Той също така е оглавявал разузнаването в Генералния щаб на сухопътните войски при Рейгън, а след това и Агенцията за национална сигурност.
”В Корея, Япония и Германия ние сме завинаги - заяви той в телевизионно интервю на 25 април 1999 г., - и тази работа си струваше. Ако погледнете назад и осъзнаете какво се случи през последните години, ще разберете че ние ставахме все по-богати, по-богати и по-богати”.
”НАТО бе създадено, въпреки мнението на мнозинството хора, не като отбранителен съюз за защита от военна заплаха от страна на Съветския съюз. Французите даже не споменаваха Съветския съюз в дебатите по тази тема. Те искаха НАТО да се занимава с Германия. А англичаните искаха това, щото американците да присъстват в Европа. Не, НАТО бе образувано като инструмент, насочен срещу Германия”, отбеляза генералът. Той каза също: „Разширението на НАТО се извърши поради същите причини – немският въпрос по отношение на Полша, Чехословакия и Унгария вече не е актуален, ако те са под покрива на НАТО”.
Но съществуват и достатъчно екзотични обяснения от стратегически характер, свидетелстващи за германофобския характер на НАТО. Така например в 1994 г. британският министър на външните работи Дъглас Хърд (Douglas Hurd) сякаш призна, че е по-добре да си имат работа с руснаците в района на Адриатика, отколкото с немците. А първият генерален секретар на НАТО така описа главната роля на тази организация: „Да се държат американците вътре, руснаците навън и да се подтискат немците”.
Някои немски политици от време на време „се изтърват” относно ограничения суверенитет на Германия. Ето какво пише например известният политик Оскар Лафонтен: „Когато Вашингтон води в Персийския залив война, Германия постоянно участва в нея, тъй като тя се явява „самолетоносач” на Съединените щати в Европа. Ние не сме суверенна държава”.
Примерно в този дух се изказа и третият федерален канцлер Курт Георг Кизингер: „Фактически ние сме протекторат на Съединените щати”.
Безусловно съществуват такива неща, които не се нуждаят от никакви доказателства и са свързани на първо място с доброволния отказ на Германия от част от собствения й суверенитет. Тук се отнасят членството в НАТО и Евросъюза. Даже ако е възможно да се докаже, че американците не изискват от немските ръководители да подписват някакви „актове на канцлера”, контролът върху средствата за масова информация във ФРГ в една или друга форма, все едно, се осъществява, и е невъзможно това да се отрича. Само дето формите на контрол от време на време се променят.
Следва да се каже, че в съвременния свят активно се използва и т. нар. мека сила. Много немци обърнаха внимание върху това, че преди известно време федералният канцлер Ангела Меркел едва ли не всеки ден се срещаше с бившия президент на „Радио Свобода / Свободна Европа” Джефри Гедмин (Geffrey Gedmin), когото даже започнаха да наричат неофициален съветник на федералния канцлер. Говори се, че навремето той оглавявал хора на Държавния департамент на САЩ, но очевидно е, че в разговорите с Ангела Меркел са били засягани не само музикални теми...
Голямо влияние в Германия има и държавният министър в апарата на федералния канцлер Екарт фон Кледен (Eckart von Klaeden), чийто брат оглавява в концерна “Springer” отдела за връзки с правителството. Самият концерн е също активен проводник на американското влияние в страната, а Джефри Гедмин например до неотдавна регулярно публикуваше на страниците на влиятелния шпрингеровски вестник „Welt” свои коментари. Що се отнася до Екарт фон Кледен, той е също така член на организацията „Atlantik-Bгuecke e.V”, чиято основна цел е укрепването на тесните връзки на Германия със Съединените щати. В задачите на организацията влиза също така поддържането на лични контакти на немски политици с представители на американския истаблишмънт.
“Атлантически мост” (“Atlantik-Bruecke”) провежда редовни срещи с представители на американското военно командване в Европа. Срещите имат преимуществено затворен характер (по 500 членове от всяка страна). ”Atlantik-Bruecke” също така тясно сътрудничи с Билдербергския клуб, провеждащ регулярно свои конференции, в т. ч. и в Германия. На тях се канят известни политици, военни, журналисти, представители на профсъюзите и висшите училища. Това са секретни срещи и информация за тях не се предоставя. По най-тесен начин „Atlantik-Bruecke” сътрудничи с още една влиятелна организация – Американския съвет по Германия (American Counsil on Germany). Този списък може да бъде продължен.
През 2007 г. към федералния канцлер Ангела Меркел на нейния специален сайт бе зададен въпрос по повод споменатите в книгата на генерал Комоса „актове на канцлера”. Въпросът бе формулиран така: „Вие бяхте ли задължена да подпишете актовете на канцлера?”. Вместо Ангела Меркел, отговор бе даден от сътрудниците на отдела за информация към ведомството на федералния канцлер: „Споменатият от вас „таен договор” следва да бъде отнесен към областта на легендите. Такъв договор не съществува”.
Всичко това напомня важното решение на премиер-министърът на Великобритания в една от книгите за Хари Потър. Размишлявайки за съществуването на министерство на магията, след разговор с министъра на това ведомство, той се улавя на мисълта, че никога и на никого няма да разкаже за това, в т. ч. и на своя приемник.

Столетие.Ру


Превод Атанас Иванов

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар