Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2011 брой 16 НАЙ-ВЕЛИКАТА БИТКА НА БЪЛГАРИЯ

НАЙ-ВЕЛИКАТА БИТКА НА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

През 1196 г. е убит цар Петър – брат на Иван Асен Първи и заедно с него освободител на България от византийско владичество. Но с това родът на Асеновци не свършил. На политическата сцена излязъл третият от братята – Йоаница. България получила един от най-великите си владетели, известен с името Калоян (хубавият Иван). Непримирим враг на гърците и на Византия, опитен пълководец и държавник, за него интересите на България стоели над всички други интереси.

С желязна ръка Калоян усмирил болярите и гарантирал тила си, като се оженил за куманка. Срещу вътрешната опасност той не се поколебал да приеме (макар и неофициално) и помощта на богомилите. Калоян окончателно формирал геостратегическата цел на Втората българска държава – изпълнението на завета на Симеон – подчинение на целия Балкански полуостров на скиптъра на българските владетели и пълното обединение на югоизточните славяни. Към тази цел Калоян се движел неуморно, тази цел завещал на своите наследници. Но както станало при Симеон, историческият процес отново се „намесил” не в полза на Калоян, този път в лицето на Западна Европа и на нейните кръстоносни походи. През 1199 г. войските на 4-тия кръстоносен поход се устремяват през България към Цариград.
Идеен вдъхновител и организатор на похода е папа Инокентий Трети, военен ръководител - маркиз Бонифаций Монфератски, протеже на германския император Филип Швабски. Но истински ръководител на кръстоносците е престарелият сляп венециански дож Енрико Дандоло. Несметните богатства на византийската столица далеч по-силно привличат хитрия и пресметлив дож от съмнителните райски блаженства, които ще му донесе борбата за освобождението на Божи гроб. С намесата на Дандоло походът, по израза на Маркс, придобива характер на „търговска операция”.
Скритата цел на кръстоносния поход е да се осъществи старата мечта на германските императори – Византия да бъде присъединена към Свещената римска империя. Тази идея поддържа и кралят на Франция Филип Втори Август. Разгромът на Византия означава разгром и унищожаване и на всички държави на Балканския полуостров. Това ще стане пълен триумф на Западна Европа (тази мечта ще се осъществи чак след 1000 години).

Дори за съвременния изследовател, който разполага с много документи и сведения, все пак не е лесно да разкрие истинските планове и намерения на вдъхновителите, организаторлите и водачите на Четвъртия кръстоносен поход, а колко голяма прозорливост е трябвало да прояви Калоян, за да разбере това, което до последния момент остава тайна и за самите кръстоносци – че венецианските галери не ще ги отведат по-далече от Цариград. И Калоян започва гениална външнополитическа игра направо с папа Инокентий Трети. Българският владетел разбира, че отново започва двубоя между католическата и православната църква и в него България може да стане изкупителна жертва, но може и да извлече облаги.
На 12 април 1204 г. кръстоносците превземат Цариград, като го подлагат на грабеж, какъвто няма равен в историята на средните векове. Възниква Латинската империя начело с император Балдуин Фландърски. Рицарите вече не криели, че България я очаква съдбата на Цариград. Рицарските коне тъпчели китните български краища, в Пловдив се разпореждал фламандският рицар Рене дьо Три, който се накичил с титлата херцог Филипополски и гледал на българите като на презрени псета. В Домотика се разпореждал жестокият граф Хуто дьо Сен Пол. Рицарят можел да убие българина, да се гаври с жена му, да продаде децата му в робство, да ограби имота му и да го предаде на пламъците, без да предизвика гнева нито на бога, нито на своя сеньор (това може да отнесем към западноевропейските ценности, които днес настойчиво се налагат на българския народ).

Калоян разбрал, че с тези хора, не може да се говори на друг език, освен с езика на меча. Той надмогнал себе си и сключил военен съюз с византийците – общата омраза, общата опасност, общата надежда сплотяват вчерашните врагове
На 14 април 1205 г. армията на Калоян се среща с армията на 4-ия кръстоносен поход край Одрин – една от най-великите битки на Европа. Западът се среща в противоборство с Изтока, католичеството с православието, франко-немците – със славяните. В тази битка Западът е разгромен, император Балдуин е пленен, Енрико Дандоло позорно бяга и умира след няколко седмици.
Българската армия като ветрило се разгръща на юг от Стара планина в две посоки: към Цариград, където е наследникът на Балдуин Хенрих, и към Македония и Солун, където властва Бонифаций Монфератски. Крепостите по пътя на армията падат една след друга, кръстоносците продължават да търпят поражения. През юни 1207 г., някъде из Родопа, в теснините около Месинопол, пада пронизан от българска стрела Бонифаций Монфератски, а неговата глава занесли на Калоян, който без да се бави, обсадил Солун. Съдбата на града изглеждала решена, но на 28.10.1207 г. куманският пълководец Манастър го наръгал през нощта с копието си. Така Калоян споделил съдбата на двамата си братя – да загине от предателска ръка.
Цар Калоян остава в българската история като велик пример на владетел, единен с народа си, преследващ неуморно големите цели на държавата. По време, когато непоносимият феодален гнет е създал дълбока пропаст между господстващата класа и жестоко експлоатираното селячество Калоян успява да раздвижи народните низини и да ги насочи успешно към решаването на големи военнополитически задачи, от които зависи не само бъдещето, но дори и съществуването на наскоро освободената от чуждо подтисничество българска държава. Почти 400 години след Борис Калоян ще разбере двойните стандарти на западния свят и на католичеството и в името на народ и религия ще разгроми най-добрата армия на Запада, и ще отмъсти за поругаването на Константинопол и на източноправославието. Оттогава България ще попадне в черния списък на “лошите страни” за Запада и отмъстителните католически мозъци няма да забравят това до ден-днешен.
Поразителната вест за разгрома на латинската рицарска армия се разнася бързо из Европа. Дълго звънят тревожно и печално камбаните на католическите катедрали, из дворците и замъците в Англия, Франция, Германия и Италия се разказват ужасяващи подробности за неочакваната военна катастрофа. Кралят на Латинската империя е в български плен! Този, който мечтаеше да затъмни славата на Елада, Рим и Византия, лежи в една самотна кула в Царевец.

Французите си отмъстиха за това унижение дори след седем века - подписването на мирния договор с България през 1918 г. става в сградата на общината на парижкото предградие Ньой, бивше имение на графовете Дьо Ньой, един от които загинал от ръката на Калоян край Одрин. В тържествената зала, под парадния портрет на загиналия граф Дьо Ньой, българският министър-председател Александър Стамболийски слага подписа на унижена и предадена България. Високомерните представители на Франция тържествуваха. Не бяха забравили как българската войска ги громеше по бойните полета на Първата световна война, затова сега се наслаждаваха на унижението на победена и предадена България. Гледаха как се гърчи нашето Отечество, „възглавявано от чужда на националните му интереси династия и ръководено от корумпирана и подкупна интелигенция” (Уинстън Чърчил).

Времето на Калоян отдавна си е отишло! Днес България се брои за франкофонска държава и нейните държавници си позволяват да премълчават Русия като освободителка от турското робство. Това е то държавническо поведение, това е то историческа памет...
Няма да цитирам въздишката на Петко Р. Славейков през 1875 г., уморен от любовта си към Отечеството. Но все по-често се питам дали не е бил прав? Защото днес ние мълчим?

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар