Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

НАЦИОНАЛНАТА ИДЕЯ, СОЦИАЛНАТА КАУЗА И ПРАВОСЛАВНАТА ВЯРА

Е-поща Печат PDF

PУСКИЯТ ВЪПРОС ВЪВ „ВЕХИ” (1909 г.)

На шесто място. Във „Вехи” се правят показателни изводи по отношение на руската национална съдба и битие, на особеностите, характера на руските хора. Макар и неразгърнато, очертават се параметрите на руската национална идея като особена, религиозно въздигната, проникната от благородно месианство, патриотично устремена към високи истини, повеляваща да се опазват руското безкрайно пространство и руските форми на живот. Тази руска идея, според веховци, не съвпада с идеята на Запада. Тя обаче преминава през фази на договаряне и конфронтации със западния мироглед и културни традиции, през етапи на мир и войни, като в същото време Русия е държавата, която пази Западния свят от опасности, идващи от Азия.

Тук бих искал да отбележа, че по-достоверно би било, ако приемем руската култура – а тя наистина е особена и обособена, самостоятелно пулсираща и пребъдваща, сплит от загадъчния, неразгадан Изток и прагматизма, деловия характер на Запада, продължение на православната византийска духовност и идея за държавата - като източния дял на общоевропейската култура.

Западната култура не бихме могли да си представим без приносите и влиянията на Пушкин, Толстой, Гогол, Достоевски, Чехов, Тургенев, Горки, Кандински, Бунин, Шагал, Малевич, Мейерхолд, Скрябин, Станиславски, Айзенщайн, руския футуризъм, конструктивизъм и супрематизъм, Чайковски, Ана Павлова, Стравински, Маяковски, Рахманинов, Пастернак, Булгаков, и много други. По същия начин руската култура би останала недоразбрана и недоосмислена извън влиянията на Данте, Шекспир, Леонардо, Сервантес, Рабле, Молиер, Суифт, Бетовен, Байрон, Балзак, Гьоте, Мопасан, Шели, Шилер, Зола, френските импресионисти и кубисти, немския експресионизъм, Верхарн, Метерлинк, Сезан, Томас Ман, Лорка, Брехт, Пикасо, Ромен Ролан и много други.

Въобще в Русия винаги са се противопоставяли и борили две тенденции – на изолационизма и на съвместното кореспондиране, общуване с културата на Западна Европа (и света). През ХIХ в. успоредно работят, спорят и воюват славянофили, почвеници, религиозните мислители, които строят масивни прегради пред културата на Запада, и други - значима част на руската интелигенция, - които приемат руската култура като мощен и органично развиващ се фактор на общоевропейската култура. Те не намират нищо престъпно във възприемането и оригиналното „преработване” на идеи, които са възникнали първо на Запад. Буржоазните и социалистическите идеи също пристигат в матушка Русия от центрове на Западния свят (аз застъпвам това становище).

Руската интелигенция, тази, която симпатизира на социализма и революционната идея, която е и за плътни връзки с културата на Запада, според повечето веховци, е безбожна, лутаща се, неустойчива, размирна, бленува за кръв и въстания, намира се в превъзбудено състояние. Но руският народ го определят като дълбоко религиозен, творчески неукротим, пълен с енергия и строителна мощ, озарен от месиански копнежи, които правят хората по-добри и по-справедливи.

Руснакът, изповядват се веховци, е праведен и щедър, смирен по душа, но лесно се поддава на коварни проповедници, каквито са Михайловски, Белински, Чернишевски или Писарев, партиите и сдруженията на народниците, анархистите и социалистите. Манипулират го да върви след „максималистите”, които не знаят мярка в щенията си и все искат да взривят руската действителност. Мамят го да бъде жертвоготовен, но не заради абсолютните ценности, а заради относителни земни ценности. Авторите на сборника дефинират тази интелигенция като объркана и отчуждена от народа, самолюбива и външно алтруистична, вкарваща народното множество в грехове и авантюри.

Националната идея, отстоявана от веховци, отзвук, както посочих, от писания на Соловьов, Бердяев, Франк и др., има един вектор и това е векторът на държавнотворческото начало, на силната руска държава.

Проблемът на държавнотворческото начало, на силната държава (в руслото на руската национална идея) извежда до редица свои съвременни проекции. Ще обърна внимание на две от тях, свързани с промените, настъпили в развитието на днешното руско ляво движение, но и с начина, по който се възраждат идеите на руските религиозни мислители в Путинова Русия.

Първата проекция, както отбелязах, се отнася до съвременното битие и перспективи на лявата идея, до нейната жизнеспособност в новата историческа обстановка след 90-те години на 20 в.

Класиците на социалната мисъл, както се знае, призовавайки с основание за обединени усилия на всички онеправдани, експлоатирани хора в борбата им за справедливо общество, издигайки лозунга „Пролетарии от всички страни съединявайки се”, не се вглеждат със същата задълбоченост и духовно пристрастие във въпросите на националния живот, на нацията и отечеството, на националния интерес, който не всякога съвпада със социалния, без това да го лишава от ценностно значение.

Авторите на „Вехи”, обявявайки се срещу участието на човека в обществения живот и борби, твърдят нещо вярно: тогавашният руски социализъм, поставил на гребена на вълната обществените ангажименти на личността, се чуждее неоправдано от разработването на националния проблем във всичките му аспекти - като национална идея и свят, като специфики на руската душа.Чуждее се не само от дилемите на личността, но и на семейството. А това е крупен недостатък, който се отразява по-сетне и върху солидарността и „дружбата на народите” в СССР.

Според мен, тепърва на лявата идея на 20 в. ще й се наложи да търси и намира нови форми и интепретации на релацията общество – нация, и то като основополагаща в теорията и практиката на модерния социализъм. Историята показва, че нацията и държавата не бързат да изчезнат, както и че е заблуда, че пролетариатът няма отечество.

Тази максима за креативността на националната идея, изкупена с исторически опит, занапред ще става все по-актуална за човечеството, в конкретния случай за Русия и България. Същевременно социалната идея на новото столетие ще трябва да се върне към ценностната триада: личност – семейство – нация (човечество). Иначе анонимните дадености ще продължат да господстват над човека, да разрушават основата, върху която е изградена европейската цивилизация: националната държава.

Подобна характерност в европейския развой предполага премоделиране на взаимосвързаностите между национализма и интернационализма. Нека не се забравя, че съвременният неолиберализъм, а не прочистената от конформизъм лява идея, е силата, която действа за подмяна на националната държава с модела на регионалните общности, за въприемане на нацията като ненужен рецидив от 19 в. и 20 в.

Втората проекция се отнася до съвременна Русия, която под лидерството на Владимир Путин споява идеите на руската религиозна мисъл и на руския социален опит през 20 в.

В днешната Руска федерация се внедрява идеята за могъщата руска държава в крепък съюз с православната вяра и Църква (съкровена мечта на веховци). Властта е централизирана с президент, предопределен да повтори подвига на справедливия и силен император. Прави се всичко възможно, за да се отстои руската национална идея; за да се защити независимостта и суверенитета на държавата. Дава се път на еволюционното, а не на революционното развитие. Утвърждава се капитализъм, при водеща роля на държавата. Въпреки че официално се отрича, в Русия се строи държавен капитализъм (в съветска Русия се строеше държавен социализъм).

От друга страна, Русия на Путин в редица отношения възприема левите аспекти на социалната политика, провеждана от предишната съветска държава. Подобрява жизненото равнище на трудовите хора, полага грижи за уреждане на бита им както през близкото минало.

В отличие от периода на Михаил Горбачов и Борис Елцин, в съвременна Русия се доразвиват част от принципите, върху които се градяха съветската наука, образование, култура и спорт. Отново Руската федерация претендира за място под слънцето като световна сила (както през най-добрите времена на царска Русия, но както и през съветския период). Отново е повишено вниманието към армията и нейното въоръжаване. Съхранени са редица символи от съветско време: химнът на СССР - с малки текстови поправки, става химн на нова Русия; с държавен указ е разпоредено емблема на руската армия да са националният трикольор и червеното знаме на Съветската армия.

Путин не позволи, въпреки вътрешния и външен натиск, да бъдат разрушени паметниците на съветската епоха. Запази мавзолея на Владимир Ленин в Москва. В исторически план отказа да реставрира имотите на собствениците отпреди Октомврийската революция. Не върна монархията, каквито искания имаше. Не пристъпи към акта „декомунизация”. Не разруши институтите на националната сигурност от съветско време, както това се случи в бившите социалистически страни в Европа. Заяви, че историята на Русия няма да е сбор от негативни оценки и тотални отрицания, а въз основа на позитивите във всеки исторически етап на Русия ще се правят обобщения и за мрачните аспекти в отечественото минало.