Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ГОЛЯМ КАТО НЕБЕТО НАД БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

На 30 юни 2002 г. си отиде последният патриарх на българската литература и любовта към Отечеството. Отиде си Николай Хайтов. Всяка дума, казана за него, 15 години след неговата смърт, ще бъде неточна и слаба, защото силен и могъщ с корените си и духовния си ствол беше този велик човек приживе. Всяка дума за него може да прозвучи и като клише, но като клише, което побира в смисъла си необятни значения за българската съдба. Защото за Николай Хайтов никога не би се намерило точното, дълбоко и всеобемащо определение. Той беше наистина последен, но и най-голям, пръв, но не между равни. Трудно е да се открият думите, които да кажат нещо повече за истинската му същност и роля в българския духовен и политически живот. Той остави след себе си томове страници, които ще останат в градивото на българина със своите вечни стойности.

Той бе човекът, който наново създаде богохранимия пантеон на България. Той бе човекът, който неуморно бдеше, неуморно се бореше и отстояваше българщината във всичките й разнолики превъплъщения. Той бе човекът на 20 век, но всъщност бе човекът на извечните български времена. Свещените му думи и пророческата му дарба, присъща на малцина измежду първостроителите на българската писмовност, намираха блестящия си израз в неповторимите му творби. Живото му слово и като събеседник, и като самотен строител на българското изначалие, побираше в себе си живия въглен и носеше огъня на прометеевската борба.

Николай Хайтов се бори. Бори се цял живот. За думите български, за иконите български, за истините български, срещу съдбата българска!.. Беше се врекъл на Апостола, гробът на Левски не го оставяше на мира, и той не се смири, докато не убеди и другите в истинността на своите провидчества. Пречеха му, пречеха му цял живот малките хора. Гонеха го, но не в него бе дяволът, дяволът се беше вселил у другите. Подсичаха корените му, а той могъщо ги отпускаше върху българското духовно паство. Издигаше ръст като любимите му явори, пращаше благодатната си сянка върху всичко, което се бореше за родината и българщината. Пазеше ни, дори със сянката си ни пазеше.

Николай Хайтов не беше по мярката на своето време. Като никой друг, той общуваше с вечните стойности, с извечните български извори и написа най-прекрасните творби на съвременната, неподправено българска книжнина. А бе неутолима жаждата ни, която смисляше светлата евангелска изповед: жадни сме за истинното слово, Учителю, и никога няма да му се наситим.

Писателят Николай Хайтов остави след себе си пантеон от творби, в които искрящо и мощно властваха вечните образи на българската земя. Книгите му редяха тираж след тираж и той все бе недостатъчен... Той ни напомни, че народът, забравил история и чувство за национално достойнство, не е щастлив народ. Че този народ го слетява съдбата на жертвено агне, а не на духовен пастир, какъвто вековете и превратностите на съдбата са му определили да бъде за славянския род.

Хайтов говореше винаги ясно, защото ясна бе мисълта му. Говореше винаги с факти, защото това са аргументите на боговете. Говореше винаги красиво, защото не се подаде на лъстивите песни на враговете на българския род.

За нас той беше Войводата, защото наистина беше пръв. И ще остане винаги Войводата, защото винаги бе пръв.

Гнусеше се от калъпа на еснафското удобство, защото не това беше неговата мярка. А и нямаше как да му бъде по мярка. Той беше Николай Хайтов! Беше като крайните дървета в гората, които я пазят от гороломите. Мярката, която той създаде, за гороломното време на България, стряскаше сивите и дребни душици. Стряска ги и ги плаши и днес.

Войводо, винаги сме те обичали. Днес може би по-истински и по-съдбовно поради това, че твоето място остава празно. Единствената ни утеха е, че ти ни научи да обичаме сурово. И сам ни даде пример за това.

Позволи ни в този ден, петнайсет години след твоята кончина, да изплачем онази скрита мъжка сълза и да изречем онези заветни думи, които, според суровия кодекс на твоите родопски властелини, не си позволявахме: обичаме те, Войводо! И дори те да не са мехлем за неспокойната ти душа, те са нашето признание, че браним твоето име. И твоето дело. И че няма да се откажем. Защото помним: „Загубим ли България, загубили сме всичко”.