Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

БИБЛЕЙСКИЯТ ПРОЕКТ ПРИКЛЮЧИ. НАРЕД Е ТОТАЛНАТА ДЕБИЛИЗАЦИЯ

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 15

 

• Дефицитността в икономиката е характерна черта на социализма

– Защо в соцлагера недоволство от от живота и от правителството беше повсеместно?

- Причините са няколко. Първо, хората не ценяха онова, което имаха. Те гледаха снимки или кадри от филми с пълни рафтове, сто вида колбаси, сирена, модерно облекло; сравняваха и заплатите. Но в същото време „забравяха” колко отива за плащане на данъци на Запад (до 50 %), „забравяха” за платената медицина и образование, за кредитното робство, за краткия отпуск.

Забравяха” да добавят към заплатата си разходите на системата по осигуряване на безплатна медицина, на образование и много други неща. Когато го почувстваха - след разрушаването на системата, - беше късно. В Корана обаче е казано: „Нека сега се наслаждават, после ще разберат!”

Днес е ясно, че за Русия и за Източна Европа десетилетията на социализъм бяха най-доброто и по отношение на благосъстоянието, и по отношение на историческата субективност на времето.

Второ, социализмът бе много по-уязвим за критиките на обществото. Той проповядва социална справедливост и равенство, а те някак си се нарушаваха в хода на развитието му и превръщането на номенклатурата в квазикласа, задоволяваща своите материални потребности в значителна степен на Запад. Това беше явно противоречие между реалността и прокламираните идеали. А пък капитализмът (и постсъветската реалност в Руската федерация, в Чехия, в България и т.н.), още повече след разрушването на социализма, няма от кого да се страхува и от кого да се притеснява. Тя сякаш обявява: да, нашето общество е експлоататорско, има пазар, конкуренция, оцелява силният. Това е то свободата...

Много от претенции, които могат да се предявят към социализма, не могат да бъдат предявени към капитализма. Какво може да отговориш на онзи, който постулира: „Да, така е, аз съм лайно! Такава е нормата!” Е, какво да кажеш?

С други думи, значителна част от недоволството в соцстраните бе недоволство от нарушаването на принципите на социализма и глупавата увереност, че капитализмът може да се поправи с инжекция.

Е, поправиха ли го? Стана ли по-добре? Ако перифразирам Гогол: „И какво, синко, помогнаха ли ти пиндосите? Стана ли твоята родина втори Пиндостан?” (7)

Трето, почти всички жители на Pax Socialistica в една или друга степен ги дразнеше СССР, дразнеха ги руснаците - силните винаги дразнят – и всеки по различни причини. Поляците, защото сме ги били и защото, както и да се величаят, велика култура не са създали, а каквото са били, такова са си останали (и остават) - заден двор на Запада. А пък Русия и велика култура е създала, и империя. Други, защото полегнаха на Хитлер, а пък руснаците не само не превиха гръб, ами счупиха и гръбнака на Третия райх. Ние победихме, кой друг в Европа победи? Руснаците са единственият славянски народ от имперски тип, изградил успешна империя (сърбите също са имперски народ, но исторически, по обективни причини, им е било трудно да постигнат успех).

Всичко това противопоставя руснаците на повечето славяни, а също и на всички неимперски народи, оказали се в руска орбита, но така и неразвили историческа благодарност задето руснаците винаги са ги защитавали от Запада, преди всичко от немците, от вълчата тевтонска глутница. И е бил прав Константин Леонтиев в своя скепсис по отношение на „славянското братство”. „Имперското братство” е по-здраво.

Това трябва да се помни, защото към средата на 21 в., под натиска на милиони араби и негри, Европа ще започне да се пука по шевовете и народът ще хукне към Русия за защита. Тогава ще трябва да си „спомним за всичко” - без злорадство, но и без емоции, само с трезва преценка. Стига сме спасявали неблагодарните, които на втория ден след поредното спасение ни плюят в гръб и започват да се кланят „на Запад”. Когато чуя как същите тези поляци казват „ние сме Западът”, ми се приисква да им кажа: „Разправяйте го на немците!

- Това беше ли последица от лошата икономика?

- Икономиката е елемент на системата; системата (извъникономическото разпределение на факторите на производство, класовия интерес) определя елементите, а не обратното. Освен това икономиката на СССР и соцлагера като цяло не беше нито лоша, нито слаба.

Да видим цифрите.

До 1985 г., т.е. до перестройката, СССР заемаше второ място в света и първо в Европа по индустриално производство. През 1975 г. относителният дял на СССР в световната индустрия бе 20 % (за сравнение, през 1999 г. САЩ бяха с 20,4 %, ЕС – с 9,8 %); съветският БВП беше 10 % от световния. В същата 1975 г. националният доход на СССР бе 60-65 % от националния доход на САЩ. Израелското разузнаване посочва още по-високи цифри. Според изчисленията на израелските анализатори стандартът на живот в СССР, включително платените и безплатните услуги, а също и т. нар. неоценими хуманитарни фактори (ниво на престъпност, социална защитеност), представляват 70-75 % от американския и тенденцията бе за догонването му.

От 1970 до 1975 г. делът на отраслите, които в най-голяма степен определят ефективността на народното стопанство (машиностроене, електроенергетика, химическа и нефтохимическа промишленост), нараства от 31 на 36 %; след това започва да буксува, но достигнатото към 1975 г. ниво остава високо.

Също така за посочения период продукцията на машиностроенето се увеличава 1,8 пъти, в т.ч. изчислителна техника – 4 пъти (на границата на 60-те и 70-те години са свити важни направления в тази област, но не всички, впрочем, изоставането от САЩ по линия на електронноизчислителната техника стремително нараства); прибори, средства за автоматизация и резервни части за тях - 1,9 пъти. През 1975 г., при население 9,4 % от световното, на СИВ се падат повече от 30 % от световната промишлена продукция и над 25 % от световния доход; СССР произвеждаше 60 % от индустриалната продукция на СИВ.

От 1951 до 1975 г. делът на социалистическите страни в световната промишленост се увеличи 1,5 пъти (от 20 % на 30 %), докато делът на капиталистическите страни падна от 80 % на 50 % (а в САЩ - от 50% на 22–25%).

Към това трябва да добавим успехите на съветското селско стопанство в периода 1985–1990 г. и особено 1991 г.: ръстът бе 9,8 % в сравнение с 5,8 % в предишната петилетка.

СССР осигуряваше най-ниските цени на хранителните стоки в Европа. Потреблението на човек от населението през 1990–1991 г. достигна максимума в нашата история от 20 в.: хляб – 119 кг, месо – 75 кг, риба – 20 кг, мляко и млечни продукти – 386 л, яйца – 97 картона (97 х 30 бр. – Бел. ред.).

През 1990-а и 1991-ва реколтата бе изключително висока, както и увеличението на главите добитък. А в същото време рафтовете на магазините оставаха празни – дефицитът се създава съзнателно, за да се озлоби окончателно населението в градовете срещу социализма, да се провокират безредици.

От колхозите целенасочено не се изкупува продукцията, вместо от тях, селскостопански стоки се купуват от канадски фермери – 5–6 пъти по-скъпи. По този начин се разрушаваха и колхозите.

Това се правеше и с цел населението да усети заплаха от глад и така да се мотивира повишаването на цените. Последното, което не е нищо друго освен експроприация на парите на населението, трябваше да лиши народа от финансова възможност да участва в приватизацията, която бе планирана за „нашите”.

Сплашването на населението от страна на правителството и на официалните средства за масова информация през есента на 1991 г. бе най-важната подготовителна акция за приватизацията.

 

Всъщност нямаше никаква заплаха от глад, това бе лъжа, разобличена в движение от специалистите. По-късно правотата им потвърди и Централното статистическо управление.

Е. Т. Гайдар настояваше, че необходимостта на страната от хляб за половин година била уж 25 млн. тона, а пък в края на 1991 г. в страната имало едва 10 млн. т при месечно потребление от 5 млн. тона. Оттук и изводът: след два месеца - глад и предстояща гражданска война. Точно на това се крепи лъжливият либерален мит за „Гайдар - спасителя на страната”.

Действителността бе абсолютно различна. Гайдар съзнателно изчисляваше хляба и хлебното зърно за фураж, т.е. месечното потребление, на 2 млн. тона; обаче към това трябва да се добавят наличните 2 млн. тона от Държавния резерв и 3,5 млн. тона зърно от внос, който трябваше да влезе през декември 1991 – януари 1992 г. Т.е., до новата реколта в края на юли – началото на август 1992 г., това бе повече от необходимото. Но основното в лъжата на Гайдар дори не бяха тези 5 млн. тона ежемесечно потребление на хляб в страната, а това, че 26 млн. тона са всъщност годишно потребление, а не за полугодие.

Това потвърждава и статистическият отчет от 1992 г. Само че през есента на 1991 г. Елциновият отбор успя да прокара лъжата във всички медии.

- Възможна ли е система, подобна на социалистическата, но с по-добра икономика?

- Вече казах, че социалистическата икономика не беше слаба; нещо повече, тя беше успешна, особено в сравнение с капиталистическата, колкото и парадоксално да звучи.

У нас, за съжаление, зле си представят реалностите в икономиката на САЩ през 70-те-80-те години. Сега при нас не е социализъм - а добра ли е икономиката ни?

В по-голямата част от капиталистическия свят икономиката е лоша и животът е тежък. Това признават дори такива апологети на западнизма-капитализма като Г. Явлински и Е. Гайдар. Те отбелязват „жалкото състояние” и „постоянната бедност” на повечето капиталистически страни.

Наистина, рецептата им за успех беше странна: частичен отказ от суверенитет по пътя към евроатлантическа интеграция, иначе казано - периферия и бедност.

Трудно е да се каже кое тук е повече - дали добре известната лъжа или безнадеждната тъпотия. Нали именно отстъпването на суверенитета на Запада, което води до диктат на транснационалните компании, е причина и за бедността и периферийността на повечето капиталистически страни?!

Светът на капитала е свят на бедността, при това растяща

През 2009 г. 1 % от населението владее 44 % от световното богатство; през 2014 г. – 48 %; през 2016 г. – 50 %.

През 2015 г. под линията на бедността (с по-малко от 1,25 щ.д. на ден) в света са живели 830 млн. души (14 % от населението); още около 40 % живеят с 2 щ. д. на ден.

Добрата икономика” е в онази част на капиталистическия свят, която ограбва слабите (колонии, полуколонии) и печата доларови хартийки.

Да, за пореден път да се чудиш какви хора са изтласкали на върха и перестройката, и постперестройката... Обаче вероятно точно такива са подбирани за осъществяването на полуколониалната схема.

- Дефицитът и опашките задължителен спътник на социализма ли са?

- За съжаление, дефицитността на икономиката е характерна черта на социализма във вида, в който той реално съществуваше в историята. За нея има няколко икономически и политически причини. Първо, необходимост от ускорено развитие на военно-промишления комплекс и поддържане на военностратегически паритет със Запада при по-малък брутен вътрешен продукт, отколкото у колективния Запад.

Трябва да се помни също, че в соцлагера основната военна тежест беше върху СССР, докато в НАТО военните разходи се разпределяха по-равномерно. Например през 1975 г. военните разходи на Варшавския договор са 110,3 млрд. щ.д., от тях - 99,8 млрд. от СССР; на НАТО – 184,9 млрд., от тях 101,2 млрд. от САЩ; за 1980 г. - съответно 119,5 млрд. и 107,3 млрд. и 193,9 млрд. и 111,2 млрд.

Естествено, че страни като промишлено развитите ГДР и Чехословакия се сблъскваха със значително по-малък дефицит. А пък Полша, Румъния, Унгария и България поначало са много бедни страни.

Сега във всички посочени страни дефицит няма, а хората живеят много по-зле.

В СССР през 1990 г., т.е. в навечерието на краха на системата, когато ни убеждаваха как всичко е лошо и ни заплашваха с наближаващ глад, потреблението на месо и месни продукти е 78 кг на глава от населението (внос - 13%), а след 15 години в Руската федерация имаме 57 кг (внос - 35%). Значи не всичко трябва да се мери с дефицита като показател сама за себе си.

Второ, разбира се, за дефицита имаше и икономически причини, свързани със спецификата на социализма като система - тромава административна система, липса на усъвършенстване на социалистическите методи на планиране. В СССР плановата икономика де факто прекрати съществуването си през 1972-1973 г. и бе заменена от икономика на съгласието (8), която се опитваха да „лекуват” с капиталистически методи. Е, излекуваха я.

Трето, дефицитът, който бе зле съвместим с икономическия живот на системата, бе създаден в СССР изкуствено през 1989–1990 г. чрез закона за държавните предприятия (приет на 30 юни 1987 г., влиза в сила за всички предприятия от 1 януари 1989 г.).

Според този убийствен за икономиката на СССР закон по-голямата част от предприятията получават право на непосредствен излаз на световния пазар, т.е. де факто бе ликвидиран монополът на външната търговия. Стоките на тези предприятия се реализират на световния пазар за долари; след това, в страната, доларите се обменят за рубли, възниква огромна маса рубли, които не са обезпечени със стоки. В СССР от времената на кредитната реформа, 1930-1932 г., твърдо се поддържаше равновесие между стоковата и паричната маса, между кешови и и некешови плащания. Действието на закона за държавните предприятия още през 1989 г. потроши тази система и населението се хвърли да омита от рафтовете всичко, което остана в магазините.

През 1990–1991 г. някои прилежни „демократи” открито призоваваха да се създаде дефицит, масите да озлобеят срещу системата, срещу социализма, а спасението от дефицита, естествено - „пазарна икономика”, т.е. капитализъм.

Трябва да се каже, че и досега живеем с митове за самите себе си, за Съветския съюз, за дореволюционна Русия, за нашите исторически дейци.

След 1991 г. изведнъж започнаха да изплуват на преден план пълни неудачници, представяни като фигури с исторически мащаб – Александър II, който сложи основите за революциите от 1905 и 1917 г., П. А. Столипин, Николай II. Всичко това се проектира върху днешната действителност и поради лошото познаване на историята се напълни с негативни практически резултати.

Например създадоха Столипински клуб (впрочем, на него възложиха разработването на програма за икономическото развитие на Руската федерация). Организаторите на клуб „Столипин” очевидно тръгват от вярването, че е успешен държавен деец. А как точно? Ами припомнят думите на Петър Аркадиевич за „велика Русия” и т.н.

Все пак, ако „столпиновци” познаваха историята по-добре, по-скоро биха се замислили дали името прави нещата... Ако наречеш яхтата „Победа”, е едно, друго, ако е... „Беда”. Явно на членовете на клуба им харесало, че Столипин искал да извърши масова приватизация на земята (принудителна) и да разруши колективното стопанство.

Това бе напълно в духа на елциновщината, в духа на схемите на Гайдар–Чубайс и техните презокеански куратори. Обаче резултатите от столипиновата реформа са провал. Реформата не спряла спада по всички показатели на глава от населението, обратното, ускорила го и обедняването на селското население в централната част на страната получило катастрофален размах.

Първият селскостопански конгрес в Киев, през 1913 г., отчита, че на повечето селяни реформата нищо не им дала, провалила се. Временното правителство през 1917 г. признава, че столипиновата реформа не се осъществила.

Показателно е, че към 1920 г., по време на Гражданската война, селяните връщат 99 % от земята в общинската собственост. Ето го отговорът на селяните към Столипин.

Столипин е типичен реформатор неудачник, дейността му не е никаква победа, а беда. Включително и за строя, чиито интереси защитава и чието съществуване се стреми да удължи.

Още по-плачевни са политическите резултати от реформата. Стремейки се да разруши общността, Столипин превръща най-широката прослойка от наивни монархисти консерватори, каквито са селяните, в аграрни революционери. А за това какво би станало с Русия, ако Столипин не беше просто пишман реформатор, е страшно да се помисли дори. В този случай революцията в Русия би избухнала някъде през 1912 или 1913 г., тъй като в градовете щяха да се озоват 20-30 млн. лишени от земя селяни, които няма къде да си намерят работа.

Ето тук щеше да е ударът по Столипин, при това доста по-жесток, отколкото през 1917 г., и той, против волята си, приближи революцията. Но би могъл да я приближи много повече.

Прокрадва се и мисълта, че може би „столипинските клубари” всичко това са го знаели и тайно са симпатизирали на революцията? Дали не са имали някакви идеи? Не, по-скоро не. Ами сега? Бързо да прелистим учебника по история!

Ето ви само един пример за това докъде води лошото познаване на собствената история, а примери - много.

• Нищият не може да седи редом с господаря

- Геоклиматичните катастрофи случайност ли са или реакция на разумната планета (а и на Космоса) срещу разрушаването й от човека?

- Геоклиматични катастрофи е имало и преди появата на човека. Даже днес мащабът на дейността на човека е толкова малък, че няма как да повлече глобална геоклиматична катастрофа. Не бива да се обръща внимание на приказките на недобросъвестни еколози. Обаче природата трябва да се пази, включително от човека.

Що се отнася до термина „разумен”, той едва ли е приложим за планетата. Бих предложил понятието организирана цялост, ориентирана към поддържане на равновесие, т.е. самосъхранение, и елиминираща всякакви елементи, застрашаващи цялото. Външно това изглежда като разумно поведение, но е нещо друго, не по-лошо и и не по-добро - просто друго.

- Западните елити се отнасят много сериозно към тази тема, това означава ли, че знаят повече от нас как функционира природата?

- Първо, знаят повече. Западните елити са по-стари от нашия. Второ, те са по-добре организирани, те са вкоренени в своята история. Нашите „елити” - допетровският, петербургският, съветският, са съществували относително кратко, за да станат действително елит. При това у нас господстващите групи никога не са били самостоятелни, а са функция на органите на властта, докато елитарността винаги е субектна.

На Запад изследванията за вероятността от геоклиматична катастрофа се водят в секретен режим последните 50-60 години. Имам информация, че в средата на 80-те години на 20 в. у западните изследователи се появява увереност, че в Западното полукълбо в края на 90-те години ще се случи катастрофа и че единствената стабилна зона ще остане територията на СССР.

В началото на 90-те тревогата намаля, сроковете се отдалечиха, но заплахата от геоклиматична катастрофа си остана.

– Смятате ли за рационално мнението, че нашата планета сама изтрива изгубени клонки на развитие, дали са динозаври или цивилизации без перспектива („Чукът на Луцифер”? (9)

- Напълно е възможно. Планетата е цялостна система.

– Споделяте ли мнението, че съвременното общество прилича на болен от рак организъм, лишен от чувство за болка?

- Да, обаче има чувство за болка, и то е уродливо - маниерничене, например. Тази болка сгърчва дори уродите и социопатите. А що се отнася до вашата метафора, понякога ми се струва, че има огромен тумор, а странично на него се е настанило онова, което е останало от здравото общество. Тук неволно се сещам за „ножицата на Окам” (10).

- „Върховете” не изпитват дискомфорт, когато „низините” изпаднат в тежко положение!

- „Върховете”, по правило, са безчувствени към „низините”, особено тези „върхове”, които вчера са излезли от калта и които по своята същност са антиаристократични, гнили.

Достатъчно е да си спомним недалечната история, когато поредната група „аристократи от помийната яма” искаше да огради своите „Патрики” (11) от бедняците от „спалните” на Москва.

Не разбират, че със

социалния си расизъм

сами разпалват класова ненавист, която след това ще удари по тях или по децата им. Трябва да прочетат отново Джон Дън: „Не питай за кого бие камбаната – за тебе бие.”

- „Низините” нямат свобода за маневри и изход от тежкото положение?

- Социалният триумф на „низините” е нещо рядко в историята. СССР в продължение на няколко десетилетия бе триумф на обикновения народ, все пак от средата на 50-те народният социализъм на сталинската епоха започна да се превръща в „номенклатурен социализъм” на столоначалниците (12), на които вече в края на 60-те много им се прииска да се интегрират със световната капиталистическа система; ама че са господари на световната социалистическа система, не ги вдъхновяваше...

При това световната капиталистическа система се асоциира от много от тези хара, както и от техните постперестроечни наследници, със сладък и красив живот, често в най-вулгарния му вариант. Това много ми напомня мечтите на бандита Джон Колорадо от филма „Златото на Маккена”, старателно пазещ пожълтял вестник „Парижки живот”, в който са нарисувани девици, танцуващи канкан, богати кръчми и техните постоянни посетители. „Парижки живот” е доминантата на неговото поведение.

Тези, които размениха световната социалистическа система, алтернативна на капитализма, се обиждат, че не са им запазили място в центъра на капиталистическата система. Горките, преди вие бяхте господари на Голямата система; съгласявайки се „да се станете буржоа”, т.е. да се включите в друга Голяма система като неин елемент, се съгласихте да станете господарчета на малка системка, превръщайки в такава Голямата.

Цялото определя елемента, а не обратното

Нищият не може да седи редом с господаря, за него той е просто управител на чифлика.

С господаря на Голямата система СССР господарите на Запада бяха равни, а сега – excuzes-nous (извинете), стана като в стиха на Тимур Кибиров (13): „Ние самите оповръщахме барабана. / И ето сега нас гонят, нас ни изключват”. Даже с изпадащия в маразъм Брежнев нито един западен лидер не си позволи да разговаря така, както с късния Горбачов или с Елцин.

- Съвременният капитализъм е мелница за смилане на ресурси и изхвърлянето им в помийната яма. Повечето от тези ресурси са невъзобновяеми.

- Днешният капитализъм си е помийна яма. Един от символите му е инсталация с фекалии, прокъсани джинси и дантелено бельо.

• „Побеснелите финанси са признакът на смъртоносната болест капитализма”

- Възможна ли е планова икономика без кризи, ориентирана към удовлетворяване на човешките потребности?

- Едва ли. Неравновесието и нелинейността са иманентни качества на живата природа качества; „вечный покой/ сердце вряд ли обрадует,/ вечный покой/ для седых пирамид” (14). А ако говорим за настъпилото столетие, то ще бъде глобален „бунтовен век”, нестабилността и кризите са неговата норма.

– Възможна ли е ресурсно ориентирана икономика, в която финансите ще заемат полагащото им се подчинено място?

- Разбира се, че е възможна. Побеснелите финанси са признак на смъртоносната болест на капитализма, неговата

„целувка на смъртта”

В нито една социална система, освен капитализма, и то само в късната му, летална фаза, не сме виждали толкова всеобхватна власт – дори не на парите, а на нещо странно. Все пак парите по същество са отмрели. Ако можеш да напечаташ колкото си искаш с нищо необезпечени хартийти, това означава, че тези хартийки нямат нито една от петте базови функции на парите. Все едно огнище, нарисувано на лист хартия...

– Какво е попречило на Леонтиев да създаде теория за такава икономика?

- Не знам, може да не й е дошло времето; може да се е интересувал от друго; може би САЩ не са най-доброто място за разработка на такава теория.

- Всяка наука е ценна с базираните на нея предвиждания. Какви предвиждания може до предложи историческата наука днес?

– Историческата наука нищо не може да предложи. Предлагат го хората, т.е. историците, а те, по правило, се занимават с миналото, при това по-често описват малки късчета от него. Научната история - историологията, все още предстои да бъде създадена.

Прогнозата за близкото бъдеще е проста:

капитализмът ще умре

едва ли ще доживее до средата на 21 в. и със сигурност няма да доживее до началото на 22 в. Ще умира некрасиво и кърваво. Значителна част от планетата ще се варваризира. Белите хора ще останат видимо по-малко, на тях им предстои да се сражават до смърт, за да останат в историята, но сами са си виновни, че са допуснали подобна ситуация.

Още отсега децата, и най-вече момчетата (от тях ще пораснат мъжете), трябва да се възпитават за живот в условия на военно време: „Искаш ли мир – готви се за война”. И трябва да се възпитават не по примера на педерастите и проститутките, а с героични примери.

Обърнете внимание: от екраните изчезна героичното, от училищните кабинети изчезнаха портретите на героите-първопроходци.

Идеологията и религията ще останат в миналото, тяхното място най-вероятно ще заеме магията, тясно свързана с високите технологии, преди всичко когнитивните. Нивото на културата на обществото като цяло ще спада. Фамилните библиотеки ще станат разкош, но волевият интелект и знанията във футуроархаичния свят ще се ценят много високо.

Един съвет към родителите:

сериозно се заемете с образованието на децата, не позволявайте дезеираното (15) училище да ги превърне в космополитни дебили.

Ако не стане катастрофа, на границата на 21 и 22 век ситуацията ще се стабилизира и ще възникне нова социална система, твърде различна от онази, която описаха великият Иван Ефремов в „Мъглявината на Андромеда” и ранните Стругацки в книгата „Завръщане. Пладне, XXII век”. Каква конкретно ще е тази система, зависи от това кой и как през 21 в. ще победи в борбата за бъдещето. Изводът е, че трябва да се възпитават победители.

Обаче всичко може да се промени от геоклиматична катастрофа или например огромен астероид, както е станало преди 65–70 хиляди години, когато от човечеството остават няколко хиляди души, ако не и стотици, преминали бързо през „гърлото на бутилката” на Историята. Ние сме техни потомци. Не е изключено (условно) да се наложи внуците на нашите внуци да преживеят катастрофа от този род. Това не означава, че трябва да сме песимисти, напротив. Както е учил великият марксист на 20 в. Антонио Грамши: „песимизъм на разума, но оптимизъм на волята”. Или както казва героят от разказа на Дж. Олдридж „Последния дюйм”: „Човек може всичко... ако не си скъса задника”.

За да успееш, трябва да имаш сила; за да не си скъсаш дупето, трябва да имаш ум.

Ведно с разбирането на тенденците на световното развитие това е изключително мощна триада, необходима за Победата.

Напред, към Победата!