Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

Съвременните военни интереси на САЩ в Африка

Е-поща Печат PDF

Голямата част от Африка получи „независимост” след Втората световна война. 1960 г. се смята за Година на Африка, тогава 13 държави получиха независимост, по-голямата част - бивши френски колонии и подопечни територии на ООН, намиращи се под френско управление. Страни като Камерун, Того, Република Мадагаскар, Конго (бивше Френско Конго), Дахомей, Горна Волта, Бряг на Слоновата кост, Чад, Централноафриканската република, Габон, Мавритания, Нигер, Сенегал, Мали, както и Нигерия (най-голямата по население страна, принадлежаща на Лондон, Белгийско Конго - най-голямата по територия) получиха „независимост”. Днес тези страни рядко попадат в обектива на световните информационни (или дезинформационни?) средства. Най-много да се види някой репортаж как някъде е избухнала война, станал е преврат, проведени са избори, но най-вече се показва природата.

Една от тези „забравени” страни е Мали. Мали е бивша френска колония, изглежда процъфтяваща, през последните 15 години тук няма войни, геноцид, преврати, така характерни за Черна Африка. Видими са всички признаци на демокрацията – демократични избори, социална стабилност, ръст на икономиката повече от 10 %. Но има един смущаващ факт – САЩ имат военна база в Гао, американските войници са тук и в съседен Нигер, а цялата северна пустинна част на Мали е окупирана от мавританската армия със съгласието на демократично избраното правителство на Мали. Докато на земята имаше СССР, в САЩ превалираха военностратегическите интереси. На практика това се преля в създаване на нови и усъвършенстването на старите бази.
На 1 януари 1983 г. бе създадено Централното командване (Сentcom), чиято сфера на действие до 2002 г. обхващаше територията на 25 страни, в това число 11 държави от Африка (Египет, Джибути, Кения, Сомалия, Република Мавриций, Република Сейшелски острови, Судан, Танзания, Уганда, Етиопия, Еритрея). Министърът на отбраната на САЩ К. Уайнбърг се изказва пред Конгреса на 22 декември 1983 г., говори за глобалната американска стратегия за „развръщане на сили на предните рубежи”. Това командване, както и другите стратегически военни командвания на САЩ, има важна роля в провеждането на политика на имперската сила от страна на американската администрация. Става дума за защита на стратегически важни наземни, морски, въздушни комуникации, които при военни действия може да се използват за транспортиране на войски и товари. Освен това става дума за защита на пътищата за доставка на жизнено важните за американската икономика суровини от посегателствата на потенциален (потенциални) противник (противници) във всеки международен конфликт, където участват САЩ или съюзниците им от НАТО.
На практика тази политика се изразява в строителство и модернизация на вече съществуващи военни бази с различно предназначение. В Египет това е Кайро-уест (Запад), Уади-Кен, Луксор, Асуан, Рас-Банас (на брега на Червено море), военни обекти в района на оазиса Таратра, близо до Мерс-Матрух, в района на Ел-Аламейн (на брега на Средиземно море); в Кения – модернизиране на акваторията на пристанище Момбаса за акостиране на големи кораби; в Сомалия – реконструкция на летището и пристанището в Берберия; в Судан – военни бази в Суакин (на брега на Червено море), Ел-Ташер (близо до границата с Либия и Чад) и в Донгол (северно от Хартум); в Джибути, със специално споразумение, САЩ получиха достъп до френските бази в страната; в Мароко – военни обекти в Танжер, Сиди-Яхия, Сиди-Букнаделе, Бен-Херир, Бен-Слиман. Между САЩ и Мароко бе постигнато споразумение за „стратегическо съгласие”.
Предполагаше се, че всички тези бази и обекти са предназначени за „сили за бързо реагиране”, които ще се използват както от Центком, така и от стратегическото командване на американските сили в Европа. В зоната на тяхната оперативна отговорност влизат Алжир, Ангола, Бенин, Ботсвана, Буркина Фасо, Бурунди, Камерун, Кабо Верде, ЦАР, Чад, Конго (Бразавил), Кот д’Ивоар, Екваториална Гвинея, ДРК, Габон, Гамбия, Гана, Гвинея-Бисау, Ле Сото, Либерия, Либия, Малави, Мали, Мавритания, Мароко, Мозамбик, Намибия, Нигер, Нигерия, Руанда, Сан Томе и Принсипи, Сенегал, Сиера Леоне, ЮАР, Свазиленд, Танзания, Тунис, Уганда, Замбия, Зимбабве.
На остров Диего Гарсия (архипелага Чагос в Индийския океан) бяха пострени бази на ВВС и ВМС, които могат да приемат стратегически бомбардировачи Б-52 и атомни подводници. В бойна обстановка тези обекти намериха приложение три пъти досега – през 1991 г. по време на операцията „Пустинна буря” срещу Ирак, през 2001 г. при бойните действия срещу режима на движението „Талибан” в Афганистан, през 2003 г. – за провеждане на военна окупация на Ирак – „Иракска свобода”.
Със Заир (днес ДРК – Демократична република Конго) през 1983 г. бе подписано споразумение за строителство на база на ВВС на неговата територия, и на полигон за изпитване на крилати ракети.
От 90-те години поради промяната в глобалната обстановка (разрушаването на СССР и Варшавския блок) първо място за Вашингтон зае военно-политическият аспект в стратегията на САЩ в Африка. През този период САЩ отделяха основно внимание на формирането на „междуафрикански сили” за поддържане на мира.
През август 2011 г. Пентагонът разработи „Стратегия за страните от Африка и южно от Сахара”. Нейната същност е следната – участие на въоръжените сили на САЩ в осигуряването на доставките от стратегически минерали и суровини от африканските страни (на първо място нефт, а също злато, диаманти, мед, боксит, уран, кобалт и манган); борба с организираната престъпност и разпространението на наркотици; миротворчески операции; борба с разпространението на остри инфекциозни заболявания (най-вече СПИН).
Пентагонът разработи цяла поредица програми за Африка и активно ги прилага на практика. Първата се отнася за дейността на Обединената специална бойна група в района на Африканския рог (Combined Joint Task Force – Horn of Africa). Тя следва да се бори с гнездата на „Ал Каида” и нейните привърженици в Източна Африка – в Джибути, Еритрея, Етиопия, Кения, Сомалия, Судан, а също и в Йемен. В сухопътните операции участват повече от хиляда бойци от Силите със специално предназначение на САЩ. Крайбрежните води се патрулират от Обединена специална бойна група – в нея влизат бойни кораби от САЩ, Германия, Испания и Великобритания. Освен това в региона действа и специален авиоотряд за търсене и унищожаване от въздуха на „терористични цели”. В Република Джибути се намира радиостанцията „Radio Sawaa”, която денонощно предава на арабски език за Судан и страните на Близкия изток. Джибути е сред най-големите получатели на американска военна помощ.
Втората регионална програма за сигурността в страните на Африка е Пан-Сахелската инициатива (Pan-Sahelian Initiative). Първоначално в нея участваха четири страни – Чад, Мали, Мавритания и Нигер. Целта й е да не позволява на „напусналите след американската военни акции терористи на митичната вече „Ал Каида” от Афганистан, и привържениците й в Ирак, да изграждат на техните територии „добре въоръжени и обучени групи на ислямски бойци, които получават щедро финансиране от своите покровители”. На практика тази инициатива се осъществява като участие на подразделения на американските специални части (U. S. Special Forces) в общи (с местните сили) операции предимно за търсене и унищожаване на т. нар. ислямски терористи (в тази категория бързо бяха записани всякакви врагове на туземните прозападните режими). Действащите американско-африкански части са снабдени с тежки военни машини и специално оборудване, което им позволява бързо да локализират местонахождението на обектите за удар (Global Positioning System). Тези части вече проведоха няколко успешни операции, най-успешната от които бе залавянето на ръководителя на организацията „Groupe Salafiste pour la Predication et le Combat”, базирана на територията на Алжир. По-късно, на основа на разузнавателна информация, Министерството на отбраната на САЩ дойде до извода, че Пан-Сахелската инициатива следва да се разшири над повече африкански страни, отколкото бе замислено през 2001 г. Така през 2005 г. програмата бе преобразувана в Инициатива за борба с тероризма в Сахарския регион (Trans-Saharan Counter Terrorism Initiative). Нейното действие бе разширено освен в посочените вече четири държави, също и в Алжир, Мароко, Тунис, Сенегал и Нигерия. За военните планове на САЩ в региона бе особено важно участието на Сенегал – „най-важният френскоговорещ партньор” на САЩ в Африка, южно от Сахара, а също и Алжир, където се пресичат транссахарските сухопътни маршрути.
За да осъществи тази инициатива, Американският конгрес отдели 500 милиона през 2005 г., за 5 години (по 100 милиона долара годишно). Официално тази програма бе стартирана през юни 2005 г., когато се проведоха съвместни военни маневри на американските специални части и частите на всички африкански държави, в рамките на споменатата инициатива. Названието на операцията бе „Flintlock 2005”.
Третата програма с военен характер бе стартирана през 2003 г. под името Инициатива за борба с тероризма в Източна Африка (East Africa Counter-Terrorism Initiative). Тя обхваща Джибути, Еритрея, Кения, Танзания, Уганда. Програмата се контролира от Държавния департамент на САЩ, който осигурява и финансирането – 100 милиона долара годишно. Целта е да се унищожи създаваната с години „терористична мрежа на „Ал Каида” в Източна Африка”. Да не се допусне повторно ситуацията в региона, когато бяха нападнати посолствата на САЩ в Кения и в Танзания през 1998 г., туристически обекти в Израел и в Момбаса през 2002 г. В рамките на тази програма се осъществява инициативата „Чисто небе над Африка” (Safe Skies for Africa Initiative), която осигурява сигурността на въздушните комуникации в региона.
Африканските страни са разделени според американските приоритети в региона.
Първата група – това са държавите от Северна, Североизточна Африка – понеже непосредствено се доближават до Близкия изток, където са концентрирани стратегическите интереси на САЩ.
Втората група са африкански страни („регионални центрове на силата”), които поддържат политиката на САЩ, „борбата с тероризма”. Това са ЮАР, Нигерия, Алжир, Етиопия, Кения, Сенегал.
Третата група са най-вече „суровинните зони” на Запада, страни, добиващи нефт в Гвинейския залив. Те са важни от икономическа гледна точка.
Четвъртата група са страни, където няма интересни природни ресурси и САЩ проявяват към тях епизодичен интерес.
Освен тези три програми, САЩ провеждат целенасочено политика за военно-техническо сътрудничество. Става дума най-вече за Програмата за международно военно обучение и образование (International Military Education and Training - IMET). Африканските страни изпращат в САЩ свои военнослужащи на обучение. Едновременно с чисто военната насоченост, програмата има и политическо значение. Като се върнат в родината си, африканските военнослужещи вече са получили възпитание в духа на преклонението пред силата на Америка, пред нейната политика и култура, и в случай на участие във военен преврат (каквито често стават в африканските страни), неизбежно се превръщат в проводници на американската политика за Африка. През 2005 г. в тази програма взеха участие 41 африкански страни, а през 2006 г. – 45 държави, южно от Сахара. С изключение на Либия, страните от Северна Африка също участват в тази програма.
Има и една друга програма – Програма за финансиране на военни операции зад граница (Foreign Military Financing Program - FMF). Целта й е да предостави на приятелски на САЩ режими американско военно оборудване и техника. През 2006 г. 8 африкански страни участваха в програмата – Египет, Тунис, Мароко, Джибути, Еритрея, Етиопия, Кения и Уганда.
През 2006 г. Вашингтон стартира програмата Глобална инициатива в сферата на миротворческите операции (Global Peace Operations Initiative - GPOI), която спрямо африканските страни прилага формата на програмата АКОТА (Помощ в обучението за провеждане на антитерористични операции в Африка, или African Contingency Operations and Assistance - ACOTA). Тази програма замени действащата от 1996 г. Инициатива за ликвидация на кризисните ситуации в Африка (АКРИ, т.е. African Crises Response Initiative). Основната разлика между АКОТА и АКРИ е в това, че АКОТА е ориентирана към подготовка и провеждане на настъпателни операции в района на Афганистанския рог (PSI and TSCTI Initiatives). Основни получатели на военно-техническа и финансова помощ в рамките на АКОТА са Мали, Нигер, Етиопия, Кения, Уганда.
Създадено е и командване на въоръжените сили на САЩ в Африка (Африком).
Причините за огромната американска активност в Африка са богатите ресурси на много от страните (например Нигерия); съперничеството с Китай за овладяване на ресурсите; неразвитата държавност на „черните” държави, което улеснява „елитите” да служат на „белите господари”, а „елитите” може да се сменят всеки месец.

По данни на iraqwar.mirror-world.ru/article/258673

 

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата